Can’t keep my eyes from the circling sky…
Някъде на върха на хълма той спря, за да почине. Чак тогава усети пронизващата болка в ходилата си и спря. За минутка. Само колкото да погледне небето. В изначалната необятност на тези толкова прекрасни пластове въздух, той някак си намираше причината за това безкрайно пътуване, откъснало го толкова далеч от дома, който никога не е имал.
Беше вървял в продължение на години през горещи магистрали и безплодни поля, през зелени ливади и усойни гори, беше вървял бос, сам, безнадежден. Едва сега, след толкова изгубени минути, след толкова забравени борби, той усети умора и приседна бавно на върха на хълма. Вдигна тежко глава и пак погледна към своя неизчерпаем извор на вяра в светлината. Но изворът... беше замръзнал.
Мъжът разтърка една в друга напуканите си длани, окаляни от мърлявата тълпа долу, в подножието. Той самият принадлежеше към нея.
- Защо има толкова хора?
Небето мълчеше. То винаги мълчи. Най-после гибелната мисъл сигурно се просмука в с ...