Според Блез Паскал, за вярващия е достатъчно да застане на колене и да се моли.

Достатъчно ли е наистина това?

Наскоро във Франция беше инициирана дискусия с подобна тема. И тъй като подсъзнателния отговор натрапчиво прозира, ако въобще някой, прочел заглавието, отдели секунда да си отговори, биха се получили реплики като - Категорично заставането на колене не те прави вярващ. Мога да бъда добър, без да съм религиозен! Или  – Мога да бъда добър вярващ, без да съм застанал на колене! Или пък – Мога да коленича пред Бога, без да съм вярващ. И всичко това звучи съвсем правдоподобно, а съвсем спокойно би могло да бъде и вярно.

Защо тогава, след като отговорът прозира, френската, а и световната културна общественост е провокирана? За тези, които отделихме миг от вниманието си и вече стигнахме до тук, бих казал, че сме или подценявани, че не сме способни до достигнем до някакво прозрение…. или сме откровено провокирани да го направим…

Нека първо да разберем повече за Блез Паскал.

Роден е през 1623 г. в Клермон Феран, Франция. Баща му Етиен Паскал е високо ерудиран юрист съветник при кралския двор. Той владее няколко езика, история, литература, философия, физика, има математически трудове. Майка му Антоанета Паскал е много сериозна, набожна, състрадателна към онеправданите, давала милостиня, помага с пари ежедневно на няколко бедни семейства. Нормално, много черти на нейния характер и начин на мислене се предават на сина й.

Бащата Етиен бил привърженик на домашното обучение. Още повече, че тогавашната образователна система била силно обременена от църковната догма и тотално остаряла даже за началото на 17 век. На 4 години Блез вече пише и чете, неговото умствено развитие изпреварва физическото.

Един ден баща му го сварва клекнал върху начертан на пода с въглен триъгълник. Блез говори на глас без да разбира, че баща му го наблюдава. Момчето по собствен начин изказва правилото, че сумата от вътрешните ъгли на триъгълника е равна на два прави ъгъла. При това синът не знае геометричната терминология – окръжността той нарича монета, а линията – „пръчица”. Етиен Паскал е потресен от силата на този недетски ум. Той всячески помага на сина си и вече на дванадесет момчето без чужда помощ прочита и изучава настолната книга на тогавашните математици „Начала” на Евклид.

Блез Паскал не посещава никакво училище. Единствен учител е баща му. Той не се подготвя да постъпи в академии или университети. Те изостават, в тях царува средновековната схоластика. По онова време истинските учени се обединявали в кръжоци, общували помежду си, обменяли мисли и идеи. Такъв кръжок посещавал и Паскал баща. На 13 години Блез е допуснат на заседанията.

Средата, в която попада, се оказва благоприятна и неговите способности се развиват бързо. Веднага след влизането в кръжока, без ничия помощ Блез открива първите 32 теореми на Евклидовата геометрия. На 16 написва своя първи забележителен труд „Опит върху коничните сечения”, който съдържа теоремата, наречена днес теорема на Паскал. На 18 години сглобява малка механична сметачна машина, която може да събира и изважда. На 23 години се заема с физически изследвания, и вече в Париж, извършва барометрични изпитания. Прави систематизирано изследване в областта на хидродинамиката и хидростатиката, изобретява хидравличния шприц и хидравличната преса. На 25 години с експеримент потвърждава предположението на Торичели за съществуването на атмосферно налягане. Организира публични демонстрации на тези опити, но поради неумелото боравене с химикали като живак, по-късно получава сериозни здравословни увреждания.

На 31 вече е завършил редица основополагащи работи по аритметика, теория на числата, алгебра и теория на вероятностите. Изследвайки свойствата на циклоидата, той предлага общи методи за определяне на дължината, квадратурата и центъра на тежестта на различни криви, като архимедова спирала и параболата. В „Трактат за синусите на четвъртината от кръга“, изчислявайки интегралите на тригонометричните функции, в частност на тангенса, Паскал въвежда елиптичните интеграли, които по-късно играят голяма роля в математическия анализ и неговите приложения. Забележете, годината е 1654..!

Но!!! 33-тата и 34-тата година от живота на Паскал обаче… го довеждат до завой от наука към религия. Малко по малко се затваря в себе си, престава да посещава научните кръжоци, публичните му изяви утихват, постепенно научните кръгове забравят за него, самият той изпада в меланхолия и депресивност. Последните 5 години от живота му са запълнени с неговите „Мисли“ – това са бележки за подготвяното съчинение „Апология на християнската религия“, което така и не успява да издаде приживе.

"Блез Паскал едва доживява до 39-годишна възраст.

Това, уважаеми читателю, е много кратка фактологическа ретроспекция на живота на Блез Паскал.

Какво прави впечатление?

Един невероятен интелект се ражда и развива във времената на Светата инквизиция. Изпреварил времето си, Паскал достига до немислими за тогава научни висини, при това на доста крехка даже за съвременните разбирания научна възраст. Признат от съвременниците си за гений, Блез разпространява сред ширещата се средновековна неграмотност необясними и невъобразими за тогава знания и мъдрост. Той е не само брилянтен учен, физик и математик. Той е и страхотен теоретик, литературовед, теолог, писател и владее до съвършенство реториката. Освен това, философските му постулати като „Писмо до един провинциалист“ и философско – религиозните „Мисли“ са художествени шедьоври, преписвани и препечатвани стотици хиляди пъти.

Но, винаги има едно - Но!!!

Какво се случва с Блез Паскал когато е на 33 години? Какво провокира един завършен научен капацитет да загърби науката и да се обърне с цялата си душевна енергия точно към „поробителя“ на средновековното знание – църквата?   

За да може да се вникне в тази душевност на Паскал, трябва да бъдат разгледани много внимателно някои дребни детайли от неговия живот.

На първо място – семейството. В началото споменах няколко думи за родителите му. Ето цитата:

„Баща му Етиен Паскал е високо ерудиран юрист –съветник при кралския двор. Той знае езици, история, литература, философия, физика, увличал се от математика. Майка му Антоанета Паскал е много сериозна, набожна, състрадателна към онеправданите, давала милостиня, помага с пари ежедневно на няколко бедни семейства. “

Очевидно, още от дете Блез е възпитан в уникална научно – религиозна симбиоза. За разлика от други негови съвременници, като Галилео Галилей например („Все пак тя се върти!“ - виж по-долу), той не мрази религията и не гледа на нея като на враг. Приема много черти от характера и начина на мислене на майка си, вярващ е, постоянно дава милостиня, даже е приемал в дома си бедни семейства, за които се е грижел.

Друг детайл от живота на Блез Паскал, който заслужава внимание – през 1646 г., когато Паскал е на 23, баща му заболява и за тях се грижат двама учени-монаси, последователи на реформистките идеи на Корнелий Янсен, че само Божествената благодат може да спаси човека, стига той самият да достигне до нея. Блез продължава задълбочените си занимания в областта на математиката и физиката, но постепенно се задълбочава и в янсенизма, а в последствие става техен ревностен последовател и проповедник.

Ще направя малко отклонение, за да може да разберем по-добре противопоставянето между янсенистите и йезуитите по това време. 

Янсенизъм е религиозно учение и движение в католическата църква през 17-18 век. То предлага ново тълкуване на проблема за християнското спасение на душата. Според Янсен Божията милост не се дава на всички вярващи, а само на тесен кръг избрани от Бог хора. От избраните се очаква непоколебима вяра и непрестанна борба срещу злото. С папската Була от 1653г. учението на Янсен се заклеймява като опасна ерес, която крие опасност да внуши на масата от вярващи отчаяние от невъзможното спасение и да ги подтикне към твърде свободно и разбулено поведение.

От другата страна е Орденът на Йезуитите, създаден през 1534 г. от дълбоко вярващи католици, чиято главна цел е запазването на църковния канон, разпространяването на християнството и абсолютна и безпрекословна отдаденост на църквата и нейния глава папата. Още от основаването едно от напътствията в ордена е формулирано така: "Трябва да наричате бялото черно, ако така е решила Църквата." А малко по-късно богословите на ордена разработват цели теории за това, че целта оправдава средствата и заради благите намерения може и да се лъже, да се убива, и дори да се престъпват клетви. Този орден съществува и до днес. Неговият член, Архиепископът на Буенос Айрес Хорхе Марио Берголио през 2013 г. бе избран за папа под името Франциск. Техният девиз действително е целта оправдава средствата.

Друг съществен момент, който неминуемо оказва огромно въздействие върху Блез Паскал е смъртта на баща му. Безкрайно привързан към него, след смъртта му Блез се чувства отпаднал и има здравословни проблеми. Лекарите му препоръчват почивка, през която той не спира да работи, но върху религиозното си израстване. Вече осъзнат янсенист, вярващ в  тяхното верую, че Божията милост не се дава на всички вярващи, а само на тесен кръг избрани с непоколебима вяра, той се разпознава като такъв. Осъзнава, че е непоколебимо вярващ, вярва, че е избран от Бог, който му дава сили да прави всички научни открития и достижения. Получава се научен парадокс - Блез наистина фанатично вярва, че именно Бог го дарява със силата да развива науката. Това му помага да се възстанови от загубата на баща си и Паскал отново започва да твори - пише „Трактат за равновесието на течностите“, „Трактат за теглото на масата и въздуха“ и „Трактат за аритметичния триъгълник“. В същото време Паскал става все по-близък до кръга на янсенистите и участва с категорична позиция в религиозните спорове от онова време. До края на живота си той се посвещава изцяло на християнството и пише знаменитите „Мисли“ – всъщност бележки, които си води за създаването на така и ненаписания бъдещ труд  „Апология на християнството".

Освен това в двубоя с йезуитите вкарва своята тежка артилерия – философията, теологията и реториката, която владеел съвършено. Ето и малко примери -  в постулата „Пари“, Паскал философски доказва необходимостта да се вярва в Бог с теорията на вероятностите. Той предлага следното разсъждение – вярващият човек, жертвайки някаква част от земните си благини, се надява да придобие вечност (разбирайте да отиде в рая). Т.е. заложил някаква сума, получава шанс за безкрайна печалба. Атеистът, макар и да си запазва за себе си това, което жертва вярващия, има нулев шанс да спечели вечност в рая. Атеистът не залага, което значи, че не участва. От гледна точка на теорията на играта, тактиката на атеиста е безсмислена. Който не играе, той няма как да спечели.

В биографичната книга за Паскал, написана от сестра му след неговата смърт, четем:

„В общината на янсенистите беше неспокойно. Най-страстният пропагандист на техните идеи, Антуан Арно, беше победен в спора с езуитите, осъден и тържествено изгонен от Сорбоната, въпреки протеста на шестдесет учени. Уморен от дългата полемика, Арно помоли Паскал да напише отговор на непрестанните нападки на езуитите. След няколоко дни Паскал изпълни молбата. Беше написал убийствен памфлет под формата на Писмо до един провинциалист - пародия на езуитската литература. Произведението се разпродаде мълниеностно. Амбициран от успеха на първото писмо, Паскал се зае да изучи цялата езуитска литература и в продължение на близо година написа седемнадесет писма, които се четяха като най-висок образец на художествената проза и сатира. Написани на изящен френски език, въпреки дълбоката религиозност на автора, те бяха сурова присъда над църквата...“

Последният детайл от живота на Паскал, имащ отношение към темата е от нощта на 23 ноември 1654 г. „Около 10 и половина вечерта“ Паскал преживява дълбок духовен обрат. В дневника си пише следното: “Предавам се напълно, на Исус Христос, моя Изкупител.” Влязъл в мистичен по неговите думи контакт с Бога, той окончателно се оттегля от светските дела и се посвещава на Исус Христос. Това свое преживяване той записва на парче пергамент, което зашива в подгъва на дрехата си и носи със себе си до края на живота си. Намерено е след смъртта му съвсем случайно от неговия иконом. Този текст, известен като „Амулетът на Паскал“или „Memento“ (Помни), самият Паскал нарича „Feu“ (Огън).

За мое съжаление, колкото и да търсех, не успях да намеря смислено обяснение на съдържанието на този амулет. Но, в общи линии, това не е толкова важно. Основното в случая е друго – каквото и да се е случило, то несъмнено е било от изключително значение за вътрешното АЗ и за истинската вътрешна вяра на Блез. Той е вярвал с цялата си душа и сърце. Очевидно, според неговите възприятия преживяването му е било отвъд научното наблюдение и логика, след като този гениален чудак е имал дързостта да напише за Господ Бог Исус Христос -  Ти не би ме потърсил, ако вече не ме бе избрал. Така че, няма защо да се притесняваш.

От този момент нататък, до края на живота си, Паскал има само една мисия – безпрекословна отдаденост и служба на Бога.

Паскал умира на 19 август 1662 г. на 39 години. Успява да стигне върха на тогавашната наука, но изпреварил времето си. Спокойно може да кажем, че умира от старост. Голяма рядкост е толкова могъщ интелект, да се подчини с такова смирение на силата на Христос. И това, според мен е основния мотив на въпроса, зададен в темата. А именно:

Според Блез Паскал, за да вярваш е достатъчно да застанеш на колене и да се молиш. Достатъчно ли е наистина това?

В началото и моят отговор беше отрицателен. Явно не отдавах значение на силата на вярата като движещ мотив. Но в последствие, когато разбрах значението, което вярата има за Блез Паскал, осмислила и дала житейска насока на един красив ум, превърнала го едновременно в икона на науката и на религията, и то във времената на средновековната инквизиция, мнението ми се промени.

Промени се не изцяло, но достатъчно, да осъзная, че е възможно отдадеността на каузата да бъде огромна движеща сила, която да кара хората да действат по начин, неразбираем за другите. А най-лесно би било да отречем това, което не разбираме.

Блез Паскал действително е вярвал, че е достатъчно да застане на колене и да се мили. Доказва го и с дела и с думи. Бил е истински отдаден на своята кауза, вярвал е в нея, вярвал е, че е избран от най-висшата сила.

Съвсем не всеки трябва да се съгласи с Паскал. Или пък с мен. Вътрешния мироглед и ценностна система не са еднакви за всички хора. И именно това ни определя като индивиди. Но по-ценното за нас в случая ще бъде възможността да чуем различни мнения и гледни точки, и макар и задочно, да докажем, че приемаме и се справяме с всякакви предизвикателства.

Юни 2019

Ако Ви е било интересно досега:

Обществения транспорт -  до 2000г. билетите в Париж носят лика на Блез Паскал.

Цитати от Блез Паскал:

„Както се развращава умът, така се похабява и чувството. Умът и чувствата се усъвършенстват в разговорите ни с другите хора. Пак в разговорите те се похабяват. Полезните разговори ги оформят, а вредните ги развалят. Затова най-важно от всичко е да умеем да подбираме събеседниците си, за да се развиваме, а не да похабяваме ума и чувството си. А не можем да направим този подбор, ако умът и чувството не са вече усъвършенствувани, а са похабени. Така се получава омагьосан кръг и блажени ония, които се измъкват от него!“

„Колко е суетна живописта, предизвикваща възхищение от сходството с оригинала, който никого не възхищава!“

„Първо - или Бог съществува, или не. Второ - аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че по-добре да вярвам, защото рискът е минимален.“

„Ако всички хора знаеха какво говорят един за друг, на света нямаше да има дори четирима приятели.“

„Величието на човека е в мисълта.“

Все пак тя се върти!
Смята се, че това са култови храбри думи на великия астроном Галилео Галилей. Според легендата, след като подписал отрицанието на своето еретическо учение и изслушал присъдата на инквизицията за доживотен затвор, Галилей се изправил на крака в църквата Santa Maria sopra Minerva, тропнал с крак и произнесъл знаменитата фраза. Колкото и красиво да изглежда легендата, колкото и мъжествен да изглежда Галилей в нея, той не е изричал тази фраза. Най-вероятно тя е възникнала благодарение на знаменития художник Мурильо, на когото бил поръчан портрет на Галилей след смъртта му. Поръчката била изпълнена от ученик на Мурильо през 1646 г. А 250 години по-късно изкуствоведите установили, че широката рамка изкусно скрива “еретичната” част на картината. На нея се виждат астрономически ескизи, показващи въртенето на Земята около слънцето и знаменитите думи: Eppus si muove! Тук най-вероятно се крият корените на легендата.
Истината - Галилей е изправен пред съда за ерес през 1633 г. заради труда си “Диалог за двете главни световни системи”, в който твърди категорично, че Земята се върти около слънцето. За да спаси живота си, Галилей се отрича от идеите си и живее под домашен арест до смъртта си през 1642 г. През 2008 г. Ватикана го реабилитира и му издига паметник. Неговият конфликт с Римокатолическата църква е сочен като един от първите значими примери на конфликта между религиозния авторитет и свободата на мисълта в Западния свят.

„Не се притеснявайте, ако математиката ви затруднява. Мога да ви уверя, че мен ме затруднява повече.“

е казал Алберт Айнщайн.