-Когато свикнеш с нея до такава степен, че тя престане да те притеснява,  това до голяма степен започва да напомня на смъртта... Не свиквай с болката! – Струваше ù се, макар да не бе съвсем сигурна, че монахът се усмихна... или просто очите му се присвиха и единственото, което успя да забележи бе, че стотиците бръчки пропукали лицето му се увеличиха с още две.

   Погледна нагоре. Над главата `и висяха сухи треви, а по прътите на ниския свод на колибата черепи на малки, хищни животинки, кикотещи се в жестоки, мъртви усмивки. Симбиозата между смях, смърт и неизвестност започваше да ù действа.

   -Кой си ти? – В тона и прозвуча молба и нещо близко до отчаянието... Нещо много близко...

   Отправи ù дълъг, изпитателен поглед преди да отвърне.

   -Не ти ли е по-интересно да узнаеш ти самата коя си…- Сякаш мълния избухна в ума ù. Затвори клепачи, под които мислите и очите ù се залутаха в тъмното… Нищо! Нямаше и най-малка представа… Отвори очи, точно когато монахът продължи. – Но да знаеш какво искаш, ето това е отговора на истинският въпрос. Когато знаеш точно какво искаш, лесно откриваш пътя. – Излезе.

   От прътите на колибата, с кухините на някогашните си очи, останаха да я наблюдават единствено черепите на зверчетата. “Ако бяха живи щях да се страхувам от тях…” Смъртта, макар и грозна, не бе тъй страшна като живота... Нелепо! Не смъртта, животът бе всичко – красив, страшен, кратък… Смъртта бе нищо! Вярно, бе  неизбежна и сигурна… Усмихна се. Мисълта не я плашеше... и никога не я беше плашила... Нещо повече, накара я да се почувства почти щастлива… почти… Изведнъж прозря... Единственото сигурно нещо на този свят бе смъртта! Може да не сме щастливи, може да не сме обичани, да не ни обичат, може слънцето да не изгрее утре, но че някога ще бъдем мъртви… това беше сигурно! Нямаше никакво значение дали си някой, нещо… щом в края на краищата ще бъдеш никой… “Аз съм никоя… Всеки е никой!” Простотата на проумяното я опияни.

    Монахът отново пристъпи прага на колибата.

   -Разбрах коя съм! – Побърза да каже. – Аз съм никоя...

   -Така ли?! – Не изглеждаше изненадан. – А разбра ли какво искаш?

   -Да живея!

   -В това няма нищо необичайно, при положение, че и сега живееш... – Провокираше я... И бе успял. Очите и се напълниха със сълзи и тя отмести поглед в страни. Ако сега я попиташе “Как”, не би могла да му отвърне, но той мълчеше. Знаеше, че стои там и я наблюдава, и все така, без да вдига очи, продължи. – …макар да не зная, все още как?

   -Време ти е да тръгваш… Чакат те...

   -Къде... Кой ме чака? – Аз вече

   -Всички. Тези, с чиято помощ си се родила, сред които живееш, и които един ден ще те погребат… когато вече те няма… Дори заради това, само... Заради всички тях, си заслужава да живееш. За тях! Сбогом…- Каза и всичко се разми сред въртопа от мрак и светлина избухнал в главата ù, сред който на времени, изплуваха образите на хора, които бе познавала някога…Ето, това беше баба ù, която ù се усмихваше, дядо ù... А това бе майка ù, която плаче край безжизненото ù тяло, от което стърчат някакви жици, свързани с някаква апаратура, сред някаква стая… Това тяло я привлече със своята крехка неподвижност, на която поиска да вдъхне живот... Онзи живот, който сама бе отнела...

   Клепачите ù трепнаха и заедно със собствената ù болка, в подпухналите от плач очи на жената над нея, лумна пламъка на единственото тлеещо все още сред тях – надежда...

   Пръстите ù леко помръднаха в ръката на жената и тихо, много тихо прошепна:

   -Обичам те... мамо…