Морето е черно. Ако напълниш празна бутилка от Кока Кола с водата от него течността няма да се различава от последните Кока Кола бутилки в хладилоза.

       Навеждам се и докосвам тромавите вълни. Лепкави са. И сладнеят. Погледът ми се плъзга по лепкавото черно и се вдига постепенно към хоризонта – опален, прашен и ръждив. Очите ми изпитват страх, но и някакво трепетно очакване, че там в далечината ще е по-различно. Ала картината от преди месеци е все същата, сякаш е дълъг кадър от постапокалиптичен филм.

      Остатъците от планетарния пожар, лумнал от нищото и унищожил с малкото си нищо всичко, са навсякъде от тежките тромави вълни на морето пред мен до възсухите корита на котловинните реки и планинските езера отвъд него. Почернелите стволове на малкото останали дървета стърчат и всеки ден вятърът, раждащ се над черната вода, отнема малко по-малко от опушената им същност. Над целия този пейзаж като око на слепец грее Слънцето, а щом денят превали, в здрача се показва силуетът на отдалечаващата се Луна или по-скоро Луничка, наподобяваща на точка сив дим и за кратко (единствено в относително ясните сумрачини, понеже почти няма нощи) прилича на пламък отделен при старта на някогашните ракети. Виждала съм ги издълбани в почернелите скали отсам брега. Понякога, поглеждайки през бикалогледа към отсрещния бряг, забелязвам подобни резки върху скалните отломки, нахвърляни безразборно по прашната повърхност. Измествам поглед от хоризонта и…

       –Какво помниш? 

      Конското лице на доктора, имащо нездрав тен и раздалечени очи с цвят на пясък, се навежда над мен, в очакване да му отвърна с ентусиазма, досущ като неговия. Забравила съм името му или просто не съм го чула, когато се е представял. Той сяда на стола до леглото, на което лежа, и пак ми задава същия въпрос. После казва, че по-късно ще ми сменят бинтовете и ме подканя да говоря все едно е журналист, интервюиращ жертва на насилие.

     –Нищо…Не помня нищо –отвръщам и затварям очи.

      Но... Зад клепачите картините оживяват ярки и цветни. Зад клепачите има аромати, шумове и гласове. Зад клепачите паметта се възражда и когато докторът с конското лице излиза, издишайки шумно поетия въздух, аз на ум разговарям със съзнанието си.

      Някога…тук беше синьо. Помня, че беше синьо и отвъд атмосферата, и щом преминеш през нея. А аз минах. Минах и бях доволна, понеже се оказах една от избраните за мисията до луните на планетата Урубин. Последният ми ярък спомен преди полета бе морето, което кротуваше кристално синьо в затворения залив и скалите около него – бели и загладени. Помня също видео съобщението, което трептеше с ярката си лилава точица в горния десен ъгъл на екрана на телефоновизера и репликата на ръководителя на проекта „В екипа си, хлапе. Ще черпиш”.

       А после? После какво? Очите под клепачите започват да се движат бързо, състезавайки се едно с друго, а картините се застъпват, обърквайки лица, обекти и места. За секунди сезоните се сменят като фотоси от стар прожекционен апарат – статични, застинали снимки на фона на разместен словоред в изреченията на тези, чийто гласове чувам и на пулсиращия адреналин, подчинил ме от внезапната тяга на космическия кораб, последвана от преодоляването на безтегловността. Миглите ми потрепват и през тях влиза тъмнината на извън планетното пространство. Очите ми замират, уморени да се догонват едно с друго, и наситени с мрак се отпускат. 

       –Спи. Сигурно спи –казва някой пред гънките на спуснатите клепачи. Гласът на този някой ми е смътно познат. Прилича ми на ехо от миналото, на зарево от звезда, избухнала преди милиони години, но чието зарево виждаме едва сега. –Да си вървим. Ще дойдем утре.

      Горните мигли се отскубват от прегръдката на долните и тъмнината под тях се набраздява със студена светлина. Виждам гърбовете на говорещите, които затварят вратата след себе си, оставяйки ме сама. Кои са те?

       Размърдвам схванатите си нозе и ги пускам на пода. Тежат ми, също както тежеше черната вода по пръстите ми преди минути. Минути ли са или години? Спомени ли са или нелеп начин на подсъзнанието ми да прогони и аз не знам какво. Сядам на леглото. Прилича на…Олюлявам се. Някъде отдалеч се чува шум от плъзгане на количка. Стъпки се спират до вратата. За момент настъпва тишина, сетне скърцането от количката се възобновява.

    Поглеждам напред към нещото, което трябва да е прозорец и се изправям бавно. Къде съм? Може би никога не съм се качвала на кораба, поел към Урубин, и де факто не съм била в онази капсула. Може би морето с черната и сладка, подобна на Кока Кола, вода е проекция на съня ми и аз никога не съм стояла на опустошения от пожара бряг, не съм сещала вятъра, носещ частици от въглеподобните дървета, не съм гледала с бикалогледа към отсрещните скали и не съм чувала бръмченето на хладилоза в бункера. 

     Изправям се. Премествам първо левия, а след него десния крак. Имам усещането, че нещото което трябва да е прозорец се отдалечава с всяка стъпка на тромавите ми ходила. В телещорите се оглежда единствено студената светлина на лампите, чието жужене долавям веднага щом се изправям. Стаята за миг се превръща в дълъг осветен коридор. А ходилата ми? Те са забравили предназначението си. Забравили са как се разхождаха и тичаха по пясъка до морето, кротко вълнуващо се в затворения залив, как изкачваха сто и петте стъпала, водещи да тренировъчния лагер. Лагерът? Аз…аз не го помня. Знам, че го имаше, но не го помня. Иде ми да разтърся с все сила главата си, за да изтръгна и бегъл спомен за него. Сто и пет стъпала. Едно, две, десет, двадесет и четири, петдесет и три, осемдесет и осем, сто и пет… Катеря ги, тръгнала по безкрайно дългия коридор, в който се е превърнала стаята ми. Сто и петото идва и те свършват в пустия пейзаж, наблюдаван от белезникавото око на слънцето. 

     Морето с тежката сладникава вода се плиска в нозете ми и аз се навеждам, за да напълня бутилката.Течността навлиза в стъкленото шише, реликва от едно време, и се превръща в точно копие на останалите няколко в хладилоза. Денят преваля. Разбирам го от бакърените оттенъци на небето, които се стичат като ръжда по неговата белезникавост. И някъде в ниското сивата като дим Луна се гмурва между ръждата, за да напомни за ежедневното си отдалечаване от планетата ни. Вятърът стихва над тежките вълни и те замират укротени по бряг с цвят на хематит.

     –Какво помниш? 

     Конското лице е пак тук. Обръщам се. Зад мен остава дългият ластичен коридор, чийто под се превръща в ескаливатор, понасяйки ме към стаята със студената светлина.

     –Знам, че помниш.Но нямам представа какво точно.

   Оглеждам се. От постапокалиптичния пейзаж не е останала и следа. Седя в средата на помещението и едва движа краката си. Нали бях до прозореца? А бях ли? 

    –Не помня нищо –отвръщам и срещам пясъчния му поглед.

    Той сяда пак на стола и прекръстосва краката си. От крачолите на тъмните му панталони надничат жълти чорапи на смеещи се човечета, които от време на време ми се плезят.

     –Напротив, помниш. Те искат да знаят какво.Ще дойдат пак, за да продължат да човъркат в мозъка ти. Така че сподели с мен. Най-малкото ще си спестиш поредното разместване на паметта.

     Мозъкът? Вдигам лявата ръка и опипвам главата си. Не усещам нито кожата, нито косата си. Под пръстите ми има единствено бинт.

      –Казах ти. Човъркат в мозъка ти –повтаря конското лице много бавно. –Какво п-о-м-н-и-ш?

      –Какво да помня? Планетарния пожар или мисията до Урубин? Кое те интересува, докторе?

     –Тези две нещица са твои халюцинации, за които са виновни хапчетата, с които те зомбират. Интересува ме коридора. Разкажи ми за него. Как да го открием? 

     –Не знам нищо за въпросния коридор –отвръщам и заставам нащрек, но не ми става ясно защо. Може би защото, не желая никой да научи, че само преди минута съм била на него.

     –Нима? А какво държиш в дясната си ръка?

     Свеждам поглед надолу и виждам същата бутилка Кока Кола, която напълних докато стоях край черната вода на морето. Внезапно се сещам, че трябва да бягам. Извръщам се леко към телещорите и дългият ластичен проход, започващ от стаята ми, ме притегля с вакуума си. Едно, две, десет, двадесет и четири, петдесет и три, осемдесет и осем, сто и пет…стъпала. Катеря ги, за да изляза навън сред спускащия се ръждиво-бакърен здрач, слабо осветен от заревото на бледото слънце. 

      Горните мигли за момент прегръщат долните и аз си спомням, че за да се спася от бъркащите в мозъка ми хора, трябва да затворя с все сила вратата на времето, която зее на сто и петото стъпало. Сещам се също, че тръшна ли я няма да мога да се върна обратно. 

     Усмихвам се, а миглите разкъсват прегръдката си и зениците ми се впиват в ръждиво-бакърения хоризонт. 

     Какво значение има, че няма път назад?

     Аз съм точно там където трябва, избрала да бъда бегълка от манипулируемата реалност на съвремието на човеците. Ще чакам тяхното постапокалиптично бъдеще до морето. Море, чиято черна вода се вълнува в бутилката от Кока Кола и не се различава по вид от последните Кока Кола бутилки в хладилоза. Помня ясно, че ги сложих там след мисията до луните на Урубин.