Живееше си тихо и кротко Иванов. Изучи се, завърши висше, ожени се, заработи по любимата специалност, отгледа две хубави дъщери...
А сетне дойде демократичното цунами и се наложи да балансира върху  икономическия сърф. Най-напред някой някъде реши, че държавата няма нужда от икономика, няма нужда от фирмата, в която старши научният сътрудник Иванов моделираше техниката на бъдещето. Обявиха я за продан, изолираха я, ликвидираха я, а на струпалите се  пред входа протестиращи безработни приватизаторът рече кратко и ясно:
 - Разберете - ново общество ще градим, нови предприятия ни трябват - сетне посочи Иванов, държащ протестен плакат “Искаме работа!”. - И не ви ли е срам, господине, в тия дни на порив към новото да се излагате като ретроград и консерватор? Безсрамник!
Иванов се засрами от себичността си, направи си душевен анализ и, като всеки гнил интелигент, разбра, че трябва да затегне връзката с народа и земята.
Затова сви претенциите си на учен, прибра малко багажец и замина на село. Там обаче се оказа, че няма работа и за трактористите дори. Новите босове държаха в юмрук селяните, викаха ги на работа, когато им потрябват, плащаха, колкото си пожелаят.
Та затова и много се крадеше - необходими бяха пазачи. По възможност хора не от селото - хем няма как да влачат до дома си, хем всеки момент могат да бъдат отпратени обартно в града.
Попази Иванов що попази, но видя, че и председателят, и счетоводителят си вземат туй-онуй, сравни първоначалните капитали на боса Мечев - два апартамента в града , още един във Варна, модерното авто и тъй нататък, сравни ги с овехтелите дрешки на селяните, пък взе, че си замина за града.
- Не те ли е срам - каза  му Мечев при раздялата. - Минимална заплата, вярно, ама редовно ти я давах! Ръцете ми трябва да целуваш. Безсрамник!
На Иванов не му се целуваха ръце, затова реши сам да си оправя нещата в живота. Заложи панелното апартаментче, пусна куп документи, чака маса време и накрая един чиновник, след бая въртели, му подписа документа за заем. Ей тогава баш едно нещо му развали настроението и за първи път копие го мушна в ребрата.
Като си тръгваше, чу как спестовният бос реква доста високичко на колежката си :
- Хората си знаят правилата, отпуснеш им заем - муш процента в ръка. А тоя се прави на две и половина! Безсрамник!
Иванов не разбра защо трябва да  “муш”, обаче нещо пак си го мушна. И пак в ребрата...
Не че все на топли приказки бе живял досега. Жена му /бившето му любимо същество/ от първия ден се зае да го пили и с острото си езиче правеше план за цялото Коми. И как му е посветила живота си разправяше, и как с чистенето и готвенето му осигурила десетгодишно спокойствие, а той за това време само едно апартаментче успял да построи, че и маса време загубил по допълнителни работи, та да издържа четири гърла /едно мърморещо/, какви мъже я искали...
Баш тогава Иванов не се сдържа и, противно на изискванията за интелигентен и депресиран мъж, взе та се обади:
- Е, то свестните взеха свестните, а аз се паднах на теб... - което му донесе лишаване от пет нощи в спалнята. Но това бяха семейни работи, пък и Иванов беше свикнал да живее с жена си като сапьор в минно поле.
Както и да е, взе заема Иванов и отвори ресторант-бар-кафе в гаражчето. Стопанисваше го с помощта на едно момче - комшийче, но нещо позакъсаха. Хем нямаше достатъчно клиентела, хем идваха едни специализирали се в демократичната пазарна икономика момчета.
Първия път счупиха кафемашината, пет чаши, десетина бутилки и главата на Иванов, но той се оплака, където трябва, и дойдоха полицаи. Обаче те се оказаха авери на момчетата, боднаха по една наденичка, мушнаха по едно шише в джоба, че и глобиха Иванов за фалшиво повикване. Показаха му лист, дето черно на бяло, с неговият личен параф хем, пише колко пари дължал на момчетата.
- Ама как не те е срам – рекоха - защо трябва да ни разкарваш така, а всъщност... Безсрамник!....
Че е безсрамник му обясниха и момчетата. Какво си мисли - че печели и сам ще папа натрупаното? А те какво да правят, а? В тая безработица, в тоя хаос?
След което му прибраха още една порядъчна сумичка и заминаха, казвайки учтиво “довиждане”. Което и изпълниха следващия месец.
Рече Иванов на жена си, че му е трудно така, че нерви резервни няма, че кръвното му бие вече до луната. И си взе белята. Дойдоха тъста и тъщата, подхванаха го на тема какъв лош мъж е, как хората милиони са взели от банките и кой в Канада, кой в затвора, ама са осигурили семействата си, как днес е време пари да правиш - кой с една пицария, кой с подпис, кой с дупе...
- Безсрамник! - отсече семейният съвет - Дъщерите са студентки, трябва им издръжка, жена ти още иска да си поживее, а ти се гънеш пред трудностите. Безсрамник!
Хвана се Иванов на работа при един познат. Работа имаше, но пари не! От първо число на месеца Иванов увисваше в офиса, все един и същ разговор водеха - Иванов тихо, кротко, упорито, а босът уверено, напористо:
- Ей, много безсрамни станахте вие, бачкаторите! Всеки месец - пари дай! Че аз да не ги копая? Ще дам - ще дам! Някой път...
Успя Иванов - с маса мъжки връзки се уреди в общината. Хем интелигентна работа, хем държавна, на редовна заплата.
Ами! И там същите неща - пари нямало, не стигали, по “приоритети”  отивали, пък кметът или в чужбинско по обмяна на опит, или посреща гости оттам пак за това.
- Чух, - рече - нещо си мърморел, че не навреме дават парите, а?
- Ама, господин Георгиев! - промълви Иванов - Нали тия пари ние си ги изкарваме, заслужаваме си ги, та...
- Докато ви ги дават - ще мълчите - каза строго Георгиев - Ще мълчите, ще работите без такива искания! Не стига че имате работа, ами и... Безсрамник!
Иванов наистина се засрами. И от неумението си да краде, и от нежеланието си да стане демократично мълчащ член на новото общество, и от липсата на послушното възпитание, и от невъзможността да съчетае остатъчната си съвест и новия строй, и от нахалство си да иска да живее хем честно, хем добре!
И тогава взе, че го мушна нещо между ребрата за последен път и той ...
Абе, умря!
Погребението му се падна във влажен, студен ден. Облаците навъсено закриваха есенното небе и от време на време единствени проронваха по някоя сълза по тоя изостанал от времето човек.
Е, имаше и изпращачи. Дъщерите дори завъртяха по един телефон, рекоха, че са много заети баш сега с изпити, че ще дойдат някой ден, та да им покажат гроба, но сега свършвали, защото телефоните пари струват.
Иванова мрачно вървеше след фазерния ковчег с няколко махленски баби и мърмореше полугласно, та мъртвият да чува:
- Ей, безсрамен човек! В такъв ден намери да умре! Толкова пари похарчи с тия негови кефове погребални. Безсрамник с безсрамник!