Безсмъртниче

         Тревите – поизсъхнали, вяло шумоляха, раздвижвани от есенния полъх. Влагата бе избягала, цветовете на земния плод, поизбелели и пожълтели, напомняха за непосилната жега и яркия слънчев огън... Огънят бе обагрил растенията и дал своя отпечатък на външността им. Замрялата в засуха природа чакаше дъжда и тъжно се досещаше за края си...

         Като пламък и светъл поглед трептяха нежни цветове... сухи, огнени и тъжни. Повявани и галени, разтваряха обятия за света, безмерно горестни и вечни. Често по сипеите зимният сняг се срива и на оголените места засияват сред студа и белотата отново – тъжни и вечни...

Безсмъртничета – посрещат есени и пролети, години и дни. Дни и години... горят и напомнят на хората минали съдби. Огън в тревите... детски очи... есени и пролети.

         По безкрайната морска шир броди галера. Гребците, тласкайки веслата, я носят далеч по света. Пристанища – зехтин и маслини, амфори с критско вино, кожи, платове; от керваните - скъпи източни украшения, китайски коприни, арабски оръжия, мраморни късове...

  Морето привлича и Посейдон властвува безметежно върху синьото огледало и разбунения, гневен грохот. Галерата–русалка пори вълните и отнася част от твоите дни, безкрайно те привлича и иска все повече любов, заплащайки я с красота. Макар жертвата, която Богът взима да е  – смърт и старост...

  Буря застига мореплавателите – цяла нощ вилня разгневеният господар на вълните, малка като черупка лодката бе подхвърляна и няколко пъти едва не заседна в пясъчните плитчини между скалните отломъци. Пукаха страховито гредите, мачтата, пречупена като сух клон, се строполи върху палубата.

  Но засия утрото и, стоплени от безоблачното небе, вълните и вятърът леко полюшваха очуканата галера и сияеха нежно-прозрачни като детска невинност – сякаш не е имало ни гняв, ни гръмотевици.

         Малкият архонт – синът на Лъв, бързо взе лъка, колчана стрели, препаса късия меч, грабна наметката си и скочи в плитчината.

-         Спри! Недей, това е земята на траките, а те рядко щадят заловения враг! Спри! – извика пълководецът.

  Но синът не послуша бащата – зеленият бряг го погълна. Младежът искаше да види сам – тези “тракхи” или “тракси” както ги наричаха. Буйните им хора и страшната им отмъстителност...

  Дълго вървя по малка едва забележима пътека. Огромни дъбови гори, често се стрелваше пред него сърна  или заек, видя следи от копитата на диви свине. Но стрелите лежаха спокойно, а лъкът си остана преметнат през рамо. Изведнъж, както вървеше весело и бързо – “хоп” – претърколи се бързо, пращене на съчки и тънки клони, кухо тупване.

След минута почувствува натъртеното коляно, отзад плещите бяха издрани, а на лицето му сияеше ярка подутина. Беше дълбока яма за улов на дивеч. Излизането би било трудно – висока, скалиста стена – около петнадесет стъпки над главата му.

  Навън прокънтя весел смях. Една глава, увенчана с рога на овен се надвеси. Момчето почервеня от срам. Бързо стисна тетивата и стрелата изсвистя нагоре. Див рев и след миг при сухите клони при него падна горящ факел. Насмоленото дърво с пращене се зарови в клоните. Момъкът бързо отдръпна тялото си и с наметката потуши пламъците.

  Врагът бе див... Каква ли нова хитрост замисляше. Изведнъж на гръцки:

-         Предай се, див глигане. Мой си!

-         Но първо ми отнеми меча. Това не ще ти бъде лесно, лешоядецо. Ела при мен!

        “Светът е дивен, виж! О, как да сляза в света подземен, страшен – пощади ме!” (Кефисодот)

  Малка стълба, плетена от коноп, се спусна по стената. Бързо с изваден меч Теофано се покатери, но слънцето, заслепявайки го, проблесна. Притваряйки очи той неясно видя, че стълбата е обрамчила един камък наблизо, а края ù държи момчето. В следващия миг врагът отпусна края и и той полетя обратно. Обаче тракиецът застъпил края и и последните пречки, омотавайки се около глезена му, го повлякоха.

  Миг и двамата настръхнали стояха в отдалечените краища, готови да се нахвърлят върху си – огнени погледи измерваха противника.

  Но какво е това – русо-къдрокоси глави, бронзов загар, еднакво високи, а сините очи хвърляха гневни отблясъци. Няколко мига стояха поразени. Най-сетне единият заговори:

-         О, Херос – повелителю на земните неща, как може така да ме наказваш! Моя образ пак да раждаш... но друг и враг пред мен да се яви?

-         О, Зевсе, всевластни – това е позор в очите на тракх – моя поглед да дадеш?!

Незнайно омразата изчезна. Заговориха. Разказа Севто своята история.

-         Осиновил ме владетелят Ист, след някаква битка малко немощно дете. Сигурно баща ми е загинал, а майка съм нямал, щом във война мъжът е бил с мен на седлото. После учих. Имаше един грък - учителят ми – някога го пуснах да избяга при свойте. Затова бях наказан с бой с пръчки. После дълго обикалях между нашите племена, спречках се с трима сина на племенни князе, те воюваха с осиновителя ми, но той ги надви и отблъсна. А сега срещам теб.

 Докосна момчето срещу себе си. Теофано скочи, готов за отбрана. Гъркът не вдигна юмрук.

-         Спокойно, не нападам в гръб. Исках да видя дали не е сянка от света на мъртвите тялото ти. Но не е.

-         Глупости. Взе ръката му и с меча драсна малка резка – потече алена кръв. Жив човек. О, небе! Бъди справедливо.

Моята история:

-         Осиновен съм в Евксинт от Лъв. Сега съм началник на хиляда бойци. Майка нямам. Бях заловен от арабите и стоях там, докато платиха за мен 2000 сребърника – такъв бе откупът. Някога учих древни поети, но сега воювам.

-         Бях лъган. От всички, дори от баща ми. Няма правда. А всеки има вражда и на теб гледа като на враг. Скрити помисли дебнат те, нещастия и заговори смърт носят.

-         Аз – избраник. Винаги са ме учили да мразя слабия, който изкупува вината си пред мен със смърт. Работя с меча и лъка – такъв е “занаятът” на избрания. Мразя света – той е кървав и слаб. Не зная защо жадува за сила? Тя е достояние на малцина. Дори боговете рядко са силни. Те просто са безсмъртни и воюват вечно, безспир. Но земната сила не познават...

-         Ела, ще те заведа в храма на Херос!

  Високо над хълми и гори, сред диви поляни, високо до небесната шир.

Лети конникът – воин. Лекокрил конят. Поглед и далечна целта. Лети Херос. С него поемат и двамата – трак и грък. Братя  - двама по земята: Моря и поля, страни и народи... Херос ги води, човек е силен – земната сила – полет и цел! Дори когато я няма от плът и кръв, дори само мисъл, че животът е миг от времето ù!

        “Всичко, което съществува, живее... Лампата ходи, стените на къщите си имат свой глас... Нощем кожите в торбите си приказват... Дървото трепери и плаче под ударите на брадвата”

                                                                    (Чукотски шаман)

-          Морето също притежава глас – стозвучен и многогласен. Неговият глас е зов и копнеж и додето съществува, живее в гласа. А гласът на човека е със съществуването... краят е нов глас в екота на морето!

-         Да, Сафто, до огъня бе мрак и хората бяха слепи:

“Те бяха с очи, ала не виждаха,

с уши ала не чуваха. И цял живот,

подобни на видения, прекарваха

в мъгла и мрак... и всичко вършеха без ум

 - додето им показах...”

                                                        (Есхил – “Прикованият Прометей”)

       Истината е някъде в огъня и блясъка огнен, в безкрая на морето и новия изгрев на Хелио.

“Вий знаете, че много аз съм плакал,

че съм избродил дълъг път от мъки”

                                                   (Софокъл - “Едип цар”)

“Какво на земята могло би

с Бакхусов чар да се мери,

когато от пълен стакан

потайна жарава припламне

и в морната мъжка снага...

... се разлива благото,

разтърсва сърцето му...”

                                         (Бакхилд - “Еротични песни)

-         Нима това е силата. О, Бакхус, не помрачнявай смелостта, не взимай сили и воля. Бъди за друг пълен стакан, аз съм чужд. Мен ме пътища гонят и цели владеят... Аз съм сит - светът е моята храна, пивото ми мисълта... жарава припламва... Корабни платна белеят, синева  - до бягащия хоризонт...

  На поляната в гората идва Ист с безкрайна свита. Два меча, стрели и

лък. До тях две наметала – зелено и яркочервено. Къде - към небето и земята, към морето и далнината... Ето тропот на копита – идва Лъв. Мечове изтеглени, воините чакат нападение.

  Мечовете в тревите обаче - пазят. Този път злото застинало лежи под тях. Идва мъж – снежнобял хитон и наметало – златно крило и конска глава... в ръцете юзда и камшик.

-         Аз съм жрецът на Херос. Където се сливат Родопа и Сакар... седи храмът и сянката на Конника. Дойдох да кажа:

“Сърцато срещни изпитание,

в беди не унивай!

но вятърът щом се усили

и корабът в стремителен бяг

по вълните се втурне – тогава

разумно ще бъде да свиеш

платната издути!”

                                                   (Хораций - “Оди”)

Морето и земята ще пазят повярвалите в силите на Конника. Той

препуска – полет с мисълта – винаги отвежда хората в безкрая... далеч.

      Белеят платна, мъгли се стелят,

      белеят платна, слънце светлее

     - и хоризонта с копнеж

      вика кораби и човешки души!

      А конникът препуска с дни,

      с години – все напред – души...

      Белее конник, белеят платна.

 Тихо блъскат вълните каменния бряг, забързани да го разбият. Но стоят непоклатими и бряг, и вода. Останки от кораб и волност на два знака. Наклонената, но закрепила се между камъните мачта, скрипи под тежкото бреме на символа... Зелен и червен флаг – двата се свързват в раздраните тънки ленти.

Зеленият носи орел и Зевсовия лик. Червеният – конник с коня крилат и виторог овен. Вятърът ги взима и повява далеч човешките копнежи...

“Белее конник, белеят платна...”

А високо някъде по стръмния бряг над водорасли и зеления мъх сияят цветя... Нежни и светли, огнени – очи и горест, над нечий стихнали гроб. И гласът на морето стозвучно се лее, ехо приглажда брега, там се сливат с вечния шепот още два гласа...

 Сияят цветя... Безсмъртничета!

                                                                                                    21.10.82

                                                                          *

  Грее слънце, расте пшеница, цъфтят овошките. Отново и отново хората порят земята и отглеждат плод.      

Но идва ново племе. Идва човек, отхвърлил старото. А новото е жажда за знание. Ново или от век. И разтварят деца букварче, гледат света и приемат живота и хората по-иначе.

Сред малка полянка седи момче. Жадно поглъща картинките на книжката, чете. Азия, Африка – лъв, слон... жираф. И тръгва към школото. Гони го някакъв подтик – ново, неизвестно, интересно. Разбира се, всяко време има своите интереси, новости, но вечно е знанието, винаги ново, жажда душата да познае живота.

Изхвърчава чалмалия на вран арабски кон. Весел е. Виното е раздвижило залежалия дух. Съзира детето и желае да покаже добрата си господарска воля. Вика го:

-         Де, гиди вагабонтин – хвърля медна пара.

-         А какво държиш отзад? – хаймана. Нож?

Бутва детето и съзира падналата книга.

-         Молим те, аго, недей! – съзряло злия поглед на турчина.

-         Що? - бързо вика на слугата. - Дай  я!

Плюнчи пръст и с мляскане обръща листата. Дебелите пръсти трудно се справят с тънката хартия.

-         А и на български - недоумява чуждоверецът.

-         А може и по московски, аго...

-         Откъде е?  – пита.                                        

-         От школото. Даскалът я даде. Заръча да пазим буквара.

-         Вай, вай – Аллах! Гледай московския орел. Де диване – комита!

Замахва и удря с бича. Детето изпищява, но се хвърля към буквара. Издърпва го. Но бабаита грабва пищова и гръмва във въздуха. Смее се...

-         Ха-ха – очаквайки сълзи, молби и страх. Но детето гледа кротко и продължава да крие книгата.

-         Бегай, бре – ядосва се. Послушно тръгва момчето. - Ща гръмна!

Бавно пристъпва и не бяга българчето.

Отеква гръм. Кръв обагря бялата ризка. Залита детето и пада. Кръвта тече. Оцветява бялата хартия, малки кървави перли оросяват тревата. Ръката все още стиска букварчето. Върху корицата беше щампована риба. А хартията беше кървава...

         Отлетяха ловджиите. На тревата остана мъртвото дете и любознателната горест. Безсмъртничетата не чакаха спомена да увехне. Разцъфтяха...

                                                                        *

         Сияеше утрото и далнината зовеше. Какво кара човек да цени далечното, неизвестното? Напред! Каква е цената на красотата и какво цени човек в нея? Защо покоряват безредно нахвърляните скали в планината, защо множеството дървета ти носят душевно равновесие?

А Безсмъртничетата разказват своите горестни преживелици?

         Неизвестно. И ако има хора, които разговарят с дъбовете, небето и земята – това не значи, че новото време е отлетяло напред, а те са още в древното, митично възприемане на света, нито, че не признават новите “научни” заключения. Просто има такава необходимост – тя е нежна и светла и трябва да я има. Иначе няма да го има този разказ, а безсмъртните цветя не биха били така красиви... Просто ти трябва превъплъщението в живото и неживото, просто е човешко...

         Блестят слънчево-пясъчните хълми. Сребристи мрежи обхващат дърветата и пред очите застива лека мъгла.  Ти възприемаш света приказно-неясен и южно-мълчалив. Големи стволове дъб и акация. Сякаш осакатени духове. Само с няколко листати клони – големи, високи и бедни – илюстрации за деца от “Страната на чудесата”. Мъхнати и влакнати сиви лишеи, обхванали клони и коренища. Морски русалки, покрити с водорасли - чисти и свежи, току-що излезли от росата. Храсти, бодливи и трънливи, със светли плодове – глог, шипка – трънки с тъмноопалови зърна. Изровени скатове и букови коренища, обхванали в живите си клещи камъни, пясък и глина. Възлати, суха кора и наранени, но мощно впити в живота...

         Напред! И хоризонти нови и размити пухкави облачета, нови гледки. Къщи, покатерили се по склоновете и островърхи купи листници.

Малки лъкатушни нивици с тютюн. Бели цветове. Аромат на равнец и див карамфил. Ново и неизвестно.

         Завладян вървиш... Привлечен от далнината, покорен от хубост. Разказвач на древни сказания...

         Срива се склонът. Няма опора. Надолу! Урви, скали, треви... Дълбини!

         Нагоре! А върху ръцете песъчливи на земята, върху ръкавите на свлачищата – цветя диви, сухи и... вечни.

                                                                                                                23.09.82