Буря в корона – Глава 11: Дъщерята на съветника

– Не мърдай толкова – каза принцеса Беатрис, мъчейки се да среше косата на сестра си.
– Белогушка ме ближе по ръката – оправда се малката Дария – Гъдел ме е.
– Опитва се да те почисти – пошегува се Шериз Хордис.
– Аз не съм мръсна – Дария се обърка – Къпя се всеки ден.
– Като истинска принцеса – успокои я голямата й сестра – Спомни си какво яде на закуска днес.
– Хляб със сладко от боровинки – Дария се усмихна, сякаш току що отново усети сладкия вкус в устата си.
– Не само на теб ти е любимото – каза Беатрис и се обърна към Шериз – Белогушка обича да облизва останалото по ръцете.
Котката измяука в съгласие и отърка пухестата си глава в дланта на Дария. Шериз Хордис се засмя и се зачуди какво ли би било, ако и тя имаше сестра. Не приятелка като Беатрис, а истинска, израснала в същия дом като нея, родена от същата майка, със същия баща и същите братя. Шериз щеше да я научи на всичко, което знае, и да я подкрепя, ако беше по-малка от нея. Или пък, ако бе по-голяма, щеше да гледа на нея като модел за пример и тя щеше да е там за нея, когато има нужда от помощ, или когато не разбираше нещо, или когато просто се нуждаеше от прегръдка.
– Онази жена добре ли е? – попита изведнъж Дария – Онази от градината.
Беатрис сведе очи като чу въпроса. Премисляше със свити устни, но не знаеше какво да каже.
– Питах и мама, но тя каза, че във храстите не е имало никого – продължи малката принцеса – Каза ми да спра да си измислям, но аз не си измислям. Чух я как вика. Нали и ти я чу? Кажи й, че не лъжа.
– Знам, че не лъжеш – въздъхна Беатрис – Но не го мисли повече. Жената... е добре.
– Откъде знаеш? – Дария продължи да упорства.
– Докторът ми каза – Беатрис губеше търпение.
– Сигурна ли си?
– Да, сигурна – Беатрис бе стиснала четката здраво, движенията й ставаха все по-резки. Не й бе приятно да лъже и Шериз го знаеше.
– Но тя много викаше – продължи Дария без да се усети – Като мен, когато паднах и си ожулих коляното... Ау – сестра й среса твърде силно.
– Или сега например – Беатрис си пое дъх и продължи по-внимателно – Хората... не винаги викат от болка, понякога го правят и от страх. Тя просто се е уплашила от изстрелите, нали ги видя колко са страшни.
– Да, понякога и аз се плаша много – почна да разказва Дария – През нощта сънувам кошмари и се събуждам изплашена, но Белогушка винаги ляга при мен и ме успокоява.
Това накара Беатрис да се усмихне отново.
– Родум защо го направи? – попита Дария – Защо поиска да стрелят по нея?
– Не знаеше, че там е имало някой – обясни сестра й – Той е просто момче. По-голям е от теб, но още е малък. Баба Ришилда каза, че не е трябвало да му дават да си играе с гвардейците.
– Баба каза също, че не е трябвало да го пращат в Остбер при вуйчо Тренет. Каза, че вуйчо е голям глупак.
– Може би – Беатрис се разсмя – Но не му го казвай в лицето. Хайде сега върви да играеш. Дария целуна сестра си по бузата и изтича навън с Белогушка топуркаща по петите й. Песента на звънчето й отекваше в коридора, но Шериз смяташе музиката да не спира дотук. Отиде до прозореца и внимателно се намести до голямата арфа. Струните й сияеха като сребро докато слънчевите лъчи танцуваха по тях. Шериз прекара нежно пръсти през тях и те запяха в отговор. Мелодията се отблъскваше от високите стени, мекия килим и мозайките по тавана, част от нея се прокрадна през вратата, завъртя се покрай шлемовете на застиналите гвардейци и под носовете на стари крале, гледащи намръщено от портретите. Друга част вятърът понесе през прозореца далеч над кралските градини и града отвъд, през оживения пазар и после търговските баржи, по течението на реката, а защо не и чак към самото Перлено море. Или поне тази мисъл й помагаше да се упражнява. Всяка седмица майка й събираше придворните дами, за да им свири Шериз. Всички винаги я гледаха възхитено и пляскаха, но най-ценна за нея бе усмивката на майка й и гордостта в очите й. Понякога, но по-рядко, баща й също я слушаше, приятелите му казваха колко великолепна дама е отгледал, а той гледаше одобрително. Един поглед, но за нея значеше много. Значеше, че е достойна дъщеря на рода Хордис. Последните ноти прелетяха през къдриците на принцеса Беатрис и изчезнаха, както пламъчето на свещта изчезва щом я духнеш.
– Получава ти се много добре – похвали я принцесата – Ще ми се и за това да кажа същото.
Беатрис се бе смръщила над недовършена картина с тънка четка в едната ръка и палитра бои в другата.
– Добрата песен е тази, която ме напътства – отвърна Шериз – Може би не рисуваш правилното нещо.
– Рисувах кралските градини – въздъхна Беатрис – Дърветата, цветята, храстите... Но вече изглеждат по друг начин и не мога да ги върна както бяха преди. Какво да рисувам сега?
– Не какво – поде с лека закачка Шериз – А може би кого.
Някой почука на вратата. Те го повикаха да влезе и висока слаба фигура се вмъкна неловко през вратата. Самеер Хордис се поклони на двете.
– Сестричке – поздрави я той – Татко те вика... а-ако Нейно Височество позволи да те изведа за няколко минути.
Беатрис кимна сдържано, но си личеше, че не иска да остане сама. Самеер се канеше да й каже нещо, но думите не дойдоха. Вместо това извърна рязко глава и хвана Шериз за ръката.
– Ще тръгваме ли?
Стъпките им по гранитния под отекваха из коридора. Когато останаха сами го попита:
– Знаеш, че това няма да продължи дълго, нали? Кралицата иска скоро да я ожени, а когато това стане, няма да я видим повече. Сама ми каза.
Самеер я изгледа смутено, помълча замислено и отвърна:
– Защо ми го казваш?
– Виждам как я гледаш.
Брат й преглътна тежко и червенината бавно запълзя по лицето му. Обърна очи настрани и мълчаливо забърза крачка.
– Не исках да те натъжа – каза му Шериз докато се мъчеше да го догони – Но... не искаш ли да направиш нещо?
Самеер се усмихна горчиво.
– О, мила сестричке. Може би си права. Може би... може би трябва да я омая със сладките си слова, да я пленя с бляскавата си усмивка, да... да й се врека във вечна вярност и да отида и да се бия за нея. Максим би направил така, нали?
– Не мисли за него сега.
– Защо не? Той правеше всички тези неща и повече. Всички го обичаха и всички искаха да са като него, а аз? Аз...
Спря се, когато баща им се появи пред тях. Херцог Фредерон Хордис ги чакаше гордо изправен и с ръце зад гърба.
– Дъще – каза й с глас, в който се долавяше както нежността на един баща, така и суровата власт на първия съветник на краля. Шериз направи грациозен реверанс както я бе учила майка й и той се усмихна доволно.
– Самеер, може да ни оставиш – баща й се опита да прозвучи сдържано, но тя долови някакво нетърпение.
Самеер се запъти към покоите си с тревожен поглед и още зачервено лице, но херцог Хордис сякаш не забеляза. Дали още си мислеше за Беатрис? Или пък за Максим? Повечето наследници на благородни родове още от раждането си живееха с идеята за великото бъдеще, което ги очаква, но Самеер бе прекарал дълги години настрана, забулен в сянката, която хвърляше големият им брат Максим, който бе поел ролята си отлично. Можеше да омая всяка дама, знатна или от простолюдието. Знаеше как да говори сладко с жените, танцуваше с тях, пееше им любовни балади, защитаваше честта им в безброй героични дуели. Можеше да направи приятел от всеки непознат, с когото се срещне... освен с онази страшна сабя и човекът, чиято ръка я държеше. Сега на Самеер се падаше да поеме това, което му казваха и знаеше, че по право се полага на друг. „Той не е като Максим", помисли Шериз. Не, той бе твърде стеснителен и несигурен за това. Всички искаха да си намерят място под слънцето, да се изкачат най-високо и най-близо до него, но как може да поставиш толкова високо и толкова близо до него някой, който не познава друго освен тъмата? Навярно брат й щеше да прекара остатъка от деня сам в покоите си, нещо което се случваше твърде често. Сам, както Беатрис бе сега. Шериз искаше да им помогне, но как да бъде на две места наведнъж? И то докато баща й изискваше сега да е тук. Херцог Хордис се приближи бавно към нея. Гледаше надвиснал отгоре й като хищна птица и заговори тихо.
– Наясно ли си с дълга, който всеки син и всяка дъщеря дължи на семейството си, на рода си?
Шериз кимна безмълвно. Знаеше, че това се иска от нея.
– Ти и Самеер растяхте и учехте за порядките и задълженията ви, но рано или късно идва времето да направите каквото е нужно. За теб това значи онова, което майка ти пое преди много години и нейната майка преди това. Разбираш ли?
Шериз кимна отново, опита се да изглежда по-решително.
– Дано е така – отвърна и посочи вратата пред нея – Някой много важен те вътре. Иска да поговорите.
Шериз не знаеше какво да очаква. Пристъпи със затаен дъх, докато баща й гледаше. Премина прага и затвори след себе си. Намери се в една от десетките трапезарии, които бяха пръснати из кралския дворец. Тази бе по-малка от повечето, с по-нисък таван, кръгла маса от махагон в центъра с два стола до нея. Предразполагаше към интимна обстановка. На масата бе поставена златна коронка. Малка, но изящна, с рубин на върха блестящ в червено като най-чистото сърце. Жената, чиято беше короната, чакаше в другия край на стаята. Шериз се поклони почтително, както подобаваше. Кралица Акила присви очи и разтвори устни.
– Шериз Хордис! – възкликна тя – Не си ли наистина толкова прекрасна, колкото казват?
– Благодаря, Ваше Величество – отвърна тя мъчейки се да запази спокойствие. Не знаеше защо е тук и какво се иска от нея.
– Чух, че свириш великолепно на арфа – продължи кралицата – Макар че не съм те слушала лично. Аз не мога да свиря, нито да пея, но разтворя ли устни всички затаяват дъх да чуят. Защо? Не мога и да танцувам, но всички следват всяка моя стъпка. Родът Сот е от аристокрацията на сабята и отглежда своите деца по различен от вашия начин. Мъжете се учат да станат храбри воини и славни пълководци, а жените – лоялни съпруги и господарки на дома... Но стига толкова за това. Така и не ми отговори на въпроса.
Шериз застина на място. На какво трябваше да отговори? Защо кралицата не танцува? Или защо всички я слушат като говори?
– Ще те питам докато не кажеш – продължи да упорства Нейно Величество – Защо майка ти ме кани да й гостувам всеки ден, въпреки че всеки ден отказвам? Защо тя и всички други знатни дами, тези, които пееха и танцуваха изящно, тези, които имаха по-лъскави бижута и по-изкусни рокли от мен на младини, всички те сега търсят само моето внимание – каза и съвсем тихо добави с леко трепване на алените си устни – Защо?
Ситни капки пот навлажниха нежните ръце на Шериз, ръце, които държеше сплетени и не смееше да помръдне.
– Защо? – извика кралицата и отиде до короната на масата – Защо само аз мога да нося това?
– Вие... – отрони Шериз – Защото вие сте кралицата.
Устните на Акила Сот се изкривиха в нещо подобно на усмивка.
– Правилно, мила моя.
Това, което досега стискаше със страшна сила тънкото гърло на Шериз, отпусна хватката си и тя отново дишаше спокойно.
– Искаш ли я? – рязко попита кралицата.
– Много е... красива, Ваше Величество. На вас ви отива много.
– Знам това, но ти... искаш я, признай си. Всички я искат. Всички!
– Всички мечтаят да бъдат поне малко като Ваше Величество – опита да я омилостиви Шериз.
– И за повечето това ще си останат само мечти – отвърна кралицата – Освен, ако аз не кажа друго – вдигна коронката във въздуха с двете си ръце. Впери очите си в нея и сякаш бе въвлечена във вълшебен транс – Сирис ми я даде, когато ме направи своя кралица. Някой ден, когато порасне, Родум ще я даде на своята. Разбира, се той е още твърде малък да решава, но... с баща ти имахме доста ползотворен разговор и аз мисля, че вече знам кой я заслужава – смъкна короната надолу и я постави на главата на Шериз. Допирът на студеният метал я накара да потръпне, но очите на кралицата засияха като я видя – Сега те питам отново. Искаш ли я?