Блу и лисичето

Лятото бе настъпило с топли, златисти лъчи и сладък аромат на цветя, носещ се из въздуха. Малкото момиче Блу беше развълнувано – тази година щеше да прекара лятото при Баба Ореховка в нейната чудна градина, място, където тревата винаги бе мека като кадифе, а вятърът шептеше древни приказки сред листата на стария орех.

Баба Ореховка бе известна с билките, които събираше, с топлия си смях и с историите, които разказваше под сенките на дърветата. Хората от селото казваха, че тя познава езика на растенията и може да чуе дори най-тихото желание, прошепнато сред тревите.

На следващата сутрин, с плетени кошници в ръце, двете се отправиха към поляните и гората, за да събират билки. Блу вървеше с боси крака по меката трева, наслаждавайки се на песента на птичките и нежното потрепване на листата. Баба Ореховка ѝ разказваше за всяка билка, която намираха – за лавандулата, която носела спокойствие, за жълтия кантарион, който лекувал рани, и за мащерката, която криела в себе си слънчевата енергия.

Докато се навеждаше да откъсне няколко стръка мащерка, Блу чу слабичък звук. Беше едва доловимо скимтене, идващо от близките храсти. Любопитството я поведе натам, а сред гъстите клони тя откри малко, рижаво лисиче. Очите му искряха като две кехлибарени капчици, но в тях се четеше умора и несигурност.

– О, малчо – прошепна Блу и погледна към баба си. – Къде ли е майка му?

Баба Ореховка се приближи и с топъл глас каза: – Изглежда, че си се загубил. Но няма страшно, ще ти помогнем.

С много нежност, Блу взе лисичето в ръце и го понесе обратно към градината. Там, в уютния ъгъл под лозницата, му направиха меко легло и го нахраниха с топло мляко. Първоначално лисичето беше плахо, свито в кътчето си, но малко по малко започна да се осмелява. Очите му заблестяха от любопитство, а опашката му леко потрепна.

Блу прекарваше часове край него, разказвайки му истории за градината и нейните тайни. Тя му представи таралежа Бобо, който обичаше да се търкаля в тревата, врабчетата, които пееха весели песни, и дори стария котарак Мъхчо, който първоначално гледаше подозрително, но накрая прие малкия гост. Всяка нощ, когато звездите изпъстряха небето, баба Ореховка палеше малки фенери от светулки и разказваше древни легенди за гората – за дъбовите духове, за вълшебните извори и за песните на луната.

Дните минаваха, а лисичето ставаше все по-силно. Една утрин, когато първите слънчеви лъчи погалиха градината, то започна да скимти нетърпеливо. Блу разбра – беше време да се върне у дома си.

Заедно с баба си, тя го отнесе обратно в гората. Когато пристигнаха, мама Лисана ги посрещна с радостно цвърчене и нежни облизвания. Очите ѝ грееха от благодарност.

Преди да си тръгнат, мама Лисана изчезна за миг в храстите и се върна с малък подарък – дървена висулка, оформена като лисича опашка. Остави я пред Блу и я погледна с мъдрост, сякаш знаеше, че момичето е част от вълшебствата на гората.

– Това е амулет на гората – прошепна Баба Ореховка. – Винаги ще те свързва с лисичките и с магията на природата.

Блу стисна висулката в ръката си и се усмихна. Знаеше, че това лято ще остане завинаги в сърцето ѝ, а гората и нейните обитатели ще бъдат винаги част от нея.