Бяла роза

   Събуждам се и слънцето нежно докосва лицето ми. Сама съм в една голяма светла стая, украсена с безброй малки бляскави камъни. Стените са от чисто злато, а подът ми се струва диамантен. Това, което съм помислила за слънце, е било всъщност отблясъка от всичко, което ме заобикаля. Леглото, което е единствената мебел, е покрито с кадифе и ухае на нещо непознато за мен, но мамещо ме и галещо сетивата ми. Не помня защо и как съм се озовала на това чудно място. Чувам тиха музика да се прокрадва около мен, а въздухът блести от чистота.  За миг ми се привижда приказна птица с нетрепкащи криле и изпадам в тих възторг. Всичко е така нереално, че започвам да се чудя дали не сънувам.  Защо не мога да си спомня как съм открила това свято място, неопетнено и съвършено, каращо ме да се чувствам така малка и нищожна пред тази красота?

     Ставам от леглото и внимателно вървя през стаята, съвсем лекичко, от страх да не повредя нито едно камъче, дори и най-малкото. Никъде няма нито врата, нито прозорец, а усещам всичко толкова свежо, чисто и безгранично. Може би всичко е плод на моето въображение и всеки момент ще се събудя от този прекрасен сън. Изведнъж музиката спира съвсем и на нейно място започвам да чувам тих и ритмичен звук, който ми напомня на тътен, не, по-скоро на удар на барабан, но от онези малки и дървени, чуващи се край колибите из африканските селца. Тътенът се усилва и вече ми прилича по-скоро на отброяването на стрелките на часовника тик.. тик.. тик..  Стаята е все така светла, блестяща и приказна, но стените ú се променят. Искам да кажа, струва ми се, че леко се движат. Свиват се и се отпускат, а бляскавите камъни, вградени в тях, лекичко потръпват и хвърлят отблясъци по тялото ми. Мисля, че блестя, но знам, че това е просто илюзия. Стаята е магична, не моята обикновена и недостойна личност. Започвам да се чувствам все по-недостойна за цялата тази величественост.

     Тиктакането отново започва да се променя и отново започва да ми напомня за барабаните, но много по-приглушено, сякаш звукът тръгва силен, но се сблъсква с нещо, видоизменя се и после се увива във воал от мистерия и стига до мен - загадъчен и неопределим. Стените започват да се движат, свиват и отпускат по-бързо и ми се струва, че танцуват в някакъв непознат за мен ритъм. Блясъкът става толкова силен, че ми е трудно да държа очите си отворени. Намирам леглото и се потапям в кадифените му обятия, заслушана в необяснимата симфония от звукове.  Вече и подът започва да се движи, не, започва да пулсира. Сега вече мога да го определя, когато не разчитам  само на очите си, а и на другите си сетива. Нещата се разкриват пред мен по съвършено нов начин. Усещам движенията по-истински, различавам ги по-ясно и ги разбирам  по-добре. Стаята ме е обгърнала, леглото ме люлее в една магична люлка и се опитва да ми говори без думи. Защото думите са лъжовни. Защото очите не виждат всичко. Защото не всичко е такова, каквото изглежда.

Сега и звуците са други, тътенът, барабаните и тиктакането не са били това, което наистина съм чувала, а само това, което съм си мислела, че чувам. Сега, когато очите ми са затворени, но душата и съзнанието ми отворени, мога да определя точно какъв е този вълшебен звук. Туптене. Усещам туптенето и оглушавам, за да чуя какво има за казване. Туп... туп... туп..

Знам. Вече знам. Това е туптене и пулсиране на едно сърце, което ме е приютило и ми е позволило да се скрия и да открия това, което търся и което винаги съм знаела, че е там, но не съм го виждала.  Едно златно сърце, което се е преборило за моята душа и което се е отворило за мен, за да бъде мой закрилник и спътник през трудния и дълъг път на живота.

   Вече не мога да определя дали още съм в красивата стая със златните стени и диамантения под. Чувствам, че летя, че се нося и усещам пулсирането и туптенето вече не вън от мен в стаята, а вътре в мен, усещам го с цялото си същество. Сякаш множество малки звездички топлят и огряват вътрешно гръдния ми кош. Сякаш всеки момент ще се пръснат, защото са толкова много и толкова ярки и аз съм безсилна да ги задържа само и единствено за себе си. Не мога да опиша чувствата, които се преплитат в изтерзаната ми душа. С какво съм заслужила това щастие, което се е вкопчило в ненужното ми тяло? С какво съм заслужила тази хармония, която е разперила крила над мен и ме е скрила от всичко лошо и мрачно? Та аз съм просто човек, несъвършена и толкова обикновена!

  Точно в този момент, мислите ми биват прекъснати, защото звуците стават все по-тихи, движенията все по-бавни, въздухът по-плътен и люлката бавно изчезва и бива заменена с твърдо легло и звуци не от пулсиращи златни стени, а уличен трафик и ядосани щофьори. Това ме принуждава да отворя очите си и да осъзная, че стаята е изчезнала и се намирам на съвсем обикновеното си легло, в съвсем обикновеният ми апартамент, някъде на  някое съвсем обикновено място. Но не всичко е изчезнало. Виждам в края на леглото нещо искрящо и бяло да просветва и да привлича погледа ми. Струва ми се за момент, че пак виждам диамантите и бляскавите камъчета.

Надигам се и установявам, че в краката ми лежи ослепително красива една бяла роза. Листенцата ú ми изглеждат толкова меки, сякаш са от кадифе, а капчиците по тях ми приличат на диаманти. Толкова е крехка, че ме е страх да я пипна. Не искам да я повредя и да отнема от красотата ú, от великолепието и блясъка. Искам да си открадна още малко от нейната магия... Искам този миг да продължи вечно. Просто да си седя и да я гледам с благоговление. Но тогава виждам, че до нея има бележка. Тя сякаш се губеше от погледа ми заради съвършенството на розата. След няколко минути се решавам и я взимам с треперещи ръце, и поглеждам плахо какво пише в нея. Първоначално  буквите ми се струват  размазани, но след малко успявам да прочета думите написани за мен с неравен и ситен почерк: „За теб винаги ще има място в моето сърце!“

Някои неща не могат да се обяснат, те могат само да се почувстват!