Пандемониумът - част 1 Tъмнината бавно се спускаше, все по-надолу и надолу, оставяйки само черноалените сенки , отражения от слънцето, остатъците на празна Надежда и там, където някога цараше светлина, сега настъпваше мрак...
Черните облаци, чиито краищата бяха обгорени, сякаш Ги беше потопил в кръвта на Земята, бяха застинали в течение на векове с тежкото и тръпнещо очакване, нещо да се случи. И Нещо се случваше...
Въздухът сякаш оживяваше на това място, студен и едновременно с това сух, задушаващ, горещ, покварен, сякаш не бе въздух, а Неговото Дихание. Пространството, вятърът, дори и времето бяха спрели на това забравено от Него място и Той им бе вдъхнал нов живот...друг живот.
Всичко тук се променяше и всичко си оставаше все същото, сякаш се движеше като змия бавно, монотонно, безмилостно и самотно.
Само един път, стар колкото и Земята, Пътят свързващ най-черните и дълбоки недра на Земята, с най-светлите и чисти Небеса, това бе Пандемониумът, пътят между Ада и Рая.
Той стоеше, само ...