„Божията сълза”

   И заплакал Бог... И плакал дълго... Защо и как... няма да кажа.

   Но един ден той просто заплакал... Една негова сълза се търкулнала в току-що роден лотосов цвят.

   Свряла се на топло между нежните му листенца и зачакала... Какво... няма да кажа. Просто... зачакала.

   Минавали дни и нощи, слънцето целувало луната, луната милвала звездите, раждали се и умирали цветя, падал ситен дъждец... а сълзата божия си седяла все там.

   Мъничка, чиста... Просто една сълза. Един ден лотосът попита сълзата какво е тя. Сълзичката му отговорила, че е тъга.

- По какво - отново попитало цветето.

- По нещо изгубено - отвърнала сълзата.

- А ти мъдра ли си?

- Моята мъдрост е болката.

- А моето щастие си ти.

  И ето как от мъдростта на болката и от радостта на лотоса се родила нова надежда.

- Защо  хората плачат - попитал лотосът.

- От безсилие.

- А защо се чувстват безсилни?

- Защото ги е страх. Страхуват се да не бъдат наранени от своите мечти.

- Но мечтите не раняват - изумил се лотосът.

- Един човек може да бъде мечта. Сбъдне ли се една мечта, тя губи блясъка си. Става скверна, земна... мъчна. И никога такава, каквато си си я пожелавал.

- Тогава къде е смисълът да мечтаем?

- Не всичко, мило мое, се върши с мисъл.

- Как така?

- Ами така. Понякога вятърът шепти любовни песни на горските самодиви. Но той го прави, защото така крещи сърцето му. Понякога огън завладява водата. И се ражда димът. Но огънят го прави не за да я боли водата... а просто защото самодивите, пленени от шепота на вятъра, правят магия за обич. Димът се скрива в човешките очи. И от тях се ражда сълза. Но димът не иска сърцето човешко да плаче. Виждаш ли... всички търсят къде да се скрият, да се приютят - да обичат!

А ти... от кого се криеш в мене?

- От тебе.

- Но ти си в мен.

- Но ти не го знаеш.

- А когато го разбера?

- Аз ще си ида....

- Защо? Моля те... не си отивай!

- Ще си ида... защото ще се уплашиш. Тогава ти сам няма да ме искаш.

- Не, аз винаги ще те искам!

- О, не, няма.

- Не говори така. Моля те, ето, аз ще те покрия с едно мое листенце, ще те скрия от всичко и всички, и ще те пазя.

- Добре - казала сълзата. - Но от себе си... няма да ме запазиш.

   Лотосът... навел отрицателно чашката си, сякаш се покланял на мъдростта на сълзата.

Един ден обаче... Лотосът усетил някаква болка. Мястото, където седяла сълзата, му тежало. Чудело се цветето какво ставало. Защо тази сълзичка, толкова лекичка и така крехка, му тежи.

   Сълзата... го помилвала и казала:

- Моята тъга ти тежи... Моята обич ти тежи...

   Търкулнала се... и попила  в земята. Умряла сълзата...

  Не след дълго откъснали цветето , за погребението на един много добър човек. Всички плачели а лотоса.... умирал и вехнел,  върху ковчега на покойника. Тогава от едно детско око се откъснала една сълза... И попаднала в доскоро свежата и млада чашка на лотоса.

   В предсмъртна агония той промълвил:

- Някога... имах една сълза...

- Пак я имаш. - Казала сълзата...

- Ти си тук?!

- Да... - Отвърнала сълзицата. - Аз винаги съм тук... Аз съм просто сълза...  

   Целунала лотоса и се разляла в него. Прегърнати, двамата посрещнали смъртта.

Красива и приказна смърт.

   А как една смърт в любов може да е приказка... сбъдната приказка... няма да кажа... ;)

   Но ще кажа... какво чакала някога сълзата...

   Чакала тя... лотоса да бъде готов за нейната обич...

   И ако някой  не е готов за Вашата обич.. просто... го изчакайте...

17.11.2006. София.