Както повечето осемнайсет годишни момчета и Благо мразеше болниците, престоят му тук бе продължил повече от два месеца, вече всичко в болницата му беше втръснало до болка - белите стени на стаите, лекарите, облечени в бяло, белите чаршафи.
Имаше чуството, че се намира в някаква адска зима, където не само, че всичко е бяло и студено, но и мирише на болница. Дори цветята, които приятелката му беше донесла при последното си идване. Вече дори тези редки моменти му бяха омръзнали, имаше чуството, че всички го съжаляват и това му носеше адска параноя, която автоматично водеше след себе си и неизменната носталгия. Когато беше здрав, живееше що-годе добре, а сега се налагаше трансплантация на черен дроб. Когато откриха рядката болест, сякаш всичко се срути, светът около него заприлича на бомбардиран град, където улиците бяха затрупани с отломки, мирише на смрад и хората се лутат безцелно. Родителите му правеха всичко възможно, за да намерят донор за трансплантация, но беше адски трудно, защото от черен дроб в България се нуждаеха около седемстотин човека, единствената им надежда беше, че когато се появи донор, Благо ще е най-подходящият за трансплантацията, защото вече няколко пъти се беше появявал донор най-вече от някоя тежка пътно-транспортна катастрофа, но или кръвната група не беше подходяща или при тестовете организмът му не искаше да приеме новия черен дроб. Освен всичко друго, родителите му изпитваха огромни финансови затруднения, самата операция струваше близо сто хиляди долара, сума, непосилна за едно обикновено семейство. Предстоят в болницата също се плащаше отделно, наложи се да продат току-що построената вила в покрайнините на града, но сумата беше твърде недостатъчна. Рекламата за безвъзмездното набиране на средства течеше по повечето местни кабелни телевизии и въпреки всичко, пари трудно се събираха. Това караше Благо да се чувства още по-зле, не защото парите не стигаха, а защото майка му и баща му изнемогваха от умора и притеснение бяха се състарили буквално за седмици. От три дена той непрестанно стоеше до прозореца на болничната си стая, който гледаше право към едно от най-натоварените кръстовища в града, беше възприел колите като неприятности, които идват и си отиват, но които постояно са в движение и то движение, контролирано от човека. Още първият ден, докато гледаше към кръстовището, станаха две тежки катастрофи, при които имаше един загинал и трима ранени. Не случайно лекарите от болницата наричаха това прокълнато кръстовище "Белият кръст", защото точно на това място ставаха най-много катастрофи, освен това от огромния приток на коли асфалтът беше изтъркан и гледано отгоре, кръстовището изглеждаше на огромно разпятие. Докато гледаше през прозореца, той се сети, че това смъртоносно кръстовище играе ролята на фабрика за донори, защото не един път жертвите именно от това кръстовище стават донори за органи. От този ден нататък той тайно започна да се надява да стават повече катастрофи със смъртни случаи именно на това кръстовище, защото тяхната болница като най-близко намираща се, първа предлагаше органите на своите пациенти, нуждаещи се от тях. И от тук вече тръгваха към другите болници. Желанието му за повече катастрофи стана толкова силно, че той не се отделяше от прозореца почти целия ден и когато виждаше, че някоя катастрофа се размине на косъм, се ядосваше, сякаш човешкият живот за него вече нямаше някаква стойност. Егоизмът беше станал основният му мотив, който беше залял коридорите на съзнаието му. Изобщо не мислеше за загиналите хора или за техните опечелени роднини, сякаш изведнъж се беше превърнал в айсберг в същата тази адска зима, който всичко бяло около него му напомняше. Не обръщаше внимание дори на приятелката си, която все повече усещаше огромната пропаст, която се бе появила между тях и постояно се увеличаваше. Той просто не искаше да има контакт с живи същества, избягваше погледа и като виновно хлапе. На следващия ден се случи нещо странно, още рано сутринта преместиха едно легло в неговата стая, която по принцип беше единична, но по-късно той разбра, че в болницата няма празни места и се налага да сложат още един човек при него. Тя се казваше Петя и беше доста красиво момиче на около двайсет години, Благо продължаваше да се държи като буреносен облак и да гледа през прозореца в очакване на поредната катастрофа. На няколко пъти Петя се опита да го заговори, но безуспешно, докато една вечер тя не се събуди от странни звуци - Благо сънуваше кошмари и бълнуваше нещо на глас. Явно цялата тази депресия, в която го бе вкарала неговата егоистична мания, му даваше отражение. Петя го прегърна така нежно, сякаш се познаваха от много години, той отвори очи и вече успокоен благодари на Петя. Започнаха да си говорят, отначало плахо, но в течение на разговора станаха максимално откровени, той имаше чувството, че докато говори с нея, излиза от някакъв смъртоносен капан, сякаш изведнъж целият този егоизъм се изпари за миг, чак сега осъзна в какво се бе превърнал, докато маниакално жадуваше за катастрофи. Петя го караше да забрави дори за приятелката си, която той мислеше, че обича. От разговора с нея той разбра, че тя също е тук за трансплантация, само че на бъбрек, разбра също, че са еднакви кръвни групи и фактически той бе идеалният донор за нея, това за миг го зарадва, почувства, че за първи път може истински да помогне на някой, въпреки че той самият се нуждаеше от помощ повече от всякога. Говориха си близо час и половина, после заспаха, хванати за ръце, тъй като леглата им бяха долепени едно за друго, ако някой можеше да ги види сега, би казал, че приличат на две невинни души, мъчещи се да се отскубнат от вече обхващащите ги ръце на смъртта. На другия ден Благо се събуди от нетърпими болки, имаше чувството, че гърдите му са пълни с кръвожадни насекоми, които извършваха пир с чения му дроб, болестта вече напредваше и трансплантацията беше животоспасяваща. Вече втора седмица той се мъчеше като Христос и нито угрижените погледи на родителите му, нито ръката на Петя, обгърнала неговата, не можеше да го успокоят. Постояно го тъпчеха с хапчета и той беше почти като дрогиран, трудно му беше да разпознава лица, не можеше да се движи, изпадаше в състояния, при които не чувстваше нито една част от тялото си. Понякога успяваше да намери вратата със спомени и в без това замъгленото си съзнание, спомняше си за първата любов, за последното лято, прекарано на морето, за събиранията с приятели, за футболните мачове, искаше тези спомени да не свършват, сега те бяха неговата единствена опора. И както казват старите хора, че едно зло никога не идва само, Петя също започна да се влошава, урината и се оцвети в червено, докторите казаха, че вторият бъбрек е на път да спре, сякаш цялата мъка на този свят се беше изляла в тази стая. На няколко пъти тя губеше съзнание от болка, същият ден, докато беше на изледвания, Благо съвсем случайно чу двама лекари да си говорят, че ако не се намери донор до 24 часа, Петя няма да оживее, чу също, че на него му остават година-две най-много, дори при трансплантация. Същата вечер болките отново завладяха тялото му, но той се мъчеше да ги подтисне, за да не събуди и без това изтощената си приятелка по легло. Денят бе Благовещение, нощта беше необичайно ясна за този сезон, Петя продължаваше да спи все така спокойно. Благо отвори прозореца и се загледа, но този път към небето, за миг му се стори, че видя падаща звезда, автоматично си пожела Петя да оздравее. Постоя още малко така, сякаш да се увери, че решението, което беше взел, е правилно! Докато падаше от петия етаж, отново изгледа като на филм живота си, само че сега бе по-истинско, за част от секундата се сети, че сега за първи път беше сигурен в нещо и то бе, че поне Петя ще живее, после усети болка, но съвсем лека, дори приятна...