Болен/Тъжен/Малък/Свят

Имало едно време една страна, наречена „Мрак”.

Или поне имало на границата ù една олющена табела с този надпис.

Когато стигнеш до нея – в продължение на километри навътре по земята

Не се виждало нищо, освен мрак.

На олющената табела пишело – „Жители – ?”.

С годините табелата си стояла недокосната, непроменено олющена и стара.

Дори пътищата, водещи навътре към мрака, в един момент били забравени и от самото неизползване заличени от спомените на хората, самата страна в един момент избледняла от картите.

Никой не се интересувал от този „Мрак” – той загубил действителността, която носел в себе си.

И ето – близък кадър към табелата –

Олющената табела: „Мрак – Жители - ?”

До нея се открояват леките очертания на нещо смътно напомнящо улица… това е път.

Нека проследим накъде води.

Навлизаме навътре, навътре, навътре – почти не долавяме светлина – но някак усещаме, че се движим по пътя – и навътре, и навътре…

В един момент…

О, какво е това… светлина ли е - или мираж,

Като онези, в пустините, където, когато си жаден, искаш да видиш вода – и виждаш вода.

Но, това е жажда за светлина.

Забързваш се натам – почваш да бягаш – вече направо спринтираш

… каква е светлината.

Не е точно бяла слънчева светлина.

Ярка е, но не е бяла,

някак – да, това е лилаво,

лилава светлина?!?!?!

… Сякаш излизаш през стена…

Мракът е на едната страна – образуващ самата стена,

а от другата – там, където властва лилавото,

това, което можеш да опишеш, е - …

Това е… това е някакъв приказен свят:

Земята е зелена,

има много балони… не, това не са балони, а по-скоро кръгли топчета – островчета, които си летят наоколо -

по тях има цветя,

прелитат много птици,

сякаш не ги притеснява твоето присъствие.

Нещо се втърква в краката ти.

Поглеждаш надолу – там има е едно жълто котенце

със сини лапички.

Наведи се и го хвани.

А, то – то не се противи – започва да мърка от удоволствие.

И да – напред, пред тед се откроява гора с много, много приказни дървета.

 На всяко има плодове във всеки възможен цвят, които мислиш, че познаваш.

И животинки, пеперуди, паячета – сформирали своите паяжини между клонките – насекоми, уловени в тях, които доволно жужат – доволно защото паячетата няма да се хранят с тях.

Сякаш там могат да кацнат и да си отпочинат.

Да се засилят и да се хвърлят в паяжината – като в мек дюшек.

Изглежда толкова доволно.

За момент самият ти забравяш, каква е причината да си тук.

Дори на лицето ти пробягва усмивка.

Кой е можел да си представи това…

Та тук е като в Рая, но малко по-хубаво,

защото не си умрял,

А си жив – и можеш да се наслаждаваш на вкуса на плодовете,

 на допира на на пухкавата козинка на котенцето,

усещането на тупкащото му, спокойно сърчице.

Дам – този свят си струва,

струва си определено цената, която ще получиш за него!

Все пак очакваше просто пустош, върху която да строиш.

А сега имаш  един Рай, който ще продадеш и от който ще спечелиш много, много пари…

Дааа…

От тази мисъл усмивката по лицето ти не просто пробягва.

Ти направо се смееш от удоволствие.

Още животни се струпват около теб

и се радват на новодошлия.

Хах – дам…

Утре ще се върнеш тук с бригадата, която нае,

ще наемеш и няколко ветеринарни работници, за да заловят животинките.

Все пак не искаш да се караш с ония тъпанари –

природозащитниците, задето си убил някое мило животинче.

От това ще стане страхотен почивен комплекс за богаташите,

които смяташ да те хранят с тлъстите си суми,

за да им осигуриш едно тайно кътче, където да правят, каквото си искат,

да изпълняват съкровените си, мръсни, малки желанийца.

Ах, тези смешници – как само ще им доставяш удоволствия – за да могат да доставят на теб – удоволствието, което най-много обичаш – пари, пари, пари…

О, колко е станало часът, не се отплесвай – мечтите са хубаво нещо,

но е време за бизнес.

Оставяш внимателно котенцето на едно сенчесто място,

върху меката тревичка и тръгваш на обратно.

В последния момент преди да навлезеш в мрака

вадиш телефона си – последен модел – с най-добрата камера на пазара

и правиш няколко страхотни снимки.

Все пак утре по това време тук ще е пълно с машини и това място ще е изчезнало и започнато да се изкопават основите  на хотела, който ще строиш тук.

И най-важното е, че никой не може да те спре.

Ти купи мястото на безценица – та горките хора дори не знаеха, че тук имало парцел! :)

Просто чудесно!

[02:16:07] [the patient] каза: хубаво разказваш...

[02:21:29] Pusciferian каза: хареса ли ти?

[02:21:46] [the patient] каза: да… само краят не искам да е лош…

[02:22:11] Pusciferian каза: и аз не искам

[02:22:27] Pusciferian каза: ама то ще се намерят сигурно добри хора, за да го спрат на време

[02:22:31] Pusciferian каза: или няма :S

[02:23:28] [the patient] каза: има

[02:22:31] Pusciferian каза: …

[02:23:28] [the patient] каза: …

 [02:26:12] Pusciferian каза: нека тогава да го пратим на хората, за да може да намерим някои, които ще направят края хубав

 [02:28:04] [the patient] каза: дано да тръгне някой...

 [02:28:27] Pusciferian каза: ще намерим някой, който ще спаси това място

[02:29:01] Pusciferian каза: докато с теб и самите ние можем  да го спасяваме хилядите пъти – когато застанем пред думите – и спрем „бизнеса”

[02:29:40] [the patient] каза: Да