Всички говорят. Всеки ми казва, показва, разказва нещо за себе си. Никой не се интересува, че изгубих билюрените си топчета. Или някой ги открадна. Все тая. Няма ги. И никого не го е грижа.
Не струваха нищо, билюрените топчета. Обичах да си ги нося в джоба и да слушам как звънят. Понякога да извадя едно и да се взирам през него. Понякога да ги подържа в шепа, за да усетя студа на стъклото. Понякога просто да хвърля някое в пръстта и да си представя радостта на някое хлапе, когато го намери.
Каква ли радост, след като никой вече не играе с билюри. Каква радост, когато единствената, която си спомня за тях, ги изгуби всички.
Всички говорят. Аз мълча, уж слушам, а всъщност тайно гледам в пръстта да не би някой да е оставил там за мен едно билюрено топче.