Както повечето осемнайсет годишни момчета и Благо мразеше болниците, престоят му тук бе продължил повече от два месеца, вече всичко в болницата му беше втръснало до болка - белите стени на стаите, лекарите, облечени в бяло, белите чаршафи.
Имаше чуството, че се намира в някаква адска зима, където не само, че всичко е бяло и студено, но и мирише на болница. Дори цветята, които приятелката му беше донесла при последното си идване. Вече дори тези редки моменти му бяха омръзнали, имаше чуството, че всички го съжаляват и това му носеше адска параноя, която автоматично водеше след себе си и неизменната носталгия. Когато беше здрав, живееше що-годе добре, а сега се налагаше трансплантация на черен дроб. Когато откриха рядката болест, сякаш всичко се срути, светът около него заприлича на бомбардиран град, където улиците бяха затрупани с отломки, мирише на смрад и хората се лутат безцелно. Родителите му правеха всичко възможно, за да намерят донор за трансплантация, но беше адски трудно, защото ...