ВНИМАНИЕ: Разказът съдържа графични сцени и не е подходящ за лица под 18г.!

Ако нямате навършено пълнолетие, този разказ не е за вас и го пропуснете! 

     – Ох, няма го! Отиде ми душата! Отиде ми душичката-а-а! – срути се вдовицата Ганка на покритата с каменни плочи пътека към портика и не можа да се вдигне. Сякаш цялата ѝ сила се свърши изведнъж, покосена от незнайна болест. Жалните ѝ вопли заотекваха по малкото дворче с пукнатия геран, понесоха се надолу по прашната улица на хълма, и се пръснаха по керемидите на съседните къщи. Любопитни съседи подадоха лица, кой през врата, кой през прозорец, да видят що за интересно събитие се случваше навън.

     – Защо плачеш, ма, Ганке? – комшийката ѝ Велика се показа през вратата на отсрещната къща, и като видя вдовицата да ридае грохнала в прахоляка, бързо тръгна към нея.

   Ганка не я чу, а продължи да вие на умряло, сам-сама в скръбта си.

     – Ох, Динко! Динко-о-о! Отиде ми детето!

     – Какво му е на Динко? – запита съседката, като я наближи.

     – Няма го, ма, Велико!… – изплака майката и заскуба косите си. Мръсни вадички се процеждаха по набразденото ѝ лице. – Изгуби се. Единственото ми чедо!

    – Пак ли, бе, майче? Не думай! – Изцъка с език Велика и сви устни. Ти пий като смок, обръщай павурче след павурче в кръчмата, па после да видим как ще намериш пътя за у вас! И с фенер не мож‘ се оправи! – помисли си тя, ама не посмя да ѝ ги каже тези думи на съседката си, че да не ѝ бръкне още по-надълбоко в раната. И тя беше майка, имаше един оженен син и една дъщеря, още вкъщи, да не дава Господ косъм да падне от главите им! Можеше да предположи колко ѝ бе тежко на Ганка. – Недей така, ще се върне! Чер гологан не се губи! Такива Господ ги пази! – и се прекръсти.

     Ганка вдигна мръсното си, сълзливо лице към съседката си и обърса нос. За никого в селото не бе тайна, че синът ѝ посягаше към чашката. – Все се завръща, Велико, ама, на…Трети ден вече го няма… – и пак изхлипа – Питах Коста Каймето… Оная вечер, когато го видяли за последно, той, кьор-кютюк пиян до ушите викал, че щял да строши кокалите и на самия свети Петър! Велико-о-о… Търсих го от край до край през селото, ни следа от него! И до мелницата ходих! Парцалче не намерих!

     – Е, де, стига сега пък ти…Ще се намери, да не е игла да се изгуби! Хайде, стани!

     Велика я подхвана под мишницата и ѝ помогна да се изправи. Поведе я към къщата ѝ. Ганка, все още разтърсвана от ридания, я последва послушно в двора и я остави да я заведе до външната чешма, и да ѝ измие лицето и ръцете.  Майката се поуспокои, напи се със студена вода, поседна на пейката до вратата. Въздъхна и отправи подпухналите си, зачервени от плача очи към съседката си.

     –Един ми е, ма, Велико… Все му треперя, все гледам да му е наредено, да има какво да яде, да носи… Барем да беше ми докарал снаха! А то, с това пусто пиене… Не слуша, сякаш дяволът му шушне в ушите!

    –Е, така са някои. – сложи ръце на кръста си Велика и се накани да си ходи. – Услажда им се. Той и моят Йордан си пийва вечерно време. А ти… Ще се върне синът ти, не се вайкай. Ще видиш.

     Да, ама не. Заизнизваха се един след друг дните, изгрев след залез, залез след изгрев, а от Динко ни следа. Ганка плака, плака и утихна. Надяна черна забрадка и животът си продължи уж както преди. Ама тяло без гроб бива ли? Сълзите на Ганка пресъхнала до едно време, но майката не спря да търси изгубения си син. Все я теглеше навън, по баирите, по гората, към реката, търсеше костите на сина си. От Динко обаче нямаше ни следа.

    Колчем сядаше Ганка вечер на топло край печката, обаче, имаше усещането, че някой я наблюдава. Като си легнеше нощем, спеше зле, въртеше се в леглото, без да може да си намери място. На няколко пъти ѝ се счу, че нещо изтрополи по керемидите, в кухнята се хлопваха капаци, а наскоро докато бе задрямала се сепна, тъй като ѝ се стори, че някой ѝ се извика в ухото. Отначало Ганка не обръщаше внимание на такива дребни шумове и съвпадения, но след като гърнето с орехи на полицата изведнъж се разклати и падна само́, се изплаши не на шега. Сякаш нещо нарочно го бутна да падне. Ганка стреснато се огледа, но освен паяжини в ъглите по тавана, друго на светлината на газената лампа така и не видя.

***

   Въглените догаряха в огнището със слаб пукот, но Ганка не можеше да ги чуе, тъй като бе задрямала на миндера в оскъдно обзаведената топла стаичка. Навън бе тъмно, бе късна доба, а къщичката мълчеше — не се чуваше мишки да играят по дъсчения под, нито пък гредите по тавана да пропукват под тежестта на керемиденото бреме.  

     Тънка струя хлад проникна през разсъхналия се маджун в процепите на прозореца и кацна върху Ганкините гърди с лекотата на муха. Това я събуди и Ганка го усети. Тялото ѝ се вкочани, жената мигновено отвори очи, без да може да помръдне. Сърцето ѝ се разхлопа. Лежеше неподвижно, с изцъклени очи, вперени в тъмния таван над нея. Въздухът в стаята се сгъсти и овлажня, сякаш мъглива пелена се спусна от тавана и я покри. Първа дойде вонята – отвратителен мирис на гнила вода и на тиня. Ганка разшири ноздри, дробовете ѝ се свиха конвулсивно. Беше остра и неприятна воня, с дъх на застояло, кално блато и на още нещо, остро и люто.

    Мирише…На тиня…И на…Ракия? – мисълта блесна в ума ѝ бърза като светкавица. Пресвети Боже!

    Сърцето ѝ заби бясно, Ганка усети всеки негов удар да отеква болезнено в слепоочията. Опита се да се надигне, но нещо я стисна за гърдите толкова силно, че жената почувства как въздухът ѝ излиза на пресекулки. Очите ѝ се разшириха от ужас. Невидима тежест легна върху ѝ, притисна я надолу към одеалото, и тя усети как все едно нечии силни, невидими ръце я хванаха за раменете и не ѝ позволиха да се помръдне.

     Сякаш някой седи върху мен! – мисълта ѝ бе остра, болезнена и я парализира от ужас. Поиска да извика за помощ, но дори това ѝ се стори невъзможно. Устата ѝ бе окаменяла. Някак успя да си поеме дъх, за да не се задуши. Около нея се разстла влажен мрак – студен, мазен и лепкав. Проникна през дрехите ѝ, просмука се в кожата ѝ. Ганка усети как пръстите ѝ вкочанясват, как тялото ѝ отмалява и губи сила. Цялото ѝ същество закрещя и се забори да се раздвижи, но тежестта върху тялото ѝ се увеличи.

     Махни се от мене, дяволе, не ме мъчи! – заотекваха като молитва думите в съзнанието ѝ, без да може да помръдне устните си, сякаш зашити една за друга.

     Мъчението доби нова, още по-ужасна форма. Нещо влажно и студено бавно и гальовно се плъзна надолу по шията ѝ – като стичаща се по кожата ѝ мазна капка, тежко и гъсто на допир, като кал. Пропълзя като студен дъх надолу по тялото ѝ и тя го почувства как прониква през дрехите ѝ. Ганка изпищя наум. За бога, как да го спре?! Усети го да обхваща и да мачка гърдите ѝ, натискът пропълзя надолу по тялото ѝ към корема, към краката ѝ, и се уви около нея. Нещо се настани между бедрата ѝ и я започна да я мушка. Ганка изтръпна от ужас. В очите ѝ бликнаха сълзи. 

     Това е зъл дух от оня свят! Пресвета майко Божия, Иисусе Христе…Смилете се над мен, грешницата, отървете ме от Нечестивия… – замоли се вдовицата наум и отново се опита да помръдне, но не можа.  

     Вонята се усили. Долавяше я ясно – на кисело, на разложена мърша и на разлята ракия. В празното пространство над нея се оформи тъмна фигура, като сянка, с безформено лице, и жената долови ужасното, задушаващо присъствие на смъртта – не можеше да я види, но усещаше, че е там, надвесена над нея.

     Дяволът иска да ми вземе душата! – забори се майката да не изпадне в паника. О, Боже! Кой си…Какво си ти?

     Не получи отговор. В съзнанието ѝ, без да иска, изплува мустакатото лице на сина ѝ Динко, с онзи негов подигравателен поглед, от който все ѝ се приискваше да го цапардоса докато се смееше грубо и си наливаше от шишето с ракия. 

Не…Не може да е той…Н-не е той…– мислите ѝ зажужаха хаотично. – Кой син върши такива безчинства с тялото на собствената си майка?! Това е само сън! Само сън…

     Ала тежестта върху ѝ не отслабна. Дишаше като през тесен процеп, дробовете ѝ горяха да се разгънат и да поемат живителната глътка въздух, тялото ѝ се заогъва от натиска на изследващите я незнайни ръце, които я опипваха без никакъв свян. Съзнанието ѝ се замъгли от болка и страх. Ганка стисна очи и се предаде. И тогава, тъкмо когато си помисли, че тъмната сила ще ѝ вземе душата, че ще я отнесе в бездната на лепкавия мрак, който я бе налегнал, навън пропяха петли. Тежестта от тялото ѝ се вдигна внезапно. Всичко изчезна – и студът, и вонята, и задушаващата я, невероятна тежест на каквото ѝ да бе дошло при нея през нощта.

     Ганка продължи да лежи в полутъмната стая, втренчена в тавана, като дишаше тежко и на пресекулки. Усети оделото под нея да я боде през дрехите, кожата ѝ бе лепкава от пот. Ръцете ѝ затрепериха от отминаващия ужас, който бе изпитала.

     –Ей, Богу, как ще да е сън…– рече си тя и страхът я обля като вълна – Баш като истинско си беше…

     Надигна се замаяна и задъхана, обърса изпотеното си чело. Отпи вода от чашата на масата и стана, за да се поразходи, да си проясни мислите. Какво ѝ се бе случило тази нощ? Изгаряше я да разкаже на някого. Но на кого? Искаше да потърси съвет. Но от кого? И какво щеше да му каже, как по нощи́те някой ляга върху ѝ, че ѝ натиска гърдите и ѝ бърка под дрехите? Че нещо я задушава до степен, че да не може да диша? Че нощем я дави киселият мирис на леш, на гнила тиня и на ракия? Кой щеще да ѝ повярва?!

     –Не мога да кажа на никого… – сърцето ѝ натежа като олово. – Ще си помислят, че не съм с всичкия си.

     И с тази си мисъл в главата, Ганка остана така, втренчена през прозореца в развиделяващото се небе до самото кърваво утро. Но злото вече бе вкопчило ноктите си в малката къщица и в сърцето на нещастната жена.

***

     Издевателствата над тялото ѝ се повториха и на следващата нощ. И на по-следващата. Мина се седмица. Ганка залиня. Смъкна ѝ се лицето се. И как няма, като злото не я оставяше на мира и ѝ изпиваше душата с нечестивите си действия.

     Видя я един ден Велика, съседката ѝ, как броди като сянка по двора, и позна, че жената не е добре. Нагреба една паница супа от кокошката, която бе сготвила предния ден, и я понесе към комшийката си. Влезе право в двора, без да почука, без да поиска позволение.

     –Гано, мари! Покажи се!

     Ганка я дочу, че вика в двора и повдигна пердето. Съседката ѝ надникна в стъклото, взря се вътре.

     – Излез да ти видя черните очи, да ти опустеят дано! Къде се губиш толкоз време, мари? Болна ли си?

     Ганка измърмори нещо и спусна обратно пердето. След малко вратата се отвори и вдовицата я пусна да влезе вътре.

     – Не съм за гости, Велико, не ми е добре.

     – На, супа ти нося! Ядеш ли? – съседката ѝ я огледа подозрително. – Ма ти на човек не приличаш! Виж се! Цяла сянка! Какво ти има?

     Ганка приседна пак на миндера и се умълча. Съседката ѝ остави купата със супа на масата и седна до нея. Вдовицата наведе очи надолу, не можа да издържи изпитателния поглед на съседката си. Трябваше да каже на някого. Въздъхна горестно

     – Зло ме налегна, Велико.

     – Какво зло, мари, Гано? – ахна съседката.

     – На, такова. Най-голямото. – жената сви тънките си пръсти в престилката си. – Иде нощем и ми наляга душата.

     – Е, па, какво толко иска от тебе? – прехапа устни Велика.

– Знам ли какво иска? Да ме мъчи! – жената вдигна изпитото си лице към иконостаса на Богородица, който висеше на стената. – До́йде нощем, легне отгоре ми, и натиска, натиска… Никакви молитви не помагат. Ах, проклетия...

     – Добре стана така, че те видях такава болнава, та дойдох да те видя. – скочи съседката ѝ. – Какво се чудиш, то е ясно като бял ден – обладало те е нещо! Слушай какво, Гано, иди на църква! – посъветва я Велика. – Не ще да е някаква случайност! Твоят Динко го няма, няма си ни гроб, ни кокал! Душата му сигурно не е намерила покой, защото не е опят. А като не е опят, ще те мъчи, докато не го проводиш оттатък . Трябва поп да ти чете, да те напръска със светена вода, да изгони бесовете от тебе!

     И тъй, мълвата по селото се разнесе бърза като хала. Един казал на друг, друг – на втори, втори – на трети и така нататък. До вечерта на мегдана всички говореха само за едно – че вдовичката Ганка я налегнал дяволът!

***

     Поредната нощ спусна тъмната си пелена над малкото село. Ганка клечеше в малката стаичка до огнището. Подкладе огъня добре, за да държи топло през цялата нощ. Прекади всички стаи из къщата, запали свещица, която пазеше от Великден, както я бе научил попът, и тихичко си каза молитвата „Отче наш“. Наръси ъглите със светена вода и с едра сол.

     Тамън си сипа вечеря и седна на масата да яде, и се спря. Ето го, пак! Пак го чу! Зловещото драскане по гредите на тавана. Подът проскърца жаловито. Побиха я тръпки. Сети се за думите на попа:

     Трябва да го убиеш, иначе може да ти вземе душата! Призови го по име! И като ти се яви, не трепвай дори. Христос е с тебе! Запомни – не показвай страх. Господ ще ти помогне!

    Ганка се опита да си вдъхне кураж. Бог е с мен! Бог няма да даде и косъм да падне от главата ми!

     Нещо задиша зад гърба ѝ. Усети и киселата воня на гнила леш, проникна в ноздрите ѝ и я задави. По врата ѝ  полази позната студена тръпка и се спусна между лопатките на гърба ѝ. Кожата ѝ настръхна. Ганка усети как ужасът бавно сковава сетивата  и тялото ѝ. „Няма да ти се дам, дяволе! Няма да ти се дам!“ – заповтаря си тя наум.

     – Динко? – прошепна с пресъхнала уста, почти без глас.  – Ти ли си?

     Студената тръпка спря да лази по гърба ѝ и майката ясно видя как нещо тъмно се стрелна покрай нея. Уголемените ѝ от страха очи проследиха как сянката пред нея се сгъсти, размърда се и доби очертания пред смаяния ѝ взор. Пред нея се оформи отвратително тъмно създание, два рога се източиха от двете страни на главата му, две червени като кръв подобия на очи се впиха в нея и я пронизаха до кости.

    – Позна ли ме най-накрая, мале… – озъби се то и тежък, нечовешки глас продра въздуха в стаичката. Динко се надвеси над женицата, а животинското му, изкривено от злоба лице, изцапано с кал и тиня, бе истинска картина на ужаса. Гнил дъх блъвна от устата му и я отрови. – Идвам да те взема…

    –Динко! – изпищя от страх Ганка и изтърва лъжицата. Надигна се, отстъпи назад. – Що се стори с душата ти, сине майчин?!

    – Реката ми я взе, мале, – изръмжа чудовището – За храна на бесовете… А сега… Сега ще те взема с мен…

     И протегна дългите си черни пръсти към гърлото ѝ. Ганка не чака повече. Пресегна се заднешком към огнището с една ръка и сграбчи ръжена, който бе оставила там предварително. Събра в изстрадалото си сърце колкото кураж и сила ѝ бяха останали, и се хвърли напред към нечистия дух. Замахна, удари го по тялото отстрани, и зловонната плът изсъска под удара на желязото. Из стаята се понесе оглушителен писък, Динко се сви, отстъпи назад. Задъхана, Ганка замахна още веднъж, след това още веднъж. Над тялото на демона се засипаха смъртоносни удари.

     –Умри! Умри, дяволска гад! – заудря майката безжалостно, ръженът заразкъсва демонската плът при всеки следващ удар. Нечовешки писъци, пара и съскане изпълни малката стаичка. Майката удряше с настървение, непозната решимост изпълваше всеки нейн замах. – Умри, изчадие такова!  – налагаше го безмилостно, като черпеше сила при всеки спомен за безсрамния му натиск и за обхождащите я ръце. – Връщай се обратно в пъкъла! Друга жена да не тормозиш!

    Със всеки следващ удар, ръженът се забиваше в плътта на нечистата сила все по-дълбоко и омаломощаваше силата му. Очите на демона светнаха в предсмъртна агония, той развори зъбатата си паст и изрева мощно, сякаш огън се разля по лицето и тялото му; изведнъж съществото се стопи в тънка струйка дим. В стаята замириса на изгоряла сяра.

     Прогонила изчадието от къщата си, Ганка пусна ръжена на земята и падна на колене. Затрепери. Прекръсти се. Тежестта на скръбта от убийството на едничкия ѝ син, или това, което бе останало от него, я смаза като канара и приведе раменете ѝ. Как щеше да живее след случилото се от тук насетне? 

     Детеубийца…Детеубийца…

     Ганка покри уста с шепа и се затресе в горки ридания.

*** 

Какви чувства предизвика у вас разказът? Споделете в полето за коментари!