Битката  за  бараката

    Това се случи през  2020 година. Беше есенно време. Близо до центъра на Сливен, баща ми беше взел малък апартамент и както правеше винаги в такъв случай, прибави и ламаринен гараж към него. Разположил го бе на празно място, точно до входа на едни подземни гаражи.

    Този гараж обаче не беше стандартен - твърде малък за нормална кола, но с по-висок таван, наклонен към задната част. По покрива личаха следи от стара хидро-изолация, а на вратата се мъдреше катинар. В началото на пролетта на въпросната 2020 година баща ми почина и в хаоса, който настъпи след смъртта му, трябваше да се погрижа и за тази метална барака. Преди всичко се налагаше да я отворя...И макар да знаех, че е пълна с всякакви боклуци - дъски, парцали, стари печки, чували със стари книги и списания и вестници, найлони, мухлясали брезенти и т.н., исках да проверя сегашното й състояние. Тук възникнаха първите трудности - вратата не можеше да се отвори, понеже не знаех кой е ключът за катинара. Имаше няколко топки с ключове на халки и търсенето, пробването отне време, усилия и нерви. Най-накрая, на втория ден, уцелихме ключа и катинарът падна. Но сега вратата се запъна в натрупалата се почва пред нея, обрасла в треви и тръни. Но ние се бяхме подготвили (бях със сина си) с кирка и ръждясала права лопата, които намерихме в мазето. След известна борба едното крило на двойната врата поддаде и се открехна на 45 градуса. Тогава пред нас се откри картината на вътрешността на гаража -- имаше вид на кубистичен, екзистенциален натюрморт. Беше натъпкан до тавана в пълен безпорядък и сякаш, при отварянето на вратите, цялото съдържание би се изсипало пред нас.  Продължихме с опитите и накрая крилото се отвори достатъчно (нацяло не можеше, понеже встрани имаше голяма купчина пръст). Все пак успяхме да изхвърлим няколко чувала с боклуци, при което се вдигна невъобразим прахоляк. Имаше и малко желязо, което заделихме за предаване. Един джип мина покрай нас и се вмъкна в подземните гаражи, като шофьорът умишлено намали, гледайки ни недоброжелателно. След това си тръгнахме, като затварянето на бараката също даде зор - вратата явно се беше изметнала и отворите за катинара не се напасваха. Но след около 20 минути, с помощта на кирката, която използвахме като лост, успяхме да я затворим. А подозренията ми с каква тежка задача се сблъсквам, се оказаха основателни и дори този ден ги надхвърли.

      Измина една седмица и аз реших да пусна бараката за продажба - в интернет, но също и разлепих бележки по стълбове и входове по старомодния начин. По- добре беше някой местен да я купи, както е на мястото си - спестява се демонтаж, транспорт и пак монтаж.А докато се намери купувач, щях да я разчистя.

     Но нещата всъщност се развиха доста бързо. След няколко несериозни запитвания и опити да се намали цената (включително и от цигани от едно близко до града село), се обади човек от Стара Загора. Не прави никакъв пазарлък и каза, че бараката ще му послужи за съхранение на земеделски инвентар. Щеше да я превози с наета платформа, разполагаща и с малък кран. Понеже селско-стопанският сезон напредвал, човекът обясни, че бърза и е готов още на другия ден да вдигне гаража. Това обаче ме поставяше под огромен натиск, тъй като той все още беше препълнен, а освобождаването му представляваше логистичен кошмар. Затова предупредих купувача, а също и за възможни трудности при демонтажа. Но човекът каза, че си е освободил целия ден и че ще се справим.

      И ето дойде денят, в който щях да се отърва от тази барака. Сутринта, в уречения час, със сина ми отидохме да посрещнем камиона. Бяхме с една баничарка. Гаражът се намираше в нещо като квартален вътрешен двор и камионът, който първоначално бе объркал улицата, тръгна след нас в между блоковия лабиринт и скоро пристигнахме. Шофьорът, мъж в силата си, около 50 годишен, с мустак, слезе първи и нетърпеливо поиска да види гаража. След него, с лек автомобил, дойде и купувачът, който, оказа се, бе довел и жената и сина си - на "разходка". Встрани, седнала на бордюра, седеше възрастна циганка с ръчна количка пред себе си. Около нея сновеше 5- 6 годишно момченце. Аз се захванах да отварям гаража и отново трудности с вратата и след това драматичната гледка на вътрешността. Започнахме да оглеждаме как е стабилизиран за земята и установихме, че с шишове от яка арматура, забити дълбоко и бетонирани. Бетонирани бяха и всички стени на бараката, както и част от пода. Шофьорът свали една малка кирка от камиона, с която пробвахме бетона- той не поддаде. Пробвах и аз с нашата, по-голям номер - същия резултат. В това време забелязах един над 60 годишен циганин с колело и дежурна щайга на багажника. Той ни наблюдаваше отстрани, без да досажда. Купувачът, виждайки сложността на ситуацията, се намеси и каза, че трябва да се освободим от натурията и боклуците, за да пристъпим към демонтажа. Всъщност всичко беше за казана, с изключение на дървата, сухи и ситно нацепени, и една стара готварска печка, която щеше да отиде на вторични суровини. Можеше да има и още нещо затрупано. И в този момент отнякъде дойде още един циганин, по-млад, вероятно под 40-те, с гъста сплъстена коса и бежова шуба. Той попита имаме ли нещо за даване, което не ни трябва и аз веднага му казах да започва да изнася натурията. Циганинът обаче се колебаеше, на което, в синхрон с покачващото се напрежение, реагирах, показвайки му баничарката:

            ---  Ей сега започвам да товаря всички дърва в колата !

       Той не чака втора покана и веднага започна да изнася летви, найлонови чували със стари списания, брезенти, пробити ръждясали тенджери и хапещи галоши.  Неочаквано, откъм ниския покрив на подземните гаражи, се появи висок кокалест пенсионер с мазна платняна торбичка, очевидно връщайки се от магазин.

           ---  Какво правите ! - рече той -  този гараж  е на доктора ..!

      Трябва да кажа, че обстановката се изнервяше все повече и повече, затова отвърнах без всякакви любезности:

          --- Да, но докторът умря, аз съм синът му...

       Пенсионерът пребледня и започна да заеква:

          ---  Ама..., как, аз го виждах..., беше добре..., жизнен...

       Не издържах:

         --- Е какво по- естествено, човек на 83 години да почине..!

         ---  Ама.., ама ...-  продължаваше пенсионерът, но аз вече не го чувах.

Видях шофьорът, който още обикаляше гаража, циганката бе дошла до вратите и надничаше вътре, а там някъде -- в мъглата от прах, ровеше "младият" циганин. Той вече бе изнесъл част от боклуците. Дървата -- нацепени и сухи -- бяха в дъното на бараката. Един бус спря до нас, в невъзможност да премине до магазина, който беше 30 метра по- навътре. Трябваше да преместим камиона- кран. Шофьорът почваше да губи търпение:

          ---  Дайте да свалим поне вратите..!

Но пантите бяха ръждясали, клеясали, затова пратих сина ми за VD- 40 -- препарат против ръжда. Но и това не помогна. Тогава шофьорът- кранист направи последния отчаян ход. Поиска да позиционира крана до гаража и да се опита да го повдигне направо с основите, при което  съдържанието на бараката щеше да се изсипе и остане на място във вид на безформен и отвратителен куп. Една малка кола обаче пречеше и трябваше да се премести, затова попитахме стареца на кого е. Той се беше посъвзел и каза, че е на една жена от първия етаж.Синът ми отиде да я извика, тя се оказа учителка и в момента преподавала онлайн (ковид епидемията беше в сила). Все пак след малко дойде, явно разтревожена от суматохата около бараката, респективно колата й. Изглеждаше стъписана и не разбираше какво става. В това време тръгна да излиза и бусът от магазина, а аз застанах пред бараката и викнах:

           ---  Стига ! Край..!

     Отвътре, над  стелещия се прах и боклуците, се появи "младият" циганин, който беше побелял и със слама по дрехите и косата. Не можех да повярвам, видя ми се състарен с четири години, беше изнесъл много нещо.

           ---  Това беше, айде затваряме ! - рекох.

      Той излезе неохотно, закашляйки се. Стори ми се, че няма сили да протестира. След минута се посъвзе и взе да рови в джобовете си, намери някакво листче и се огледа. Всички бяхме заети с въжетата, които закачахме за гаража. Затова той отиде до жената на купувача, която наблюдаваше случващото се отстрани. Помоли я да набере от нейния телефон номера от листчето. Жената го пусна на високоговорител и циганинът започна да уговаря някаква каруца.

       Въжетата бяха опънати, камионът- кран даде газ, но аз вече знаех какъв ще е резултатът. Работата отиваше на провал. Така и стана -- бараката не се даде. Шофьорът зачервен и потен отсече:

          ---  Дотук бях! Е, поне това ще ми остане...- каза и прибра препарата за ръжда.

       Камионът тръгна, а след него взеха да се разотиват и хората. Купувачът дойде до мен:

          ---  Поне опитахме и направихме "разходката"...- каза, вече по- спокоен и приел

нещата.

          ---  Ами, ако искате, разгледайте центъра, градът ни е много красив - подчертах аз.

          ---  Ще видим, довиждане и със здраве !

          ---  Довиждане и всичко най- хубаво !

     Младият и старият циганин говореха нещо оживено до изнесената купчина. В това време мина човекът с джипа, спря и без да слиза враждебно попита:

          ---  Този куп така ли ще го оставите !?

          ---  Не, човекът ще го изнесе...- казах, въпреки, че не бях сигурен доколко.

      Човекът- джип погледна недоверчиво и, стори ми се, ядосано и се махна в духа на разотиващата се навалица.

С голям зор затворихме вратите, купа пречеше, та трябваше да попреместим няколко неща. Забелязах, че почти липсваха дърва -- циганинът тъкмо бе стигнал до тях, когато спрях разчистването.

       След две седмици със сина ми минахме да нагледаме бараката. Отпред още се мъдреше

малка купчинка боклук, част от който бе разнесен от вятъра. А на бордюра пак седеше

старата циганка с количката, този път без детето. Тя веднага ни разпозна:

         ---   Ай, ще отворите ли бараката..?