Бягството на куклата
Защо просто хората нямаха порцеланово сърце, така поне щеше да е по-лесно, нямаше да те боли, когато някой те нарани. Направо щеше да го счупи на парченца и всичко щеше да свърши... Навън започваше зимна буря. Вятърът почна силно да духа по воалените пердета на детската стая. Милиони объркани снежинки играеха своя магичен танц и падаха по земята и умираха. Сякаш всяка се бореше да оцелее. Там, до старото дърво, което скоро щеше да е затрупано, имаше малка къщичка. Само едно малко прозорче светеше от цялата къща. Даже светлината беше много слаба. Там беше детската стая, в която лежеше мъртвото тяло на малката Елизабет. Тя вече беше заспала своя вечен сън, от който никога нямаше да се събуди. На една масичка беше поставена музикална кутийка с въртяща се балерина, пеeща приспивната песен. Беше забравена по навик, просто Бети обичаше да заспива с тази песничка, но имаше нещо различно в песента на балерината, тя сякаш пееше тъжна песен. Беше тъжно, едва ли някой щеше да я ползва вече. Тя щеше да остане в забрава и прах.
В ъгъла стоеше малката порцеланова кукла, с която Бети беше непрестанно заедно. Тя беше с хубави руси коси и насълзени сини очи. Очите и бяха толкова красиви и изпълнени с толкова тъга. Тя сякаш разбираше, че повече нямаше да си играе с малката Елизабет. Няма повече да и казва, че я обича и няма да я прегръща и да се грижи за нея. Сякаш малката кукла имаше сърце и чувстваше загубата на близък човек. Времето се влошаваше, вятърът продължаваше да вее все по-силно. Изведнъж една разплакана жена влезе в стаята. Тя беше висока, с дълги коси. Запали лампата и отиде да затвори прозореца, след това погледна към детето. И сълзи почнаха да се стичат от лицето и. Тя седна на хубавото легло, което беше от прекрасни копринени чаршафи. Жената почна да прегръща вкочаненото безжизнено тяло на дъщеря си. Погали я и се разплака. След това сложи ръка на бузката и и каза: „Ти винаги ще си в сърцето ми, където и да си.” Така поне 10 минути жената стоя в стаята и гледаше с насълзени очи умрялото си дете. След това угаси лампата и излезе от стаята. По навик остави вратата леко притворена, защото Елизабет я беше страх и обичаше да има един малък лъч светлина. Това беше последната вечер на малката в къщата. На другия ден цялата тази доброта и лъчезарност щеше да си отиде от този свят, вече къщата нямаше да е същата. Навън времето ставаше все по-зле, в стаята стана много студено. Но изведнъж една светлина дойде от някъде и куклата се стресна. Две сълзи паднаха и тя усети как нещо в нея почва да гори. Нещо почна да тупти да пулсира в нея. Нима нейното малко порцеланово сърце беше разбито. Куклата започна да усеща. Почна да чувства, че очите и са мокри, почувства дори и как една капка падна върху нейната ръка, усети и дори студа, който беше обзел цялата стая. Тогава тя си помисли, че е станала човек - тя вече чувстваше нещата около нея. Стана и тръгна към музикалната кутийка, стигна до там и реши, че щом Елизабет умира, то тогава и тя трябва да избяга от този свят. Часовникът удари 12 часа и куклата полетя от масичката. Балерината продължи да танцува сама на песничката си...
Сутринта погребалният дойде с двама мъже. Те помогнаха да качат малкото безжизнено тяло на детето в ковчега. Майката и бащата на Бети се бяха прегърнали и плачеха, изведнъж майката подпря главата си на рамото на бащата и се загледа в пода. Там тя видя едно порцеланово сърце...
© Емил Киров Todos los derechos reservados