Бурята

Поле, простор, стичаща се капка роса... разбива се в замръзналото огледало на езерото... повърхността му - толкова нереално гладка като портал към един друг свят, вълшебен и потаен. А капката преминава през него, слива се, омагьосана от отражението на студеното зимно небе. От падането на капката образът се извива в гримаса, неприветлива усмивка, сякаш небето там горе знае нещо повече, усеща какво предстои... Втора капка се стича по листата на плачещата върба, с последна ласка се откъсва от тях и също пада в езерото, където се слива с всички останали - обречени, приклещени зад това отражение, което все повече потъмнява... Първо се появява лек ветрец, гали тревата, гъделичка я и нейното кикотене се разнася като шепот по въздуха, но докосва вледененото езеро и изведнъж стихва като сподавен писък във водата. Внезапно вятърът се засилва, клоните на върбата започват да се огъват, свистят и се мятат като пипала на някакво хтонично същество, освободено от своята клетка. Небето се скрива, заместват го тъмни плътни облаци, които застават като покривало над върбата, а отдолу езерото, напълно неподвижно, отразява в себе си прииждащата буря. Нещо проблясва... светкавица, после и гръм, той разтриса всичко, тревата се вледенява от страх, върбата бучи и мята клоните си в мъртвото езеро, а то ги поглъща, след което отново застива жестоко и неподвижно. Изведнъж тътенът сякаш отприщва истинската сила и ярост на природата, сякаш като на забавен каданс руква порой. Дъждът минава през върбата като куршуми, опустошава я и се разбива в езерото. То вече не е безучастно и мълчаливо, превърнало се е в бурен океан под ударите на дъжда и падащите клони. Удря светкавица, пада още един и с плисък бива погълнат в дълбините на водата. Върбата вече е почти гола, осакатена, обезобразена, сама пред този ад, приканващ я да се предаде... Не бе дълга нейната борба, скоро природната стихия унищожи и сетните й сили и тя се отпусна, падна, издъхвайки в езерото, което бавно я обгърна, дърпайки я навътре към себе си, след което тя изчезна завинаги. Бурята си отиде малко след това. Вече е спокойно. Сутрин е. Небето отново е пусто. Езерото е неподвижно, нямо. Няма и следа от нея и от нейните жертви. Само по тревата проблясват ситни капчици утринна роса. Като сълзи блестят там, където някога бе върбата...