І

   Щом дойде лято, винаги ме налягат мили спомени за Бургас! Все пак,  две години и половина от не чак толкова дългия ми живот, съм прекарала именно в този приветлив градец!

   Няма да забравя как реших да се преселя временно там. Една пролет бях изпратена в командировка свързана с  предстоящото разширение на пристанището. Беше краят на май, топло и слънчево, зелено и свежо, от морето се носеше лек ветрец,  а оня ми ти център, с двете главни улици на кръст (Александровска и Богориди) сякаш цъфтеше! И имаше защо! Цялата хубост на града бе извадена на показ - тънките красиви  девойчета, полуразсъблечени и с приятен загар (мъжът ми ги оцени много високо!),  примамливите столчета под навесите на китни ресторантчета, омайната миризма на прясна пържена цаца, ледената бира, и ония ми ти странджанки... леллееее! Беше любов от пръв поглед!

   Горещо се молех строежът да бъде възложен на фирмата, в която работех тогава, и  Господ ме чу!

   Така през април 2001 се пренесохме семейно в една китна квартирка близо до дървения пазар. Бургазлии хич го не тачат този квартал, но за мен нямаше значение, даже бях доволна, защото беше на пет минути пеш от строежа… къде такъв лукс в столицата? Да си работиш, дето се казва,  в задния двор! А и всичко ти под носа – плод, зеленчук, баници, мекици, бакалии, опера, кино, театър, видео клуб… Бе, пълно щастие!

   Първото лято не пропускахме почивен ден без плаж. Станахме черни като гларуси (човешки), и накрая така ни писна, че “плаж” се превърна в мръсна дума.

   Ами гларусите? Кръстихме ги гарги, за по-лесно. Сутрин техните писъци ни будеха, освен ако нефтохимската воня не ги изпревареше.  Много смешни птички! И чистоплътни! Като накацат по ръба на някой покрив, дупетата им сочат навън… ха сетете се защо. Затова по тротоарите, на около половин метър от къщите, имаше една плътна белезникава ивица остатъци от курешки, които нямаше как да се изчистят.  

   Един ден, на пазара вдигнах страшен скандал, защото мислех, че са ми продали развален паламуд. Рекох аз да го нарежа на филийки за пържене, а месото му буквално се разпадна  - като разложено. Занесох го на продавача и се заоплаквах, а той се запревива от смях.

-         Бре, моме, вика, ти май не си тукашна! Тоз рибок през нощта е ловен!

-         Е тогава защо ми се лепи по ръцете? - недоумявах аз.

   В свадата се намесиха едни вещи лелки – явно редовни клиентки. Търпеливо ми обясниха как да разпознавам доколко са пресни различните видове риби, и ме обучиха как се готви паламуд.

   Ами калкана? Купихме си от Поморие един огромен, като сплескана надуваема топка. Естествено, ловен нелегално, което хич не го правеше неядлив. Мъж ми се озори докато му махне всички копчета, но накрая го опържих, и биде погълнат за отрицателно време! По-вкусно нещо си мислех, че никога няма да ям. Докато в един крайбрежен ресторант не опитах лефер на скара… кралят на рибите!  Оттогава само него признавам!

ІІ.

   След като разнищих рибната кулинария, да взема да опиша водолазните си подвизи.

   На строежа си имахме щатен водолаз, който много бързо и без никакви кандърми ме зариби. Мислех да карам официални курсове, та да използвам новопридобитите умения в работата си, но шефовете ме отрязаха… Заявиха, че не можело жена да върши толкоз мъжка работа. Дрън-дрън! Сякаш не ме товареха като добитък по четиринадесет часа дневно, плюс събота. Естествено, изобщо не ме спряха. Започнах на частни начала. Първите уроци с костюм, тежести, бутилка и мундщук се проведоха в басейн. Инструкторът се видя в чудо. Три часа не можа да ме изкара изпод водата. Кислородът в бутилката свърши още на първия час, дете и мъж посиняха от студ и дезертираха, но аз продължих да кръстосвам дъното на басейна с такова въодушевление, че накрая човекът не ни взе и стотинка!

   Готова бях за морето. В началото не те пускат на повече от пет метра дълбочина, и строго следят за колко време си изразходваш въздуха. Но веднъж като се гмурнеш, те обхваща такава еуфория, че забравяш да дишаш! Чувстваш се свободен и лек като перце, всичките ти фобии се изпаряват! Сърцето забавя ритъма си и в един момент разбираш, че май водата, а не сушата, е естествената ти среда…

(Оххх, размечтах се …)

   Сега иде ред на голямата фукня. Всичкото туй, дето го изписах по-горе, хич не съм си го въобразявала. Защото като приключи „урока” се оказа, че съм „издишала” едва тридесет процента от бутилката!  Това, по думите на водолаза, го можели само професионалисти, и то със сериозен стаж.

   Така че следващият опит беше директно на 15 метра! На едно чудно местенце с много скали близо до Варвара. Там се засякохме с един от моите японци (шефове), който направо се гътна, като ме видя с цялата екипировка.

-         Я, лелче, ма, ти няма ли да се удавиш? – зазлорадсва той.

   За него всички жени над 30 бяха „лелки”, а той пък беше самурай! Без майтап. Син на голям японски номенклатурчик от някогашен самурайски род, който притежаваше сериозен пакет акции от фирмата, строяща пристанището. Коронният му номер бе да бие по-младите инженерчета по каските и да им крещи „Ниама модзук!”, когато имаха трудности с комуникацията. Безнаказано се разпореждаше с вся и все, самият шеф на проекта не смееше да му излезе напреки. Откровено мразеше всичко българско и му личеше. Даже морето охули – нямало било риба, мътно било, за кво ли си правел труда да се разкарва чак дотук, като долу щяло да му се доспи от скука. Тъй ли, викам си, сега ще ти разнообразя живота.

-         Ф-сан, Вие не знаете, ама аз също се занимавам с този спорт. Ще се гмуркаме ли заедно? – питам го подканящо.

-         Хъ-хъ-хъ! – хили се снизхоздително. – Ти с мен ли ше се равняваш, ма? Аз съм пуро, ма, пуро! (Пуро ще рече професионалист, на японо-английски).

-         Ооо, далеч съм от тази мисъл. Но за мен ще е чест, ако се съгласите да ми покажете някои тънкости! – подмазвам се лицемерно.

-         Ааайде, от мен да мине. – кандиса той, предвкусвайки новата възможност за подигравки и перчене.

   Набързо преразказах този диалог на инструктора, и той се съгласи да ме пусне сама с Ф-сан.

   Преди да довърша водолазната история, май трябва да разкажа по-подробно що за птица беше този Ф-сан. Във фирмата работеха общо осем японеца. Той беше трети по ранг, но първи по авторитет. Така да се каже, „кучето” на обекта. С викане, блъскане, ритане, абе – изобщо с агресия, успяваше да избута най-трудното. Така че беше ценен. Но често си сменяше настроенията и човек никога не знаеше кога ще бъде охулен, кога - похвален. Един понеделник  всичките осмина се появиха на работа жълто-зелени. Купили си бая поостаряли мидички от пазара, хапнали ги, и като ги налегнал един дри… и драй… цяла неделя се мъчили и се карали за тоалетната. Всичките бяха ошмулени и в отвратително настроение, но Ф-сан беше абсолютен първенец. Който му се появеше пред очите, ама без значение виновен или невинен, изяждаше огромна порция калай. Така почти цял ден. Накрая, като се посвършиха жертвите за нахокване, Ф-сан се поогледа за още, и ме забеляза. Тръгна заплашително към моето бюро. Пое си дъх и таман да си отвори устата, аз го изпреварих:

-         Шшшт! Не смей да ми викаш! Ако ти е лошо, ходи си легни и стига си тормозил хората! - казах му с тон, нетърпящ възражения.

  Той се стъписа от тая неочаквана атака, постоя, повъртя се, накрая чистосърдечно си призна:

-         Верно, бе, лелче. Права си. Отивам си за днес! – и ми пусна най-очарователната усмивка, на която бе способен.

  На другия ден положението беше далеч по-свежо, даже получих подарък – един бинокъл!

  Скоро след тая случка трябваше с Ф-сан да търсим яхта, и то задължително дървена, защото щеше да се използва за измерване на дълбочини с ехолот. Оказа се трудна задача. След дълго и безплодно обикаляне по всички градчета и селца, някой ни насочи към един майстор на лодки в Созопол. Беше един особен ден през май. Уж хубаво време, ама нещо се кумореше и духаше един такъв неопределен вятър. Намерихме лодкаря и току-що завършената му яхта на рибарското пристанище. Ф-сан веднага поиска да я подкара. Собственикът, обаче, го предупреди, че няма много гориво, а и буря се задава, та да не излиза извън пристана. Ф-сан го изгледа като че ли е най-долен плебей и му рече:

-         Ти на мен ли ше ми кажеш бе, ахо (ще рече – кретен)? Аз съм кептън, ъндърстенда, кептън! Карал съм влекачи даже, лайно с лайно такова. – разбира се всичкото това на японски, но с тон, който нямаше нужда от превод.

  Лодкарят настоя да се качи и той, нищо, че Ф-сан бил кептън. И потеглихме. Да се бяхме отдалечили на не повече от 50 метра от кейчето, когато бензина свърши, и в същото време връхлетя страхотна буря. Сякаш някой отгоре засмука морето, то кипна за секунди и се превърна в бял ад. Яхтата заподскача безпмощно, обаче Ф-сан, нали самурай – даже не трепва. Собственикът извика една друга яхта да дойде да ни изтегли. Ама то не беше лесна работа. Доближиха се другите, но морето ги върти и тях, и нас, хвърлят те въже, ама не можем да го хванем. Най-накрая Ф-сан плонжира с риск да си счупи главата, и го улови. Затегли се към другата яхта. Лека-полека се приближихме към кейчето, и точно преди да акостираме, Ф-сан рече да демонстрира сила, дръпна яко въжето и заби яхтата с всичка сила в един „паркиран” риболовен кораб. В резултат на което тя просто се спука по дължина. Аз сериозно се притесних, щото хич не беше евтина. Обаче самураят ме задърпа, и преди собственика да успее да се възмути, вече търчахме по кея към колата и – въз, да ни няма!

     В крайна сметка подходяща яхта се намери от Турция. Ф-сан я кръсти на мое име – Николина ІІ. Може би още може да се види в пристанището!

ІІІ.

Връщам се на варвАрското гмуркане с Ф-сан. Той се беше обзавел с последния писък на модата във водолазното облекло и оборудване, а пък аз – напъхана като салам в едни гумени гащи и горнище, плавници купени от пазара за петарка, и всичко останало – назаем от инструктора. Влизаме полечка, и пред очите ми се разкрива приказен свят! Уж нищо и никакви скали, но какви цветове! Всички нюанси на синьо-зеленото, кафявото, странни отблясъци на светлината, огромни медузи, от които хич не ме беше гнус, щото ги виждах ясно, и за първи път оцених красотата им, мънички рибета, даже морско конче пипнах! Метър по метър стигнахме до пет. Ф-сан със знаци ме пита не ме ли болят ушите и ми показва как да изравнявам налягането. Аз му викам „знам, бе, споко!” и продължаваме. Минахме от другата страна на рифчето. А там – пропаст! Все едно някой изведнъж е срязал брега като масло с горещ нож. Самураят ме дърпа за ръката, на която беше закачен компютъра, да ми проверява въздуха. Аз пускам по едно – две мехурчета и ги гледам как плоско-плоско се издигат до повърхността. Спуснахме се в бездната. Дишането ми съвсем се забави. Завирах се между скалите, въртях се като обезумял пумпал, махах с ръце като с криле колкото ми душа искаше! Ф-сан ме гледа, и не вярва на очите си. Взе да ми показва как трябвало да си държа ръцете чинно прибрани под корема. Ама аз – къде ти – перя се като морска звезда и си правя кълбенца за кеф.  Той взе да се ядосва. Нещо ми сочи бутилката, буботи , мръщи се, пресяга се да ме хване за плавника. Ама друг път. Той не знае, че аз във вода съм родена. Така го разигравах сума време, докато го изтощих. Накрая си свърши въздуха, и даде знак, че излиза. Погледнах си дълбокомера – показваше седемнадесет. С неохота го придружих, защото такива са правилата на играта. Щом си показахме главите над водата, той изплю мундщука и се почна една непреводима тирада… как можело да съм толкоз тъпа да се връткам покрай скалите, щото колко опасно било да не си тресна бутилката, не дай си Боже пък да си скъсам маркуча, и как като съм се размахвала така безотговорно, нещо можело да ми отхапе ръката… Че като ме напуши един смях…

-Ф-сан, нали нямаше живот в нашето море, какво да ми отхапе ръката? Някое попче ли?

-Ще ти забраня да се гмуркаш! – ръмжи той.

   А от брега инструктор и мъж отчаяно махат да се връщаме, и те ядосани. Почти 80 минути сме били отдолу, това било недопустимо, дрън-дрън, бла-бла. Като позатихнаха страстите, мъмренията и сръдните, Ф-сан ме извика настрани:

       - Айде, другата неделя ш’ те водя да гледаш руините!

       - Нали щяхте да ми забранявате…

       - Млъкни, ма! Ше зеем яхтата (за Николина ІІ ставаше дума) и ше тръгнем през нощта, та да стигнем докато водата е още бистра.

  Ставаше дума за някакво място близо до Созопол, където Ф-сан вече бил ходил, но било мътно, та нищичко не видял.

   Възгордях се, значи! Безинтересно ни било морето, а? Тъпо било, а? Съгласих се веднагически, при условие че вземем и мъж ми. Ф-чо пък изтресе:

-         Оня чичка с брадата ли, бе? Много залюхан изглежда… ако земе да се дави, ти си го спасяваш!

  Ейииии,  вари го, печи го, проклетото си е проклето докрай. Реших, обаче,  да не се заяждам, при такива чудни перспективи…

За жалост останаха неосъществени. Баш тогава ме сви кръста, и край на водолазенето.

Ще се наложи дългосрочна абстиненция, но гледам напред с оптимизъм!

А Ф-сан постоя още месец-два, после го изпратиха в Камбоджа, откъдето и до ден днешен ми се обажда да ме подкокоросва за нови подводни авантюри.