Пандемониумът - част 1 Tъмнината бавно се спускаше, все по-надолу и надолу, оставяйки само черноалените сенки , отражения от слънцето, остатъците на празна Надежда и там, където някога цараше светлина, сега настъпваше мрак...
Черните облаци, чиито краищата бяха обгорени, сякаш Ги беше потопил в кръвта на Земята, бяха застинали в течение на векове с тежкото и тръпнещо очакване, нещо да се случи. И Нещо се случваше...
Въздухът сякаш оживяваше на това място, студен и едновременно с това сух, задушаващ, горещ, покварен, сякаш не бе въздух, а Неговото Дихание. Пространството, вятърът, дори и времето бяха спрели на това забравено от Него място и Той им бе вдъхнал нов живот...друг живот.
Всичко тук се променяше и всичко си оставаше все същото, сякаш се движеше като змия бавно, монотонно, безмилостно и самотно.
Само един път, стар колкото и Земята, Пътят свързващ най-черните и дълбоки недра на Земята, с най-светлите и чисти Небеса, това бе Пандемониумът, пътят между Ада и Рая.
Той стоеше, самотен, изправен, но някак си хаотичен, величествен, тайствен, прокълнат и устремен, сякаш всичко около него се променяше, всичко се въртеше, сливаше, раждаше отново... Не бе нито път, нито стълба, не бе от камък или метал, твърд, вечен и непоклатим. Неумолимо стоеше там - в средата на цялата тази пустош, хаос и абсурд - против всички закони на природата, физиката и дори Неговите закони.
Никога нищо не бе слизало и не бе се качвало по него, нищо и никой освен Него. Неговата ръка го бе сътворила в Деня на Отлъчването си, Неговата сила бе в Пандемониума, Неговата омраза, Неговата болка и Неговият гняв.
Сега Той за втори път с мрачна решителност се изкачваше по него... Той бе загърнат с най-черната пелерина, изкована сякаш от мрак, която, въпреки безветрието, като крила се бе изпънла и вееше зад него, сливайки се със следващия го мрак.
Той, загърнатият в перелината, бе облечен в също толкова черни дрехи, които стояха свободно, но едновременно с това очертаваха огромно, някак си почти грациозно тяло.
Огромните рамене и ръце, се отсичаха в колосални гърди и гръб, преливайки в малка, тясна талия и в крака като каменни колони. Дори и тези мускули, по-твърди и от стомана, се напрягаха по изкачването по пътя, сякаш щяха да се пръснат, огромни, нацепени и неестествени. Никой друг не можеше да изкачи този път, дори и Той се напрягаше от болката. Обичаше болката, беше свикнал с нея и не я бе изпитвал от толкова отдавна... Толкова отдавна...
Главата беше вдигната нагоре, отдавна загубила своят ореол, Той не я бе прекланял никога, пред никой и пред нищо.
Лицето Му толкова съвършенно, че дори не можеше да се представи, твърдо, непоколебимо като диамант, прорязано от дълбоки скули, но някак си меко, някак си подкупващо и красиво...
Кичурите на дългата Му черна коса се вееха леко назад, подухвани от вятъра на безвремието.
Тъмнозелените Му очите гледаха напред, свити и отворени, спокойни и дебнещи. Никой човек, никое същество, нямаше такива очи - зелено, червено, синьо и черно се преливаха в тях.
Всевиждащи и всепоглъщащи очи...
Той крачеше и Тъмнината идваше след Него... Сатанаил, Отлъченият, Дявола, Бунтовникът, Най-нечистият, Сатаната, Мемнон, Злото, Изоставеният, Вечният, Рагнорог, Детето на тъмнината, Целефал, Калим, Той имаше много имена, на много езици, древни и нови, някои загубени в древността, други останали и до днес...
Той крачеше, непоклебимо напред и спомени назад от времето нахлуваха в мислите Му.
Някъде назад в тъмнината, чустваше силата и мощта на своите деца, плът от плътта Му, сила от силата Му, кръв от кръвта Му, ярост от яростта Му, гордост от Гордостта му и Гняв на Гнева Му. Те тресяха тази обречена, прокълната Земя, тресяха Света...
- Скоро, много скоро – промълви Той, пространството потрепери от мощта на гласа Му и той погледна нагоре към светлосините отблясъци на Пандемониума с презрителна усмивка. .

Край на част 1

В началото - част 2 Беше минало време...толкова много време, толкова много болки, толкова тъга, толкова безрасъдна омраза и гняв, но Пътят бе същият и Той беше Същият. Колкото по-нагоре се изкачваше, все по-вече и по-вече спомени нахлуваха в съзнанието Му. Спомни си миналото, Нея и Онзи, всъщност никога не ги бе забравял, просто подтискаше тази част в съзнанието си... Да... Той си спомни създаването си, първото нещо което видя беше тази грешна и обречена земя, беше създаден там - от нея, паднал на колене, гледащ белият плащ на своя Създател. - СТАНИ... ДЕТЕ... МОЕ... - изрече Той с нежна усмивка, гласът Му беше толкова дълбок, планините се извисиха за да го чуят, реките, моретата, океаните, се успокоиха и замряха в очакване, тревите, цветята, дърветата по земята се надигнаха изпълнени с блажена радост. И Той стана... Изправи се бавно и неуверено - за първи и последен път в живота си, веднага усети Силата да напира във вените му, дробовете му се изпълниха с въздух, изпълни го Мощ, безгранична, греховна, истинска. Той вдигна ръцете си встарни и изкрещя. От този вик планините потрепераха и се сринаха, моретата и окенаните се разляха от коритата си, земята се разклати и разцепи... Създателят се отдръпна от него Край на част 2 Създаването - част 3 Сатанаил беше дете на неговата Сила и Мъдроаст, като първороден син той беше Бавно Той започна да Го учи, заедно Те творяха Създателят издигаше планини, създаваше острови, успокояваше окена, Сатанил, раздираше земята с моща си, отваряше недрата и за да бликне магмената кръв, сриваше равнините в долини, разгневеше ли се, защото такава бе природата му, удряше океана с таква мощ, морета се съеднияваха в океани и сушата се набраздяваше от проломи. Когато почиваха Бащата и Синът, лежаха сред обалиците в небесата - Сатанил, нежно бе легнал в скута на своя Създател, който галеше с любов, дългата му гарвановеочерна коса. Създателят му разказваше как ше създадат Света - по свой образ и подобие - Свят без болка, без неправди, свят на вечна Любов и Мир, Сатанаил го виждаше... някъде там далеч в бъдещето зад хоризонта и заспиваше с удовлетворена усмивка.