-Когато свикнеш с нея до такава степен, че тя престане да те притеснява, това до голяма степен започва да напомня на смъртта... Не свиквай с болката! – Струваше ù се, макар да не бе съвсем сигурна, че монахът се усмихна... или просто очите му се присвиха и единственото, което успя да забележи бе, че стотиците бръчки пропукали лицето му се увеличиха с още две.
Погледна нагоре. Над главата `и висяха сухи треви, а по прътите на ниския свод на колибата черепи на малки, хищни животинки, кикотещи се в жестоки, мъртви усмивки. Симбиозата между смях, смърт и неизвестност започваше да ù действа.
-Кой си ти? – В тона и прозвуча молба и нещо близко до отчаянието... Нещо много близко...
Отправи ù дълъг, изпитателен поглед преди да отвърне.
-Не ти ли е по-интересно да узнаеш ти самата коя си…- Сякаш мълния избухна в ума ù. Затвори клепачи, под които мислите и очите ù се залутаха в тъмното… Нищо! Нямаше и най-малка представа… Отвори очи, точно когато монахът продължи. – Но да знаеш какво искаш, ето ...