Първа част
Приказно фентъзи с хорар елементи
Снегът се сипеше бавно над Веселата горичка. Снежинките все така бавно но сигурно застилаха дърветата и полянките с бялата си пухкава завивка. Къщата на вещицата също се покри с бялата премяна. А малкото ѝ коминче пушеше усилено. Вътре под романтично-приятните звуци на пукащите дърва на запалената печка се празнуваше бъдни вечер. Вещицата си беше поканила гости. Кокалчо живия скелет от близкото гробище и дядо Омраз, извън брачния брат на дядо Мраз и дядо Коледа, седяха на масата с пълни чаши червено вино и отрупана постна трапеза. Дядо Омраз звучно се оригна, после леко премляска и вдигна поредния коледен тост:
- За злите и нечестни политици по земята. Да ги има в повече, че да имаме работа за вършене, хо-хо-ха-ха-хро-хро...
Вещицата и Кокалчо го погледнаха с усмивка и вдигнаха своите чаши, а вещицата каза първа:
- Както и всички алчни тарикати по света...
- …да, и осквернителите на гробове...- добави с пресипналия си глас Кокалчо.
Чашите дръннаха, а на врата силно се потропа! Дан, дан, дан…
- Кой може да е в тази зимна нощ? – попита облечения скелет, който като най-млад стана оправи си огромния, одърпан и леко прикърпен на няколко места пуловер, а костите и кокалите му бавно затракаха към вратата. Долнището на анцуг, което бе обул леко се смъкваше но той бръкна в джобовете, за да го задържи.
- Не знам кой е но докато стигнеш ще се гътне, побързай. – каза вещицата, която си боцна една постна зелева сърмичка и заджвака шумно с беззъбата си уста. Кокалчо стигна врата и премести едното резе, после второто, а накрая врътна и ключалките, и преди да отвори анцуга му се смъкна. Вратата изскърцвайки се отвори, а на входа стоеше с пушеща уста Змей Горянин, побелял от снега и носещ мърдащ чувал на гърба си. Змея директно влетя вътре покрай кокалестия си приятел със смъкнат анцуг и буквално внесе снега със себе си.
- Здравейтееее, нося вечеряяя… - провикна се влизайки в гостната стая Змей Горянин, а кокалестия му приятел тръшна шумно вратата и си вдигна анцуга, след което се върна на масата.
- Какво ни носиш Змей? – попита вещицата загледана в мърдащия чувал?
- Нося ви новите концесионери на бъдещата новата писта за ски малко над къщата ти бебке.
- Ха-ха-ха, и кой им е дал разрешение? – вещицата първо се разсмя, а после се оцъкли от възмущение.
- Някой си кмет на някаква община, от която сме били част! – змея се ухили и продължи: - Може ли вече да ги изпека и изям?
- Не, за бога! – възмути се още повече вещицата. – Да не сме някакви диваци? Днес е бъдни вечер, пости се! Ще ги запазиш за утре, ха-ха-ха.
- Змейче хапни си сърмички. – предложи му дядо Омраз сипвайки му червено вино. – Има и бобец, баничка с праз, а тук има чушчици с ориз…
Змей Горянин погледна с унила физиономия и рече:
- Епа, язе такова да си одим. То няма к‘во да апна! – змея си взе мърдащия чувал и тръгна към вратата.
- Е, недей така Змей. Разкажи ни поне как ги хвана тез багабонти?
- Епа, добре… - въздъхна Змей Горянин и поде разказа си връщайки сена мястото си: - Спим си язе у зимната ми бърлога, пещерата отвъд хълма и някакъв гаден шум ме събуди. Ядосах се и излязох и що да видим. На стръмната поляна г‘де се пързаляте с шейните десетима работници, че режат дръвата. Кога ме видоя ме помислия за някакъв актьор или нещо си с костюм, но единия го опекох веднага, а другите в чувала. В пещерата ми казаха, че ги наел този с костюма... – змея отвори чувала и бръкна вътре: - Ай не се крий, още няма да те ядем, само че те показувъм. – един омърлушен господин със скъп костюм си показа главата от чувала. Косата му бе почти оплешивяла и дядо Омраз със сетни усилия го извади от чувала и го сложи в скута си казвайки:
- Хо-хо-ха-ха-хро-хро...ох на дядо! Защо не слушкаш момченце?
- ...та отидох до един хотел в градчето доле извън горичката и го взех без никой да ме види. – продължи Змей Горянин. - Знам, че забраняваш бабке, ама тоя е човека дето, че стоѝ тука.
- Леле какви ли си ги надробил пак? – вещицата извади едно кълбо и прошепна нещо на някакъв древен език, след което в кълбото се показаха различни картини от местните телевизионни канала. Тя избра една на случаен принцип, която се прожектира на стената срещу тях. Всички втренчиха поглед в млада водеща, която съобщаваше новините, тя започна с :
- Маскиран като змей подпалвач отвлече концесионера на „Веселата горичка“ и подпали Хотел Меча длан край новото курортно градче Светли дол. Щетите са за хиляди левове, а господин Барбадакис още е в неизвестност. Според очевидци въпросния извършител е летял над градчето държейки господин Барбадакис. Но полицията и пожарната отричат това да е така, защото няма как човек с обикновен костюм на полети...
Вещицата махна с ръка и картината се върна в кълбото.
- Ей, все по вазе требе да ходя. Са че вдигнат армията да го терат тоя! – тя изпи чашата си с вино на екс и си наля още. Змей Горянин сведе глава и за мрънка:
- Ами требеше язе да си ода, ама на! Са тоя требе да го пуща, на‘ли?
- Да! – каза вещицата. – Пусни ги всички, язе след Коледа, че се оправя с политиците.
Змея взе да прибира усмихнатия вече костюмиран гръцки концесионер в чувала. Но дядо Омраз го спря с думите:
- А, не бързай Бъдни вечер е хо-хо-ха-ха-хро-хро. Някой ще трябва да пее!
- Как, аз не може да пеее! – каза господин Барбадакис съскайки с гръцки акцент.
- Ще те научим! – каза вещицата и смигна на Кокалчо. Той тежко въздъхна и стана от масата. След малко се появи със старо и вехто банджо в ръка и почна да го настройва, а гърка се облещи. От чувала се показа за миг една глава и веднага се скри. Змея го забеляза и веднага измъкна любопитния работник.
- Ето този, че ти е дуетната половинка! – работника застана прав до седналия в скута на дядо Омраз господин Барбадакис и смотолеви казвайки:
- Извинете господине! – гърка кимна уплашено, а Кокалчо даде тон:
- „Ако умра ил загина... – всички групово подкараха песента. Тази българска народна песен Кокълчо я бе преработил за банджо. Някога през осемдесетте години на не чак толкова далечния шестнадесети век Кокалчо бе пътуващ бард от Венеция. Но в земите да Османската империя бе намерил смъртта си. Така погребан в гробището на Светли дол далеч от дома си не бе намерил покой и се бе превърнал в ходещ скелет, който пази гробището от осквернители.
- Но вие защо не пеете? – възмути се Змей Горянин и от носа му заизлиза пушек. Гръцкия концесионер и строителния работник почнаха да треперят. Кокалчо задрънка отново с китарата и извика:
- Само гостите за наказание – три, четири... – и концесионера и работника запяха. Изкараха много фалшиво цялата песен, и когато приключиха до дядо Омраз се бяха появили два стола. Гостите седнаха, а Змей Горянин с пренебрежение си взе с лапа една зелева сърма и я сдъвка мръщейки се. Пред гостите се появиха две чаши, дядо Омраз им наля вино прегръщайки през рамо гръцкия гражданин и любезно го подпита:
- Кой ти даде тая концесийка? – а очите му светнаха в златисто.
Концесионера, поогледа странната маса с още по-странната компания, на която седеше и гаврътна чашата с вино на екс. След което каза:
- Кмет Христо Ковачки, създаде процедура специално мен. – просъска той бутайки чашата за още вино, а дядо Омраз се усмихна сипвайки му още вино без да го прекъсва. – После платили и на зелени да не протест правили.
- След вечеря ще впрегна шейната! – каза дядо Омраз и потри ръчички, а вещицата, Кокалчо и Змей Горянин се засмяха страховито. Смеха им огласи гората, в която въоръжени униформени мъже издирваха концесионера. Началникът им даде знак да се ориентират по смеха и всички се озоваха пред къщичката на вещицата. Снегът който газеха вече бе станал до колене, а не спираше да вали. Началника застанал пред къщата я огледа. Нямаше нито един прозорец. На външен вид изглеждаше като изоставена битова постройка за сушене на тютюн, но с врата и комин. Коминчето пушеше, а от вътре се носеха смях и радостни песни. Мъжете обградиха сградата, а началника им почука на вратата...
Край на първа част...
Костадин Койчев-Kovak
Следва...
© Костадин Койчев Todos los derechos reservados