Лято, та лято!... Слънцето прежуря през дупката на озоновия слой и безпощадно осветява напрегнатото ежедневие на Н-ската болница. Младички сестри, по чисти и прозрачни бели престилки, вдигат кръвното на помнещите още туй-онуй хипертоници.
Вдигнато е кръвното и на доктор Попов, който крещи:
- Сестра Иванова, сестра Иванова, кому бихте строфантина?
- На... на... болния от трето легло – проскимтява тя.
- А какво пише тук, бе момиче?... На осмо! – и доктор Попов изтрива чело - Ама че беля щеше да стане! Добре, че няма пари за лекарства, та бием глюкоза наред....Но друг път внимавай - и той предпазливо излиза, като заобикаля дупката в ъгъла. И за ремонт няма пари.
Младичкият доктор Тончев, като недоквалифициран кадър, бърка усилено бетона в съседната стая, а парнаджията пуши на перваза и дава указания:
- По-яко маай, докторче, не режеш апендицито! - а на обидения поглед на лекаря, пренебрежително подмята - И давай по-бързо, че ще кажа на главния ...Щото сега пак ще ви съкращават! Та тренирай - може да ти потрябва!
А сестра Иванова търчи отново по коридора. Търси доктор Калъчков. Сигурно пак е отишъл в барачката си до болницата, да поправи още някой часовник. Е, не е редно, но пък доктор Ребров всяка свободна минута си я оползотворява като таксиметров шофьор. Даже на една болна отряза сливиците на задната седалка по време на курс.
По стаите обикаля секретарката на шефа и моли болните на изкуствено дишане да поемат дълбоко дъх, щото от енергото ще спират тока за неплатени сметки. А утре вече ще се оправят нещата. Извикали са Яшар ковача с меховете, ама днес има да изчуква три брадви, две мотики и една комшийка.
Най-лесно и сладко й е на доктор Симеонова - по това време тя гледа на кафе във фоайето.
- Хъм… - вдига очи към поредната пациентка–клиентка - На колко години, казваше, че си?...Ще навършите петдесет? Възможно е… Я да видя... Такаа,чака ви дълъг път...нагоре, нагоре... Кой ще ви оперира?.. О, доктор Калъчков? Видяхте ли,че познах - тя с мистично премрежване на клепките отпраща Калъчковата жертва, и се заема с приема на следващата пациентка.
- Име? Добре, вървете при сестрата там. Да ви настани в стаята за безнадеждно болни... Спокойно, спокойно... Не се плашете, просто има грипна епидемия и тая стая днес се освобождава. Най-после доктор Петров получи квартира от общината... Така, а вие? Аха,ще ви оперират... Я да видя какво носите...добре, добре - бинт... скалпел... йод, марля... Това какво е? Какъв е тоя канап, питам?
- Нали такова...за шиене...Та взех от баджанака обущарски канап. Ама нема страшно, докторице, с него и ботуши кърпят, пък вие... Абе, докторице, що все искате разни неща? Нали и държавата плаща, и общината ви дава пари... Къде отиват?
Доктор Симеонова величествено маха към сестрата:
- Сестра,човекът си иска обслужването, дето го плаща бюджетът! Донеси му една чаша студена вода! И - културно, моля!
А вечерта бавно се спуска вече над болничката. Главният минава на последна визитация:
- До утре, бай Пешо!...До скоро, Мишо!...Сбогом, чичо Кольо…
2.
Юлските лъчи обливат прозорците, стаите и коридорите на областната болница. Доктор Симеонова отправя рошав поглед към влизащата бързо и дъвчеща бавно медсестра.
- Давай първия! - казва й Симеонова.
Първи е дядо Пейо - стар и на години, и като абонат на докторката. Симеонова си обича пациентите, наричаше ги галено "подвижния инвентар".
- И какво? - казва тя. - Пий едно чайче, затопли си краката и ще се оправиш!
- Ами ако умра, докторке? - попита дядо Пейо - Ей, като стана призрак - всяка вечер ще ти идвам на гости!
Доктор Симеонова махна с ръка :
- Де да беше преди тридесет години, пък сега ... Следващият!
Старшата на хирургията приема нов пациент и инвентара му:
- Такаа, бинт, марля, това какво е?
- Ракия - казва пациентът - да се доупоя преди операцията!
А отзад някаква адвокатка спори с хирурга:
- Ама защо да нося всичко това? Нали по конституцията имам право на безплатно лечение?
- Вярно имате - кима съгласно хирургът - Ама аз като нямам лекарства?
Долу във фоайето, дежурната сестра приема болна.
- На колко сте?
- Навършвам шестдесет през декември...
Сестрата скептично вдига вежди, когато зърва името на лекуващия, но си замълчава. В тоя момент край тях минава замислен управителят. Той заобикаля дупката на пода, където се чуват гласове и плискане на вода. Явно има повреда в банята и болните ги къпят в парното. Управителят е обръгнал и, без да обръща внимание на подробностите от бита, влиза в кухнята.
Освен готвача бай Димо, в кухнята има само рояк мухи. Те презрително бръмчат над скромната закуска, една дори се престрашава да грабне парче салам. Обаче, едва опитала го, с негодувание го хвърля и отлита в близкия ресторант. В кухнята остават да бръмчат диетичките. Управителят смутено гледа пръснатите по обкованата с ламарина кокали :
- В Англия убиват говеда с ток - да не се разтревожат и да загорчи месото, в Германия им пускат класическа музика. Нашите взривяват ли ги - парче месо не виждам?
- За толкоз пари - толкова мръвка! - отговаря бай Димо - Имаме за половин година назад да плащаме, та едва взехме това. Ей там има десетина брадясали бройлера. Толкоз за днес!
Сетне босът излиза навън и се втурва по задачите, минавайки покрай приемащата нови болни сестра.
А тя загрижено пита пациентката:
- Сигурна ли сте, че искате в тая болница? Защото тук пише, че имате алергия към насекоми...
Управителят въздъхва.
Да, днес трябва да си много здрав, за да си позволиш да боледуваш. Тъй рече доктор Гочев оня ден на оперативката. И сетне пак замълча. А с него напоследък стават разни неща... От месец почти не ходи с колегите си на обяд. Яде само шоколадови бонбони, дето болните носят, мислейки, че се отблагодаряват. Доскоро лекарите ги предаваха в лавката на входа, а собственикът им плащаше и отново ги продаваше. Обаче някакъв нов богаташ, остатъчно срамежлив, връчил на доктор Гочев зеленички банкноти, надиплени в една кутия от бонбони. Благодарност, дето спасил любовницата му от настинка. Поне така си мислел човекът. А доктор Гочев я дал на лавкаджията както си знае, оня я продал и - един болен щастлив зяпнал в неочаквано сипналото му се богатство. И така се развикал, че цялата болница научи...
Сега Гочев проверява всички кутии, а да не отиват зян бонбоните - до шушка ги сдъвква.
Така е - понякога от много сладко загорчава.
Но това са упадъчни философски размисли, а в областна болница няма време за такива. Денят едва е започнал да бушува. Предстоят хуманитарни и икономически разговори с представителите на енергото , на ВиК-то, молби до общината да отпусне малко аванс, че да платят разходите от по-по-предното тримесечие...
В малката болница на края на бюджета животът неумолимо си църцори…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados