Морето е черно. Ако напълниш празна бутилка от Кока Кола с водата от него течността няма да се различава от последните Кока Кола бутилки в хладилоза.
Навеждам се и докосвам тромавите вълни. Лепкави са. И сладнеят. Погледът ми се плъзга по лепкавото черно и се вдига постепенно към хоризонта – опален, прашен и ръждив. Очите ми изпитват страх, но и някакво трепетно очакване, че там в далечината ще е по-различно. Ала картината от преди месеци е все същата, сякаш е дълъг кадър от постапокалиптичен филм.
Остатъците от планетарния пожар, лумнал от нищото и унищожил с малкото си нищо всичко, са навсякъде от тежките тромави вълни на морето пред мен до възсухите корита на котловинните реки и планинските езера отвъд него. Почернелите стволове на малкото останали дървета стърчат и всеки ден вятърът, раждащ се над черната вода, отнема малко по-малко от опушената им същност. Над целия този пейзаж като око на слепец грее Слънцето, а щом денят превали, в здрача се показва силуетът на отдалечаващата се ...