Борба за оцеляване

                                               драма, трилър

                                       ***

      Ходя по улицата - бавно и измъчено. Шляя се на посоки, накъдето ми видят очите, гладен, обезверен, отпаднал. Навън е студено, вали някаква противна смес между сняг и дъжд. Тротоарът е мокър, леден. Сградите са грозни, мрачни, печални. Небето е сиво и тежко, то сякаш ме притиска все по-надолу и по-надолу към невзрачната земя. Около мен хора, хора и пак хора - тръгнали по своя път, всеки вкопчил се в своя живот, носещ със себе си своята същност. Лицата им различни - ту груби, напрегнати, ту весели, сияещи, противопоставящи се на скованата действителност, ту безлични като восъчни статуи.
     Единствено аз не бързам. Няма къде да отида. Чувствам се сам, безпомощен, нищожен, малък. Хората, които до преди време ме уважаваха, мразеха, възхищаваха ми се, страхуваха се от мен, сега ме подминават - или не ме забелязват или ми хвърлят презрителни, студени погледи. Вече ми е неудобно да ги заговарям и да моля за стотинки - нямам сили, нямам воля. А да прося не смея, могат да ме открият. Не трябва да ме намират. Животът ми все още е ценен.
     Зная че трябва да се крия. Изтръпвам, когато видя тузарски коли или група костюмари с грозни лица и слънчеви очила. Съзнавам, че може би търсят мен. Или пък вече и тях не ги интересувам. Няма как да съм сигурен.

                                         ***

     Преди три години не беше така. Дойдох в София на двадесет и четири, чист, наивен, готов за работа. Така е в големия град - там, където има всичко, всякакъв народ, всякакви забавления. Захващаш нещо, усъвършенстваш го, минаваш на по-високо ниво, падаш, ставаш, напред и назад, нагоре и надолу. Животът е динамичен, всеки бърза за някъде, хората са изнервени, крещят, карат се, бутат се...
     Работя в заведение. Сервитьор съм. Заплатата е малка, но бакшишите са добри. Идват различни хора - бедни, богати, много бедни, много богати. Държанието на някои от тях е отвратително, обаче трябва да се съобразявам.
"Клиентът е най-важен, от него идват парите" - натяква управителя.
Живея в схлупена стая. Съквартирантът Васко е непривлекателен тип - едър, груб, с неясно минало, неясно настояще, неясно бъдеще. Хазяинът също не вдъхва доверие - фалшива усмивчица, лукави очи.
     Трудя се упорито, търпя мизериите, но се справям. Като човек от село съм свикнал на всякакви лишения и на простащини. Васко рядко говори с мен, забелязвам презрителният му поглед.
Един ден той ме пита:
      - Брато, ходи ли ти се на фитнес?
      - Да - отвръщам с охота аз. Това би било едно разнообразие в моето скучно ежедневие. Освен това никога не бях  ходил на такова място, нямах нужната нагласа.
И тогава започна всичко!

                            ***

    Влизам в едно кафене. Вътре е красиво, модерно. Младежи с изискан вид седят по масите и поемат напитките. Зная, че с мръсните дрехи по себе си изглеждам подозрителен. Но нямам пари. Идвам просто да се сгрея. Сядам на една маса. Усещам горещото дихание на климатиците. Става ми приятно, топло. Унасям се...
      - Какво ще обичате - чувам момичешки глас, този на сервитьорката.
      - Нищо... аз за малко... - отвръщам без да я гледам в очите. Не искам да видя реакцията й, погледа й.
      - Амии... ще трябва да напуснете тогава. Консумацията е задължителна.
      - Няма проблеми - отговарям. Изправям се бавно, тръгвам с измъчени крачки към вратата... и отново навън. На студа и дъжда. Всред морето от скитащи души.
    Много лесно бих могъл да изпия едно кафе без да платя. Но не бива да привличам внимание върху себе си. Главорезите на Михаил Илчев и на дясната му ръка Ариан Рибентроф са навсякъде - сред собствениците на заведения, дори и сред полицаите. А те не трябва да ме виждат. В никакъв случай.
     Вървя отново. Бавно и спокойно (поне на пръв поглед). Вече съм на Солунска. Свивам по Граф Игнатиев, ходя по площад Славейков, после по Раковска. След малко се добирам до моето скривалище - малък безистен срещу НАТФИЗ.
     Тук е спокойно. Мутрите не го знаят. Все още.
Лягам върху картона, покрит с парцали от дрехи. Увивам се с тях. Студено ми е.
     Топлината идва. Успокоението също. Заспивам.

                                    ***   

     Фитнесът е голям. Повечето трениращи не вдъхват доверие. Мускулите им са добре оформени, но лицата изразяват потенциална агресия, погледите им са дивашки. От време на време се чуват крясъци. Като че ли искат да респектират всички, като че ли искат да пребият всички.
     Аз съм слаб, изглеждам като призрак в тяхно присъствие. Съквартирантът ме изоставя - вижда познати и отива при тях. След това сякаш забравя че съм с него или даже че ме има. Аз хващам два леки дъмбела. Вдигам ги. Правя някакви упражнения.
      - Така ли се "действа" бре, момче! - чувам груб глас зад мен. Обръщам се. Мъж на средна възраст, с малка глава и добре оформено тяло, ме гледа присмехулно. Взема тежестите от ръцете ми и ми показва. Аз му благодаря.
    После отивам на скрипеца, чух така да го наричат две други момчета. Дърпам въжетата с ръкохватката.
      - Ти май за пръв път идваш - констатира същият мъж.
      - Да, за сефте ми е.
      - Требва да усетиш тялото си. Нема да мърдаш. И прави серии. Е така. - Учи ме той. Не е приятна неговата компания, но все пак го дарявам с внимание.
     Трудно ми е. Чувствам се изтощен. Най-накрая съквартирантът идва при мен и ми дава знак да тръгваме.
      - Васка, колко време ми трябва, за да стана като онези момчета? - питам го. Той се хили, сякаш съм задал най-глупавия въпрос на света.
      - Най-малко 10 години усърдна работа - измучава и се взира любопитно в очите ми, за да види моята реакция.
      - Ами... - изсумтявам
      - Ако 'зимаш химия мо'е и за два-три месеца. Е, виж оня къде беше с мене, викаха му мечката, а сега му викат Арнолд.
      - Ама химията е вредна.
      - Глупости! - удря ме зад врата. - Не е по-вредна от храните у магазините. От нея само растеш.
      - А знаеш ли къде се продава? - питам аз.
      - Никъде нема да намериш. Аз съм човека! - това го заявява по-тихо. После се оглежда предпазливо. Отказвам му с кимване и усмивка, но той не се предава:
      - Евтино че ти я дам, брато, нал` сме съкилийници, требва да се поддържаме. За три месеца че си като ония.
     Казвам му, че нямам пари. Разбира се искам да стана здравеняк, но съзнавам, че това е невъзможно.
Васката отвръща глава. Вече не съм интересен за него.

      - Мишо, колко 'зимаш от барчето? - пита ме след време Васил
      - Ако има бакшиши си докарвам около петстотин - отвръщам.
      - Ти луд ли си да работиш за толко? Аз нема и да се 'дигнем от кревата.
      - Не знам. А ти с какво се занимаваш?
      - Виж с'а, говоря ти за три-четири хилки на месец - казва го по-силно, с подчертана гордост.
      - Е как? - гледам го любопитно.
     Той не отговаря веднага. Хили се, примижава. След това изрича:
      - Далавери, братле. С честност тука немаш шансове.
      - Браво. Ти си добре. И какво точно правиш?
      - Михаил Илчев. Чул ли си за него?
      - Да - потръпвам аз. Разбира се че съм “чул за него”. Михаил Илчев - един от големите "босове" - богат, недосегаем, неприкосновен.
      - Искаш ли да те вкарам в "играта"? Не знам `що ама ми изглеждаш свестно копеле. В началото ми идеше да ти смачкам мутрата, `ма важното е, че не ми се месиш у бизнеса.
     Не зная какво да кажа. Страх ме е от такива мафиотски истории. Но пък от друга страна три-четири хиляди лева изобщо не са малко пари.
      - Ще помисля и...
      - НЕМА К'ВО ДА МИСЛИШ! Сега решаваш! Искаш или не! - прекъсва ме той.
     Колебая се. Васил, видял смущението ми, отново говори:
      - Сега ти е шанса. Откажеш ли се, повече нема да има. Ти си решаваш, богат или беден?
      - Ама да не стане опасно. В смисъл... да не ми направят нещо?
      - Виж ме мене. Да съм се повредил? А вече две години съм там.
      - А трябва ли да напусна бара?
      - Не, разбира се. Ама че 'зимаш толко кинти, че след време че ти се ще да напуснеш.
     След кратко съвещание се съгласявам. Васката обещава, че утре ще ме представи.

                                       ***

     Събуждам се. Скован съм от студ. Стомахът ми се бунтува. Трябва да намеря храна.
     Навън е тъмно. Тихо. На моменти шум от минаваща кола разцепва спокойствието. С мъка махам парцалите. Изправям се. Обувките са неудобни, мръсни, запарват. Краката ме болят от мазоли и гъбички. От тях извира силна противна миризма. Дънките, блузата, якето са пропити с влага и мръсотия. Ах, да имах баня. И покрив. Човек усеща осезаемо липсата на тези ценни неща едва когато ги загуби.
     Вървя по "Раковска". Срам ме е заради моята двадесет и седем годишна възраст. Все още съм млад, макар лицето ми да е проядено от бръчки. Косата ми е сплъстена, кожата ми - мазна, нечистоплътна. Изглеждам на четиридесет.
     Бъркам в контейнер. Отдавна не ми е неудобно да го правя. Намирам парче хот-дог. Вземам го, хапвам го - корав и студен. Но няма начин - изяждам го с мъка. Ровя в друг кош. Пластмасова бутилка, наполовина пълна с боза. Отварям я. Една мазна храчка плува на повърхността. "Глупаци" - казвам си наум и хвърлям шишето.
     Валежът е спрял, но земята е покрита с тънък снежец. Студът е щипещ, влажен. Оранжевата светлина от уличните лампи осветява равномерно наоколо. Разноцветните реклами и коледни украшения създават настроение за измамна радост. От време на време зверски светещи очи на автомобили нарушават за кратко идилията. Някакъв часовник показва десет часа и две минути.
     Движа се по "Патриарх"-а. По-често се разминавам с групи от младежи. Виждам отворена будка. Има чипсове и снаксове по външните витрини. Вътре се продават алкохол и цигари. Продавачът е мургав, с черна коса и странна физиономия. Дали да отмъкна чипс? Или пликче с фъстъци? Съзнавам ясно, че няма да е добре ако попадна в лапите на полицията. Михаил Илчев има силни връзки там. Но от друга страна чипсът или фъстъците биха утолили глада ми. Поне за кратко.
     Денонощните будки са зле защитени. Може би след вестникарските са те. Имат само един паник-бутон, а СОТ-аджиите идват най-малко след десет минути.
Стоя в сянката. Не желая да ме забелязват. Оглеждам се. Няма хора.
Време е!
Едно пакетче с чипс виси съблазнително в края, закачено на щипка. Правя крачка. Хващам чипса и го дърпам със сила. Той се отскубва. Побягвам.
- Ейййй, ела тука беее! Да ти е... майкатааа!!! - чувам противен глас зад мен. Свивам по малка уличка. Отново тишина. Крача бързо. Подире ми няма никой.
     Ям с наслада. Чипсът е царевичен, много вкусен. Би могъл да замести много храни. Пакетчето е малко. Свършва бързо. Но аз съм се наситил.
     Вървя бавно по тъмните улички. Вече съм в значително по-добро настроение. Въпреки това съм предпазлив. Оглеждам се непрекъснато.
     Ходя по "Неофит Рилски". Достигам до малките "Пет кьошета" и поемам към "Раковска". Хора почти не срещам - само тук-таме някой бездомник като мен. Вървя напред, пресичам Граф Игнатиев и след малко отново достигам моето скривалище. Когато сядам обаче забелязвам някакъв сгънат лист хартия. Има писано върху него. Вземам го и излизам на булеварда. Там е светло, мога да прочета надписа. Разгъвам го. Върху белия лист чернеят следните страшни думи:

"МЪРТЪВ СИ"!

                                   ***           

Седим в барче тип Каубойска кръчма. Пия кола, а Васил бира. Чакаме някакъв човек. Аз съм съсредоточен върху безалкохолното. Той гледа към изхода. И двамата мълчим.
Съквартирантът ми се размърдва, за да привлече внимание. Поглеждам към него.
- Идва - казва той и двамата поглеждаме вратата. Едър мъж с гола глава и тромава походка се насочва към нас.
- Това е Мишо - изрича Васил и ме сочи с пръст. Аз ставам и му подавам ръка. Онзи не отвръща на жеста, а само кимва с глава.
- К'ъв е то'а? - пита мъжът.
Васко му отговаря:
- Надежден е, Багер. Гарантирам за него. А и е слаб, че го пращаме за тесто-то.
   - Сигурен ли си? - гласът на човекът е тих, но изпълнен със злоба - Да не стане като с оня, овцата?
    - Заеби го то'а нупер.
    - Ама 'се пак тре'а да си питам.
    - Абе... ха - Васко разперва ръце и криви лице в жест: "Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен".
Здравият мъж ме гледа известно време, после ми подава ръка с думите:
     - Аз съм Багера.

     - ...три "бета-блокера", два "трансметила" и осем шишенца от "бъркочите"... - говори Васката.
- Добрееее - Багера записва нещо
           - А на него к'во че му дадеме?
           - Дай да е от маслото и примерно четири шишенца от "бъркочите".
           - Маслото дали че върви?
           - Абе нов е. Ако требе ще го омешаме с гейнър.
           - О'кей, щом си рекъл.
Аз само ги слушам. Повечето наименования са ми неясни. Не проявявам любопитство. По едно време Васко се обръща към мен:
          - Мишка, аре, брат, да идеш до аптеката. Ей я там.
          - Няма проблеми. За какво?
          - Че 'земеш десет ампули тестостерон. Е' ти пари.
          - Добре - и ставам. Но Багера ме спира с ръка.
      - Чекай, братко, не става по то'а начин. Аптекарката никога нема да ти даде тестостерона току-така.
         Аз гледам въпросително. Васил се намесва:
     - Че ка'еш че имаш рибки у аквариум. Они са болни и лекара им е изписал тестостерон. Разбра ли?
         - Да - отвръщам със смущение.
         - Ти си хилка. Нема да има ядове - насърчава ме съквартирантът. Аз тръгвам.
       Аптекарката - възрастна слаба жена - ме гледа подозрително. После вади десет ампули и ми дава.
       - Дванайсе и педесе - казва тя, оглеждайки се. Давам парите, вземам ампулите и тръгвам.

        "Бъркочите" въщност са коварни смеси от тестостерон и всякакви други неща - от брашно и нишесте, през глутамин и креатин, до най-силните анаболни субстанции. Тестостеронът, най-вече в комбинация с бионаболи дава нечувана агресия. Разбира се - това вреди на сърцето, мозъка, черния дроб, на почти всички органи.
Багера вади голяма стъклена кана. След това слага на масата компонентите. Непрекъснато се озърта. "Много противен тип" - казвам си наум.
     По улицата минават полицаи. Багера ги поглежда злобно.
      - Нещастници смотани! - процежда той с такъв гняв, сякаш те са виновни за всички провали в живота му.
"Бъркочите" са готови. Разпределени са в малки шишенца. Лепват им дори етикети с надписи. Багера ми дава някои от тях и ми казва:
      - Те двете са най-скъпи, казваш им "Шанхайска сила" и "Стимулът на Дориан", спокойно ги даваш на двайсе и пет кинта. Ей тия да са петнайсе, а другите мо'е да ги джиткаш на по десет. Ама ги предлагаш главно на кияците, по-слабите. Ето ти и анаболчета, секи един си има надпис. Даваш ги само ако некой пита за тех. Запомни ли?
      - Да.
      - Васето че е покрай теб.
      - Ахам.
      - Ако има проблеми ме дириш на тоя телефон. Веднага пращам мойте хора и оправят нещата - той ми дава листче с написан номер.
      - Добре.
      - Пази се от куките. Вървиш си спокойно, се едно нема нищо. Щот' ставаш подозрителен.
      - Добре.
      - И да не изпееш нещо, щот' мисли му! - това го казва със заплашителен тон.
      - Добре.
      - Ама не викай само "добре, добре". Ясно ли е?
      - Ясно е, няма да кажа на никой.
      - И да си твърд. Колкот' си рекъл толкоз. Нема да се оставяш да те пазарат.
      - Ще бъда твърд.
  
                           ***           

     Аз съм разкрит! Убежището ми е намерено! Стоя и се взирам в листа. Не зная какво да предприема. Оглеждам се - няма никого. Връщам се в безистена. Стъпвам тихо, на пръсти. Вземам парцалите и ги пъхам в торбите. Ослушвам се. Тишина. Излизам бавно от тъмната дупка. Сега съм на булеварда. Движа се по посока "Цар Освободител". Изтръпвам, когато видя автомобилни фарове. Или хора.
     Струва ми се, че нощта няма да свърши. Не зная къде да се скрия. Въпреки окаяното си състояние ме е страх да умра. А и в мен все още е дълбоко стаено чувството на справедливост. Или поне на самоуважение. Защото аз знам всичко. Знам, че невинни хора са убити. Убити и заровени. Някои изгорени. Скрити. Безследно изчезнали. Хора, чиито близки все още тръпнат в очакване да ги зърнат отново. Без да знаят, че тази надежда е илюзорна.
     Ами наркоманите? Или фитнес-манияците, тровещи се с най-различни химикали? Нима те не са хора, поддали се на "изкушенията"? Може би и аз съм от виновните. Или от изкушените.
     Не трябва да изчезвам безследно! Достатъчно неволи поднесох на близките си (ако изобщо вече имам такива). Не мога да им причиня и това. А и няма да е честно. Защото истински виновните се ширят в огромни пространства. Властват. Манипулират. Убиват. Унищожават. За сметка на наивници като мен. Не - аз няма да се дам. Ще им бъда трън в очите. До последно.
     Минавам Операта и завивам по Дондуков, в посока Ларгото. Шарени празнични украси висят над тротоара и над шосето. Не бива да се заплесвам, а да вървя, и да вървя. Вече се задъхвам. Умората надделява над тялото ми. Виждам заграждения. Това са разкопките на новооткрития Амфитеатър. В оградата зее пролука. Забелязвам обаче и будката на охраната. Няма да стане.
     Отсреща е новопостроения хотел "Арена Сердика". Имам приятни спомени от него. Но вече всичко е в миналото - отвръщам поглед и се насочвам към стълбите. Изкачвам ги. Съзрявам изоставени здания - стари корпуси на БАН. До един от тях има нещо като малка беседка. "Това е мястото" - обобщавам със задоволство.
     Преди да положа парцалите пак се оглеждам внимателно. И отново не виждам никой. София спи своя зимен сън.
     Лягам върху импровизираното легло. Сърцето ми все още блъска силно в гърдите. Изморен съм. Изпотен съм. Миризмата е отвратителна. Тялото ми лека полека се отпуска. Дрямката ме грабва.
   
                                   ***

     В началото ми е трудно. Добре че Васко е наоколо. Той насочва някои от клиентите си към мен. Аз съм притеснен. Зная, че нещата, които предлагам, са вредни. Зная че са много по-евтини и по-некачествени, отколкото трениращите в залата мислят. Съвестта ме човърка. Рядко поглеждам купувачите в очите.
      - Човече, верно ли е че имаш от ония? - пита младо момче с много добре оформени бицепси.
      - Да - отвръщам тихо и свеждам глава.
      - К'во ще ми предложиш? Тъй де, аз винаги си поръчвам от това, което пие бармана! - смее се. Защо ли?
     Аз отивам до якето и вадя един плик. После и двамата се запътваме към тоалетните. Отварям найлона и му показвам. Той взима едно по едно от шишенцата с "бъркочите" и ги разглежда внимателно:
      - Това добро ли е?
     Смущавам се. Не зная какво да му кажа. Все пак се опитвам да му отговоря нещо:
      - Ами... нали знаеш...
      - Да де, ясно. Ще взема тия двете. К'ва им е цената?
      - Това е десет, а това петнайсет - казвам глухо, гласът ми трепери.
      - О'кей - изрича невъзмутимо младежът и вади две банкноти - двадесетолевка и петолевка.

      - Пич, продаваш ли "дрога"? - едър мускулест мъжага с плашещ вид стои до мен. Някои наричат химията с това гръмко наименование.
      - Д-да.
      - Я да видя - и бърка грубо в плика. Аз не възразявам, оставям го да рови.
      - Абе търся "метандростенолон". Имаш ли?
      - Имам, ама на таблетки - и след кратко дирене в плика му вадя две.
      - По колко е бройката?
      - Десет лева.
      - Еееее, много скъпо бре. Покрай нас ги дават за осем. Аре намали малко?
      - Не мога. По толкова трябва да ги давам.
     Здравенякът тръска недоволно с ръка и ме освобождава от присъствието си.

                                       ***

     От известно време съм доста по-добре. Заслугата за това не е само новото ми жилище. От един мой брат по съдба (друг скитник) научих, че в намиращ се наблизо студентски стол дават безплатен обяд. Някаква северноирландска църква дарявала помощи за бедните.
     Част от силите ми са се завърнали. Сутрин обикалям, събирам кашони и ги предавам на вторични суровини. А на обяд се редя в стола. Ям бавно, възпитано. Храната е вкусна, а редом с нея сервират чай и безалкохолно. Чужденците са много приветливи. Отнасят се мило с мен, въпреки лошия ми външен вид. За вечеря си купувам евтина суха храна от магазините.
     Празниците са отминали, животът постепенно поема по своя обичаен ритъм. Навън е много студено. Снегът е натрупал, въздухът е влажен и мръсен, смогът е навсякъде.
     Вече не изпитвам глад, но тялото ми има и други нужди. Искам да се изкъпя. Искам да се обръсна. Искам да облека нови дрехи. Съзнавам обаче, че тези удоволствия засега са недостижими.

     Аз съм в стола и ям бавно вкусния ориз с пилешко месо. Внезапно ме осенява идея. Тръгвам към тоалетните. Там трябва да има сапун и топла вода. Мога да се измия с тях. Наистина - нямам нови дрехи, но поне ще махна мръсотията. Влизам вътре. Виждам чешма с две кранчета - за топла и за студена вода. Заключвам вратата с ключето и започвам манипулацията.
     Събувам обувките, свалям дрехите. Смрадта е непоносима. Пускам топлата вода и вземам течния сапун. Започвам да се мия.
     Някой чука на вратата. Няма как да отворя. Но има и други тоалетни, да си ходи там. А ако са заети ще почака да се освободят.
     Вече нанасям сапуна. Чувствам мекотата му, тя гали приятно кожата ми, косата ми. След това навеждам глава върху мивката. Мия се с топлата вода.
     Целия под е кален, но аз съм чист. Няма кърпа, бърша се с дрехите. Те са мокри, но ги обличам. Обувам мръсните чорапи върху чистите крака. Накрая нахлузвам и скъсаните обувки. Готов съм.
     С една кофа мия пода. Всичко е о'кей. Наистина - навлажнените ми дрехи тежат, но това е малка беда. Ще поседя повече в стола, за да изсъхна.

                                   ***   

     Вече се ползвам с добра репутация. Лека полека започнах да вървя нагоре. Намерих и редовни клиенти, които са доволни. Доволен е и Багера. С всеки изминал ден му нося все повече пари, все повече поръчки. Разбира се, вземам си това, което ми се полага. Отношенията ни са честни. Зная много добре, че покровител на Багера е самия Ариан Рибентроф. Чувствам стабилен гръб зад себе си.
      - Това е "Шанхайска сила". Много е добро. За нема и два месеца ще станеш бомба - показвам "бъркоча" на надъхан четиридесет годишен мъж с очила, тип "психически човек". Той разглежда шишенцето и пита.
      - Колко му е цената?
      - Двайсе и пет левчета.
     Той стиска устни, които сякаш казват: “Не са малко”. Аз продължавам:
      - Скъпичко е, но е много добро. Гаранция ти давам.
     Мъжът взема друго шишенце с надпис: "Power fast"
      - Това колко струва?
      - Десетаче.
      - А добро ли е?
      - Естествено! - отговарям уверено, вдигайки рамене.

      - Тайна формула, бате! Най-добрата! Топиш мазнините, пра'иш яка маса, а и е почти безвредна - говоря на едър, двадесет и пет годишен младеж.
      - Колко е?
      - Като за теб - дванайсет.
      - Goood! - отвръща момчето и ми подава парите. Аз ги вземам, сгъвам ги и бавно ги слагам в джоба.

     Вече не бачкам в заведението. Няма смисъл да се бъхтя за някакви мижави монети. По-рядко виждам Васката, той се подвизава в други фитнес-зали. Засичаме се само вечерта, разменяме по няколко думи и си лягаме. Винаги е в лошо настроение. По всичко личи, че Багера не е особено доволен от него.
     За сметка на него аз печеля добре. Квартирата ми вече е тясна, жадувам за повече лукс. Багера предлага да ме срещне лично с Ариан Рибентроф, който има няколко имота и ги дава под наем. Съгласявам се охотно.

      Рибентроф слиза от черно Ауди. Целият е облечен в бяло, само очилата му са тъмни. Приближава към нас. Виждам, че е доста внушителен  - с няколко сантиметра по-висок от Багера и с една глава над мен. Спътникът ми се усмихва мило на общия ни шеф и ме представя с възможно най-мекия гласец, който може да възпроизведе гърлото му:
      - Това е момчето, за което ти говорех.
      - Ясно, елате да отидем до там - и тръгва към една луксозна триетажна къща.
      - Осемстотин лева на месец. Ала целия етаж е твой. И тука сме Драгалевци все пак - говори той, показвайки ми широките стаи. Гласът му звучи убедително. Лицето му е гладко, спокойно, самодоволно. Има вид на истински аристократ.
      - Много е хубаво - констатирам аз
      - И да закъснееш малко с наема, няма проблеми.
      - Добре, вземам го - съгласявам се без да мисля.

     Почти не се обаждам на родителите си. Те ме търсят често, но в повечето случаи им затварям, понеже имам работа. Не ми се ходи в моя край. Всяка загуба на време е ценна. Даже би могла да се окаже фатална. Защото Багера си иска своето. Рибентроф също. Зная че трябва да бачкам. Да бачкам яко. И го правя.
     Обикалям все повече фитнес-зали, сдобивам се с все повече клиенти. Хубавото е, че контролът в тези места е слаб и пласьорите като мен се разхождат свободно.
     Понякога Багера ни събира всички дилъри. Често е недоволен от някои - крещи им, заплашва ги, обижда ги. Прекалено малко пари му носели. Моят съквартирант, Васил, също е сред разочарованията. Багера му заявява, че ако продължава така ще му отнеме някое от "имуществата".


      - Ако можеш, бягай! - казва ми с измъчено лице Христо, един от пласьорите. След това довършва: - Тук нямаш свобода, тук си вързан, тук си никой, пионка, кукла. Ти си добро момче и затова ти го споделям, като на приятел.
      - Какво пък - отговарям аз, - важното е мангизите да текат.
     А те наистина текат. Поне при мен. Какво да сторя, като другите са некадърници. Аз съм приятелски настроен към моите клиенти, не се надувам, говоря им като равен с равен, съветвам ги, дори им правя отстъпки. Те ми се доверяват, имат ме за свой човек. А другите "колеги" са груби, вулгарни. Сякаш задължават "потребителите" да им купуват боклуците, обиждат ги при отказ, по всичко им личи, че се стремят да им грабнат парите. Чувствам все по-осезаемо тяхната завист, тяхната омраза. Старая се да не говоря с тях, а и вече се бях превърнал в любимец на Багера и на Рибентроф. Имам тяхната неимоверна подкрепа.

                                   ***       

    За няколко дена секна цялата хубава приказка. Първо, благодетелите от северноирландската църква си тръгнаха и безплатният обяд свърши. Второ, вече не приемаха кашони на вторични суровини. Трето, сутринта някакви строителни работници разрушиха будката ми, защото според думите им почвал ремонт на сградата до нея.
     Сега отново се движа в студа, нарамил торбите с парцалите. Търся ново убежище.
     Мъглата е мръсна, жълта, ледена. Тя ме обхваща с призрачната си прегръдка, просмуква се в дрехите ми, лепи се по кожата ми, превзема душата ми. Наредените в правилни редици дървета приличат на страховити зверове, които сякаш се опитват да ме сграбчат и разкъсат. Неясните силуети на сградите създават впечатление на огромни скали, надвесили над мен чудовищните си тела.
     Вървя бавно. Срещам много малко хора - всеки се е скрил от адския мраз. Минавам покрай ЦУМ и завивам по "Мария Луиза" към джамията. Пресичам булеварда и се озовавам до Халите. След това преминавам кръстовището с "Екзарх Йосиф" и поемам надолу, по посока Лъвов мост. Зная, че в тази околност има един обширен безистен. Възнамерявам да се заселя в него.
     Движейки се забелязвам, как лъскав джип Порше спира в близост до мен. Изтръпвам! Дали не са мутрите на Илчев? Тръгвам отново, стараейки се да си дам колкото се може по-небрежен вид. От колата слизат възрастни мъж и жена и тръгват към отсрещното казино. Въздъхвам шумно.
     Безистенът е много широк. Вътрешността е топла, в сравнение с температурите отвън. Виждам други клошари, които също са се приютили. Поздравявам ги. Те ми кимват мълчаливо, гледат ме подозрително. Но аз постилам кашона и парцалите, сядам върху тях. Тук ще бъде новия ми дом.
     Тъмно е. Умората е сковаваща. Очите се затварят сами. Отново потъвам в дебрите на съня.

                                ***       

    Рибентроф ми се обажда. Вика ме в своя "офис", намиращ се в грозновата къща в село Кубратово. Двама души, навярно охранители, ме водят при него. Той е седнал зад бюрото и ме чака.
      - Здравей, момче - ведро започва той.
      - Здравей - измучавам, но заради притеснението думите звучат нещо като "аве". Ариан Рибентроф дава знак на двамата да излязат. Аз стоя мирно. Тялото ми е сковано.
      - Отпусни се, човече. Ела тук, седни малко. Няма да те изям.
    Покорно изпълнявам заръката му и сядам. Не зная защо треперя толкова. Може би присъствието на Рибентроф ме смущава. Той обаче е усмихнат. Много усмихнат.
      - Ти си доста добър и аз съм доволен от теб. Сигурно ти е ясно - започва той.
      - Дано да е така - отвръщам аз
      - Стигат ли ти парите?
      - Разбира се.
      - А искаш ли да вземаш три пъти по толкова?
      - Ами да, но... може би е много отговорно.
      - По-скоро опасно. Навлизаш в много дълбоки води.
      - Не зная. За какво става дума?
      - Пласиране на наркотици.
      - Много е... много е... - не намирам думи.
      - ...рисковано. - довърши той.
      - Да.
      - Но не би ли поел риска? Не искаш ли да опиташ? Да експериментираш? ДА ИЛИ НЕ?
      - Ами... може би. Но... Мога ли да помисля?
      - Можеш, разбира се. Но знай, че не на всеки му предлагам тая работа.
     Усмихвам се. Дали наистина аз съм един от добрите? За мен е чест да получа предложение от самия Ариан Рибентроф. Тази нощ се въртя. Пред мен стои дилема - да приема или не? Наистина наркотиците са мръсен порок, но пък печалбата е огромна. И все пак - не бих стъпил толкова дълбоко. Прекалено опасно е. Ченгетата дебнат, конкуренцията е голяма. Нее, не бива да се поддавам на тази провокация. Доволен съм от това, което получавам. Парите ми стигат. Защо да рискувам всичко за повече.
     На другия ден обаче отново съм при Рибентроф. Не зная защо, но аз приемам предложението. Може би самият негов поглед ме хипнотизира. Или пък се плаша да му откажа очи в очи.
      - Добре момче, но пак ти казвам, навлизаш в дълбоки води - говори той.
      - Зная, зная.
      - И да се пазиш!
      - Добре, господин Рибентроф.
     По-късно той ме запознава с новия ми покровител, който нарича себе си Качо Пушката. Качо е мургав набит мъж с много широки рамене и големи гръдни мускули. След кратък таен разговор с Ариан Рибентроф, той ми дава знак да тръгваме.
      - Ти ша шеташ в "Парка на съветската армия". Ша ти дам от 'сичко по малко и после само обикаляш.
      - Добре.
      - И а си ма изпортил пред полицаите ша береш ядове. Каквот' и да стане, ти си носиш дрогата и ти си виновен. Аз само си искам моя дял.
      - Разбрано Пушка. Кога започвам?
      - Утре сутрин. Таз' вечер ша ти дам "продуктите" и утре в седем та искам пред паметника на армията.

                                        ***       

     Денем седя и прося пред църквата "Света Неделя". Крия се от другите просяци. Защото ще ме издадат. Знам покровителя им - мургав мазен тип с дълга коса, набола брада и огромни устни. До преди време можеше само да ми се кланя (защото бях човек на Михаил Илчев, а той се страхува от него), но сега съм никой. Уязвим. Слаб. Тарторът на два пъти ми взема изпросеното и ме гони. Но аз противно на волята му се връщам.
     Парите са малко. Така е защото крия лицето си. Няма начин да отида на друго място, например пред "Александър Невски" или пред НДК, понеже там дебне полиция. А и "гадовете" на тези точки са много по-свирепи. Не желая да се обвързвам с тях. Те чупят ръце, крака... или ги режат - пръсти, уши... за да прибират повече пари. Освен това аз отново ще трябва да попадна в капана на мафията и мутрите ще ме намерят много по-лесно.

                               ***       

     При наркотиците е много по-различно. Пушката си има собствена лаборатория и не допуска никой вътре. Според слуховете отнякъде му пращат суровини и там той ги изработва. Но няма как да зная със сигурност. А и не желая.
      Набързо, без особено много ядове и нерви, аз извоювам позиции и при наркотиците. Мислех, че ще ми е трудно да започна отново, но явно съм се лъгал - наркоманите сами ме откриха.
    Съвсем съзнателно подбивам цените, трябва да намирам повече и повече клиенти. Когато видя ченгета аз тръгвам бавно към най-близката пейка и сядам. По този начин излизам вън от всякакви подозрения.
     Лицето ми е чисто, погледът ми не е лукав като на другите пласьори, спокоен съм, дори приветлив, нямам наркомански вид. Изобщо не приличам на "стандартните" наркодилъри. Може би точно такъв тип хора са търсили Рибентроф и Пушката.

    Съсухрени момче и момиче приближават към мен. Поглеждам ги изпитателно. Те също ми хвърлят такъв взор. Ние се разбираме безмълвно. Като наркомани и дилър. Привиквам ги до един храст.
      - Джойнт-че батка, за настроение - започвам аз и продължавам: - Имам и екстази, мари'анка, всекакви джунджурийки.
     Момчето изсумтява недоволно:
      - Слабо ми е.
     Аз зная какво иска. Влизаме в храстите. Там му показвам другите опиати:
      - Херо-то го давам за двайсет и пет, а коката за четирдесет.
      - О'кей - девойката се усмихва. Момчето вади петдесетолевка, двадесетолевка и десетолевка и казва:
      - Две стограмки от коката.

     Пари, пари и пак пари. Ширя се в голямо пространство. Луксът е навсякъде - в квартирата, в автомобила ми (купен наскоро от автокъща), в заведенията които посещавам. Напълнял съм, червените ми бузи символизират жизнерадост.
     С един "колега" спираме с колите пред дискотеката. Влизаме. Около нас тълпи момичета. Облечени сме със скъпи маркови дрехи. Сядаме върху предварително резервирана маса.
Демонстрираме високомерие. Главите ни са вирнати, погледите - арогантни, сякаш целия свят е в ръцете ни. Мацките се заиграват около нас. Закачат ни. Искат ни.
     Извиквам сервитьора. Искам да почерпя една руса мръсница с котешки очи, седнала на съседната маса. Тя ми намига. Идва при мен. Танцуваме. Лудеем. Целуваме се.
      - Ей готин, ай да изльокаме по още едно уиски и да си ходиме - говори тя с мазния си глас. Отново викам сервитьора. Поръчвам. Вадя от портмонето връзка със столевки, измъквам една и я хвърлям небрежно на масата. Сервитьорът я взема плахо. Очите на мацката са вперени в портмонето. Проследява с поглед как го прибирам. След това ме прегръща и целува бясно.
      - Обичам те, бебчо! - казва тя. Усеща се обаче фалшивата интонация  в гласа й. В света на парите всичко освен тях е фалшиво - фалшива любов, фалшиви приятелства, фалшиви усмивки, фалшиви хора. Тук животът е ценен, безценен или малоценен. Тук "другият" се възприема единствено като източник на блага.
    Аз обаче я прегръщам силно и й отговарям:
      - Аз също те обичам, скъпа.
     Да - нека всичко е фалш, но аз имам пари. Не ми пука за неискрените й очи, щом след малко хубавицата ще е в моето легло. ДО МЕН. Готова на всичко заради МЕН. Или заради парите ми. Какво значение има? Нали АЗ ще я чукам? Нали АЗ ще се радвам на красотата й, на стегнатото тяло, на меките гърди...
     Вече не сме в дискотеката. С колегата дори не си казваме "довиждане", а всеки тръгва по своите пътища сякаш не сме били заедно.
     Намираме се в широката ми спалня. Аз съм отдолу, а тя отгоре. Движим се плавно, в ритъм. Отдавна не се притеснявам от красотата, вече съм навлязал дълбоко в света на богатите. Хубавицата над мен импровизира доста добре, по всичко личи че не е отскоро в елита.
     Целувки и прегръдки. Страст и удоволствие. Стигаме почти едновременно до оргазъм. Всичко е прекрасно! Всичко е вълшебно!
     Отпускаме се върху мекия матрак. Не се докосваме, не си говорим. Вече сме досадни един другиму.
     По-късно тя ме събужда. Хванала е поднос с две кафета. Оставя го на шкафчето. Целува ме. Облечена е в къса сатенена нощничка. Отново се възбуждам. Галя я по меките крака.
      - Животът е хубав! - казвам доволно аз, седейки върху спалнята с кафето в ръка; после добавям: - Стига да знаеш как да го живееш.

                        ***       
 
    Ариан Рибентроф ни вдига по тревога. Явяваме се в "офиса му". Седемнадесет души. Петима липсват.
    Ние чакаме. Той пристига заедно с хората си. Водят двама човека - Христо и Костадин, едни от дилърите. Те опитват безуспешно да се измъкнат. По лицата им е изписано отчаяние.
    Рибентроф е сърдит. Агресивен. За първи път го виждам в такова състояние. Сякаш не е останало нищо от аристократичното му поведение. Той излиза отпред и се провиква:
      - Виждате ли ги тия двамата? Погледнете ги, защото може да не ги видите повече. Гледайте, гледайте тия "копелета индустриални"!
     Рибентроф стиска силно устни от гняв. Поглежда презрително към хванатите клетници, отново се обръща и казва:
      - Тия двамата, заедно с още трима - Перо, Иван и Макс, онзи ден са отишли в полицията и са изпяли всичко. Гледали ли сте филма "Кръстникът"? Знаете ли какво се получава, когато някой предаде боса си? Обезличават го! Унищожават го! Отива си! Защото той вече представлява препятствие за него. Защото доверието, което е създал, е отлетяло. А тук, в тази организация, не можем да си позволим да нямаме доверие. Спомняте ли си, на всеки един от вас му казвах: "Навлизаш в дълбоки води", "Всяка грешка ще се окаже фатална". Да, така е, аз заставам плътно зад думите си.
      - Нееее - извиква в това време Христо и яростно опитва да се измъкне. Един от бабаитите отива до него и му удря силен шамар. Онзи навежда глава и утихва. От устата му капе кръв.
      - Знаете ли какво се случи с другите трима? - продължава Рибентроф. - Някой може ли да ми каже, според него какво е станало? Никой, нали? Добре, аз ще ви споделя. Изчезнаха! Изчезнаха безследно! И повече никой няма да ги открие. Изчезнаха така, както ще изчезнат и тия двамата.
    В това време Костадин се размърдва и измучава нещо, но след малко спира. Рибентроф отново взема думата:
      - Сега ще ви демонстрирам как наказвам. Нарочно доведох тия двамата тук, за да ви покажа нагледно методите. Само гледайте.
     С усмивка на уста Ариан Рибентроф измъква пистолет от джоба си. Отива до Христо, чиято глава все още е клюмнала. Насочва оръжието. Чува се ГРЪМ. ОГЛУШИТЕЛЕН ГРЪМ! Аз скачам заради гигантския стрес. Бабаитът пуска жертвата, която пада на земята. Тресе се от конвулсии. Около главата му се образува голяма локва кръв. Той умира.
Сърцето ми блъска яростно в гърдите, не мога да откъсна поглед от простреляния.
      - Неееее! Моля вииии! - отчаяният глас на Костадин ме изважда от вцепенението. Той мърда диво. Рибентроф приближава до него, хваща го за косата, пъха дулото на пистолета в устата му и СТРЕЛЯ! Смес от кръв и мозък изхвърчат редом с куршума! Ушите ми кънтят. Тялото ми трепери. Аз съм в шок. Аз съм в потрес!...
      - Почистете кръвта и ги погребете - чувам гласа на Ариан Рибентроф, който говори на мутрите си.

     Работя със свито сърце. Никога няма да забравя онзи спомен. Дори и многото пари не успяват да ме утешат, да ми върнат настроението.
     Пушката ни събира всички дилъри. Доволен е от нас. Вътрешно ме е страх, но не го показвам. Този път не съм най-добрия, но пък се отчитам точно. Е, вярно, Пушката си има своите любимци и е далеч по-снизходителен към тях, но това няма голямо значение. Важното е че всичко върви по план. Всички сме доволни. Поне видимо.
     Вече не ме интересуват наркоманите и техните проблеми. "Като са глупави да се тровят" - мисля си аз, съзнавайки, че именно те са източника на моето богатство. И на моята трагедия същевременно.

      - Мише, мило. От' не си дигаш телефона?
      - Имах много работа, майко. Как сте, какво правите?
      - Ние сме добре. Татко ти е вонка, храни животните. Жорко е у Борини. А ти как си? Шо работиш? Кога ке си до'деш? - пита с грижовния си глас майка.
      - Работя много хубава работа, майце. Но не знам кога ке си дойда. Нямам време. Хайде, майко, трябва да затварям, поздрави всички от мен - и натискам бутона за край на разговора.

    Рибентроф отново ме кани в офиса си. Само мен. Изтръпвам, когато чуя гласа му или видя онази проклета къща. Още не е отшумял ужасяващия спомен. Чакам отпред. Той излиза, вика ме по име. По лицето му играе весела усмивка. Не зная дали това е на добре или на зле.
      - Михаил Илчев иска да се запознае с теб - казва той.
    Тръгваме с колата му. Само двамата. Мълчим. Страхът се е вкоренил в мен и пробива все по-надълбоко тялото ми. Като паразит, намерил своя организъм.
    Спираме на диво място. Слизаме. Ариан Рибентроф държи плик. Плик с пари. Много пари. Трябва да ги даде на Илчев.
    Задава се голяма черна лимузина "Кадилак". Спира пред нас. От притеснение въздишам тежко. Предната врата се отваря. Излиза висок гологлав мъж. Може би шофьор на Илчев. Или бодигард. Рибентроф отива до него и му подава плика. Оня го взима. В това време тъмното стъкло от задната врата започва да се спуска. Отвътре се подава глава -  главата на Михаил Илчев...
Да, това е самият Михаил Илчев. Вездесъщият Михаил Илчев. Великият Михаил Илчев. Непобедимият Михаил Илчев. Страховитият Михаил Илчев. Императорът Михаил Илчев. Вождът Михаил Илчев.
Обръща се към мен. Дори и през тъмните очила, аз усещам неговия леден поглед. Устата му е застинала. Сурова. Черната, сресана назад коса и правилното лице му придават внушителен, респектиращ външен вид. Аз гледам в него. Усмихвам се вдървено и го поздравявам. Той кима предпазливо с глава, без да променя гримасата си. Стъклото отново се вдига. "Великият" изчезва от погледа ми.
     Това е засега единствения и надявам се последен път, в който аз срещнах лице в лице Михаил Илчев.

     Пари и жени. Много пари и много жени. Купони, веселба, настроение. Изобилие. Неведом стремеж към просташко надмощие. Към всеобхватна власт. Красивото и грозното вървят редом едно до друго. Хванати за ръце. Прегърнати. Като едно тяло. Като едно цяло. И аз съм част от това. И аз плувам във вълните на разваления лукс, на неискреното щастие, на прекрасната поквара.

                            ***       

     Топла мартенска вечер. Пак съм пред "Света Неделя". Часът е осем. Почти няма хора. На паркинга пред "Шератон" спира баровски Мерцедес. От него излизат трима грамадни типове с черни очила. Познавам ги. Те са хората на Илчев и Рибентроф. Трябва да бягам. Ставам и хуквам към "Хепи"- то. Не си вземам парите, парцалите и кашона, нямам време за тях. Стоя до вестникарската будка при кръстовището на "Стамболийски" и "Витошка". Наблюдавам. Мутрите стоят на мястото, където бях до преди малко. Гледат парцалите ми. Един от тях обръща глава към мен. Втренчва се. Говори нещо, без да отвръща поглед. Въпреки тъмните очила разбирам, че ме е видял. Тръгвам бързешком по "Стамболийски". Завивам по първата пряка. Ходя навътре, към съдебната палата. Минавам обръщалото на "петицата" и поемам по "Аладин", в посока "Ботев". Тичам. Уморявам се.
     Заставам пред Министерството на земеделието и гледам. Гадовете ги няма. Но аз продължавам да стоя без да мърдам. Чакам. Никакво движение. Сърцето ми продължава да тупти силно. Задъхвам се. Нямам сили. Сядам на стълбите. Дишам тежко. Потя се.
     Виждам Мерцедеса на кръстовището. Чака светофара. Аз се изправям. Тихо отивам до голямата врата на министерството. Стоя прав. Мерджанът тръгва. Надявам се да не спре. Надявам се хората да не ме видят. Автомобилът върви, отминава. Скрива се от погледа ми. Дали всичко е свършило? Не зная. Няма как да съм сигурен.
     Бавно помръдвам. Оглеждам се. Пристъпвам плахо по стълбите. Пресичам кръстовището и тръгвам пак по "Аладин". Разминавам се с много хора. Едва ли мутрите ще стрелят по мен или пък ще ме отвлекат, когато има тълпа наоколо. Вървя предпазливо, но не бавно. Важно е да хвана ритъма на "стадото", за да бъда незабележим. Най-сетне съзрявам църквата "Света Неделя". Трябва ли да ида до там? Имам събрани пари от просията. Все пак е рисковано. Онези може да чакат да се върна. Животът е гаден - констатирам аз, гледайки към топлите оранжеви светлини на Божия храм.
     Свивам към "Мария Луиза". Минавам през подлеза на метростанция "Сердика" и вървя надолу, в посока Халите. След малко вече стоя пред моя безистен.
     Не влизам веднага. Възможно ли е враговете да са открили и него? Засега улицата е привидно спокойна - коли, хора, глъч. Настъпвам леко в тъмнината. С ръце напипвам картона и парцалите. Всичко изглежда наред.

                          ***       

     В един миг цялата "прекрасна" идилия свърши. Тогава започна моето падение.

     Дванадесет часа на обяд. Топъл летен ден. Обикалям около Паметника и търся клиенти. Изведнъж ме наобикалят ченгета.
      - Спри! Проверка! - викат те. Заставам на място. Обаче когато ме хващат, аз се отскубвам и тръгвам да бягам. Но те ме спират. Съпротивлявам се. Не трябва да попадам в ръцете им. В никакъв случай. Полицаите се оказват по-здрави. Повалят ме върху паметника. Обискират ме. Намират наркотиците. Щракват ми белезниците.
     Телевизионни камери. Репортер. О, Господи, само това не! Журналистическо разследване. Сякаш целия свят е срещу мен.
      - От кога се занимавате с доставка на наркотици? - пита с мазен, нагъл глас водещият на една от нашите телевизии. Подава микрофона. Мълча.
      - Защо продавате наркотици на деца? - продължава той. Голямата топка на микрофона отново е пред устата ми.
      - Нищо не мога да кажа - стена аз. Лицето ми е изкривено, опитвам да демонстрирам болка.
      - Защо? Ето, ние ви заснехме лицето, така че опитайте да кажете нещо във ваша защита - не спира той. Отново не говоря. Няма ли край това мъчение?
     И пак въпроси. И пак въпроси. Предпочитам да не отговарям.
     Журналистът се отказва. Свършил си е работата. Камерите се отдалечават. Ченгетата ме водят към патрулката.

      - Мамо, аз съм Мишо. Трябват ми много пари - говоря отчаяно по стационарния телефон на ареста.
      - Мише, ти ли си? Колко пари, мале? Що?
      - Поне пет-шест хиляди. Много съм загазил. Моля ви, спешно е! Само вие можете да ми помогнете.
      - Е как... чекай... - майка е притеснена. - Немаме толкова... Ама у шо си се забъркал?
      - Друг път ще кажа. КОЛКО ИМАТЕ? - извиквам аз.
      - Ами около три 'иляди. Ама шо е станало? - пита глухо тя.
      - Кога ще можете да ми ги дадете?
      - Е... чекай... утре следобед татко ти ке оди до градо, па ке изтегли и ке ти ги прати на запис.
      - Не можете ли днес да дойдете?
      - Днес ли? Не знам, нема да може днес. От' не се зънна по-рано?
      - ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГААААА! ВЕДНАГААААА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕЕЕЕЕЕ, ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГАААААА!
     Усещам как майка диша тежко. След малко се чува щракване от другата страна на линията.

     В ареста е студено. Грозно. Противно. Има и други грешници като мен. Нямам право да излизам. Нямам право на телефон и телевизия. Къпят ни веднъж в седмицата. От време на време ме викат на разпит. Опитват да ме сломят. Аз не казвам нищо. Страх ме е.
     Викат ме по име. Имам посещение. Скачам нервно. Отвън стои Калчо Пушката. Физиономията му е неприятна. Изразява презрение.
      - К'ви ги сдроби бе, приятелче? Как може да си толкоз глупав? - говори той.
      - Ами ей така, изненадаха ме, Пушка. Направо не очаквах.
      - Е, що не са пазиш? Чак и телевизията те е дебнела! Сега к'о да та пра'йм? Толкоз пъти повтарям, смени си номера, ша та проследят. А ти - не и не.
      - Не знам, Пушка. Не знам.
      - Рибентроф ша ти продаде колата, за да плати гаранцията и да му се отчетеш - студено изрича Пушката. - Ша ти взема документите, големия талон. А ти подпиши ей туй - и ми подава лист, чрез който нелегално ще прехвърля автомобила ми на Ариан Рибентроф. Правя го безропотно.
     Гаранцията ми е платена. Пускат ме под домашен арест. В квартирата ми. Наемът е оправен за един месец. Не трябва да напускам дома. Освен, когато отивам да се подписвам или когато ме водят на разпит. Нямам пари.

                    ***       

     Намирам стол и протрит дюшек, изхвърлени от един апартамент. Отнасям ги в безистена. Вече лежа на меко. Понякога викам и другите двама бездомници да се храним заедно. Ядем върху стола. Всеки носи каквото е намерил. Делим по равно. По братски.
     Никой не говори за миналото. Иначе би бил досаден с изтърканите приказки, колко е бил велик, колко е бил отритнат или колко е окаян. Между скитниците има голямо уважение. Не приятелство, а просто уважение. Защото тук всеки разбира другия. Няма лицемерие, няма див стремеж към величие, няма простащина. Може би светът на нищетата донякъде е по-добър от светът на изобилието. Трябва човек да мине и през двата, за да направи сравнението.
    А най-добър е светът на спокойствието. Светът на малкото. Светът на обикновените хора. Светът на безгрижието. Бих дал всичко да съм отново там. Да бързам сутрин за работа. Да се прибирам изморен. Да си купувам хляб и кренвирши от супермаркета. Да ги ям върху старата дървена маса в малката квартира. Да опитвам отново вкусните домашни гозби на майка и татко, когато си ходя на село. Да излизам на по кафе или на по бира със старите приятели.
     Навярно е невъзможно да се върна. Не и в тази позиция. Не и в тази ситуация.
     И този ден ще отлети. Като всеки един до края на безличното съществуване - бавно, унило, обречено. Без шанс и без перспектива. Сред мръсотията и мизерията.

                      ***       

     GSM-ът звъни. Скрит номер. Вдигам:
      - Да? - гласът ми е плах, измъчен.
      - Чуй ме внимателно, мишко, няма да повтарям! - оттатък заплашително проехтява гласа на Ариан Рибентроф - Теб са те хванали и ти сам си носиш отговорност. Само да посмееш да изпееш нещо на куките, ще ти пръсна тиквата македонска.

     По-късно в участъка.
      - Виж какво, приятелю, знаем че криеш хората си, може би защото те заплашват. Целта ни е да хванем престъпниците и да ги тикнем, където им е мястото. Помогни на полицията и ще гарантираме за теб. Довери ни се - уверено говори следователят. Гласът му е грижовно-миловиден, сякаш той е изцяло отдаден на стремежа да ме спаси.
     Не зная какво да правя. Не зная какво решение да взема. Двоумя се. Търкам ръцете си.Следователят ме потупва по рамото:
      - Хайде, направи го. От полицията даваме гаранция за твоята сигурност и твоята свобода. Иначе ще идеш в затвора.
     Аз омеквам. Представям си майка, татко, брат ми. Представям си приятелите ми. Как биха реагирали като научат, че съм в панделата. Освен това, нека справедливостта възтържествува. Разказвам за Качо Пушката, за цялостната му дейност, споменавам къде биха могли да го открият. Да изрека имената на Рибентроф или Илчев ми липсва смелост.
     Тази нощ, от съображения за сигурност, оставам в ареста. Не спя при другите арестанти, а в отделна стая, на диван.
     На другия ден ме събуждат с новината, че благодарение на мен, при мащабна полицейска акция са задържали Пушката. Разбили и "лабораторията" му. Предлагат ми да остана поне още ден-два тук, докато отмине еуфорията. Съгласявам се. Може би на това място съм в безопасност.
     След един ден обаче следователят идва при мен. Върти се. Сумти. Не знае какво да каже. Питам "К'во има" и тогава той започва:
      - Защо не каза, че Пушката е човек на Михаил Илчев?
      - Ами не знам.
      - Пуснаха го под гаранция. Той е на свобода.
     Скачам. Заставам пред него. Искам да ми обясни по-подробно.
      - Това е положението. Съжалявам. Както се казва във всяко нещо има по един ПРЕЦАКАН.
      - Прецакан?!! Как така прецакан? И какво да правя сега? Къде да ида? Нали щяхте да ме пазите? Да гарантирате за мен!
      - Съжалявам, не знаехме, че така ще стане.
      - КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГААА?! Нямам никакви пари! Нямам дом! Нямам нищо!
      - Пази се и се моли. Само това мога да ти кажа. Съжалявам.
     В този момент аз разбирам цялата истина. Полицията и престъпниците вървят заедно. Прокуратурата е с тях. Държавата е с тях. Мафията е пуснала дълбоки корени. Като на орех. Навсякъде. Във всеки пост. Във всяка институция. А такива като мен, които са били част от престъпната система, са обречени. Защото бягат. Защото се спасяват. Защото се крият. Или защото ги хващат. Хващат ги хора, част от същата тази система.
     От днес започва моето бягство. Моята борба за оцеляване. Всичко е като в екшън-филмите - не смея да се прибера в квартирата, да си взема багажа или малкото пари, които имам. Или които имах. Няма начин и да се приближа. Обаждам се на познати. Искам поне да се подслоня някъде. Но никой не ме приема. Никой не желае да ми помогне.

    Телефонът звъни! Майка. Вдигам.
       - Малее, отвлеко'а ни! Отвлеко'а ни некакви ора! И мене, и татко ти, и Жорко! Не знаеме дека сме! С пистолети са! Казват, че си сгафил некъде! Молиме те, Мише, ела си оправи бакиите, оти ке ни избият! И тебе ке убият! Ако до'деш ке си ни върнат у дома! Ела си...
    Паникьосаният глас на майка заглъхва и е изместен от друг - мъжки, плътен, спокоен, аристократичен, зловещ. Гласът на Ариан Рибентроф:
       - По-добре я послушай и се яви при мен. Искам вечерта да си в квартирата. Няма да ти направя нищо. Обещавам ти. Само бих желал да поговорим. Щото ако не дойдеш, ще се наложи да убия семейството ти.
     Аз не издържам - затварям и хвърлям с всичка сила мобилното устройство на пътя. То се разпада на части. Ритам ги. Тъпча ги. Вече нямам телефон. Вече няма на кого да разчитам. Вече няма при кого да ида. Вече съм в неизвестност. Изчезнал. Изгубен.

                                 ***       

     Безистенът. Топла, но дъждовна априлска нощ. В просъница чувам равномерното потропване на капчиците. Звукът е приятен. Унася ме.
     МНОГО СИЛЕН ГЪРМЕЖ! Столът отскача. Още един гръм.
"СТРЕЛЯТ ПО МЕН" - мисълта изниква бързо, светкавично, инстинктивно. На слабата светлина съзрявам силуетите на няколко човека. Ставам и наведен тичам по тъмните коридори на безистена.
Отново ГЪРМЕЖ!
Чувам зад мен отчаяните викове на другите скитници. Ушите ми кънтят. Пулсират. Дали съм ранен? Навярно не. Озовавам се в малка градинка между кооперациите. Шмугвам се в друг безистен.
И пак ГРЪМ!
О, Господи, отново ли се започва?
Булевард "Екзарх Йосиф". Оглеждам се. Спокойно е. Хуквам по тясна уличка. Минавам румънската църква и излизам на "Пиротска".
     Вървя в посока ЦУМ. Сам съм. Оглеждам се за рани и за кръв. Няма нищо. Не усещам натиск или болка. Поне засега. Навярно съм имал късмет. Голям късмет.
     Пресичам "Мария Луиза" и пробягвам покрай джамията. В това време спира кола. Черна, баровска. Мерцедес.
СТРЕЛБА! Към мен.
Чувам как куршумът пука в стените на храма. Гилзата издрънчава по асфалта. И този път не ме улучват.
     Бягам... По стълбите към ЦУМ...
ГЪРМЕЖ! ОЩЕ ЕДИН...
Нещо удря прасеца на левия ми крак. Спъвам се, олюлявам се, но не падам. Усещам топла течност по крайника. Кръв?! АЗ СЪМ УЛУЧЕН!!!!
     Куцам... Задъхвам се. Уморен съм. Едва дишам.
     Излизам към Ларгото. Стоя до каменната колона. Подавам леко глава. Озъртам се. Наляво. Надясно. Няма коли. Няма хора. Спокойно е. Поглеждам левия крак - образувала се е голяма черна рана. От нея се стичат поточета гъста тъмна течност.
     Подлезът пред Министерския съвет. Тъмнина. Крача бавно до стените на "Сердика". Все още не усещам болка в крака, а само слабост и изтръпване. Старая се да дишам нормално, да игнорирам всяко странично неразположение.
    Стъпки! Някой слиза! Тръгвам към изхода. Вървя безшумно, на пръсти. Излизам от подлеза. Няма никой. Ходя до Археологическия музей.
     Светлини на кола!... Заставам мирно. Поемам дъх. Автомобилът е тъмен Фолксваген Поло. Отминава.
     От подлеза излизат хора. Двама души. Момче и момиче. Хванати за ръце. Не представляват опасност.
     Вървя до сградата на БНБ. Оглеждам се непрекъснато. Всичко е в застой. Засега. Дали опасността е преминала? Дали някога ще премине? Дали някога ще ме оставят на мира? Само Бог знае.
     Накуцвайки пресичам улица "Княз Александър I" и тръгвам по Батенберг. Движа се диагонално на площада, към театъра "Иван Вазов".