Един шоколадов бонбон се мъдреше във вече изпразнената кутия и крещеше, че трябва да бъде изяден, защото не му се живеело повече, но нямаше кой да го чуе. Срокът му на годност изтичаше след седмица, а той продължаваше да си седи там, сам, в дъното на големия шкаф. Чуваше как децата викат отвън тези прегради, как се смеят, как се веселят. И той беше част от това празненство някога, когато всичките му събратя бяха тук с него, в тази кутия. Ах, онзи така прекрасен ден. Едно момиченце имаше рожден ден и майка ù купи тази бонбониера, за да почерпи децата. Бройката беше точна, нямаше да остане и едно бонбонче, но точно когато дойде ред на нашия бонбон, детето каза, че не може да яде шоколад, защото било алергично и така той остана сам, забравен в този голям шкаф.
Изведнъж отвън настана суматоха. Дете плачеше, някой викаше да донесат шоколад или нещо сладко или пък кола. Нашият бонбон се развълнува и започна да вика, да вика, с надеждата, че някой ще се сети за него, той все пак беше шоколадов, от онзи луксозен и скъп шоколад. Вишневото му сърчице се разтуптя, щом слънчевата светлина достигна до него. Една ръка вдигна кутията му и го извади.
Бързо махнаха целофана, който го криеше. Целият почервеня, засрамен от голотата си, но бързо забрави за това. Той щеше да бъде изяден! Най сетне бе дошъл и неговият миг, да достави удоволствие на тези така капризни рецептори в меката и топла уста. Блаженство.