Събуждам се и слънцето нежно докосва лицето ми. Сама съм в една голяма светла стая, украсена с безброй малки бляскави камъни. Стените са от чисто злато, а подът ми се струва диамантен. Това, което съм помислила за слънце, е било всъщност отблясъка от всичко, което ме заобикаля. Леглото, което е единствената мебел, е покрито с кадифе и ухае на нещо непознато за мен, но мамещо ме и галещо сетивата ми. Не помня защо и как съм се озовала на това чудно място. Чувам тиха музика да се прокрадва около мен, а въздухът блести от чистота. За миг ми се привижда приказна птица с нетрепкащи криле и изпадам в тих възторг. Всичко е така нереално, че започвам да се чудя дали не сънувам. Защо не мога да си спомня как съм открила това свято място, неопетнено и съвършено, каращо ме да се чувствам така малка и нищожна пред тази красота?
Ставам от леглото и внимателно вървя през стаята, съвсем лекичко, от страх да не повредя нито едно камъче, дори и най-малкото. Никъде няма нито врата, нито прозорец, а усещ ...