Намирам името Гина за много хубаво. Винаги ми звънкаше в устата всеки път, като кажех: „Лельо Гинче мама ме прати за една глава лук, че забравила да купи“ или „Лельо Гина Емо у дома ли е?” (Без него бяхме за никъде.) Всички обичахме леля Гина. Тя никога не се караше. Никога не навикваше и никога не я чух да изстрелва срещу мен онова задължителното „Да знайш, че ше кажа на ваште“. (Сигурно защото живееха на последния етаж.) Вечер обикновено точно тя беше тази, която подаваше глава през прозореца и викаше: „Емко айде прибирай се, че ще изстине яденето“. Емо веднага изоставяше всякакви занимания и хукваше, като междувременно ни питаше къде ще бъдем след половин час. За всички ни тогава беше ясно, че Емката щом хапне, пак ще излезе. Съвсем друго яче обаче стояха нещата ако вместо Емко тя го нарече: „Емиле!”  Тогава той се опъваше и започваше най-великия  пазарлък на света:  „Стига де мамооо!...Айде още малко!... Пет минутки само“ Тогава нямаше как да не  се стигне и до задължителното в такива ситуации и произнесено на висок глас от нейна страна: „Само не ме ядосвай“.  Емо обаче никога не отказваше толкоз лесно и когато в крайна сметка леля Гина усетеше, че започва да губи битката, то тогава  от прозореца се показваше главата на баща му. Той от своя страна само с едно изсвирване (по един много особен начин) не само изпаряваше желанието за игра у Емката, а и повишаваше апетита му неимоверно до степен до, която  изглежда, той така вечеряше, че повече навън не се излизаше.

            Той, Емо беше единствено дете и винаги съм се чудел, но така и никога не събрах сили да го питам, дали без братя и сестри му беше по-добре. Аз самият имам сестра. 

Сестра филоложка!!!

 Казвам го по-този начин с тези удивителни, защото съм сигурен, че ако някой може да обижда без да повтори нито едно прилагателно то това са именно сестрите филоложки. (Е, тя тогава не беше филоложка, но по-късно завърши филология. За времето за, което ви разказвам обаче много ѝ  вървеше българския.)

Спомням си дни в, които у нас идваха на гости нейни приятелки. Аз много обичах да ги подслушвам. Вярвах, че по този начин узнавам женски тайни, които ме въоръжават със свръх способности  и вливат в мен достатъчно сили за да се изправя на следващия ден пред Людмила, Вержиния, Вера и всички останали мои съученички, пък и не само те, а и онези от Е-клас. Разбира се сестра ми редовно ме сбарваше на местопрестъплението и  почваше: „Идиотче малко, малоумно! Мръсно,  магаре краставо...” и така цели четиридесет и три секунди.  Това и е рекорда, а винаги съм вярвал, че може още.  Беше много способна. Все пак в момента работи като редактор, и то не какъв да е, а включително и мой! Представяте ли си!!!

            Всъщност сестра ми е виновна и за навика ми да си поглеждам часовника, почти всеки път, когато общувам с жени. Понякога си мисля, че сериозно ме е увредила, ама някак си  не върви да кажа на психолога си, че съм развил прогресиращо хронично отегчение от празни  приказки. Но пък аз така и така спрях да ходя при него. Само ми разваля настроението! То едни въпроси задава... направо не е за разказване, а и защо и на вас да ви губя времето? Аз всъщност заради сестра си започнах да ходя, при него, защото ако един мъж може да се огъне под натиска на нещо, то това ще е или съпругата или зъболекаря или редактора му.

            Нави ме за подобни посещения на един празник у тях. Не помня нито какъв бе повода и нито защо не ѝ бях отказал още когато ме бе поканила да дойда на него. В празненствата в тях винаги присъстваха едни и същи типове и типки. Първото отвратително за мен лице бе това на новото ѝ гадже, гореспоменатият психолог моля ви се. Второто лице бе приятелката ѝ Христина, обаче не бих нарекъл нейното лице отвратително. Точно обратното, но няма да ви го описвам. Само ще кажа, че то бе по-хубаво от бюста ѝ. При Христина проблема беше друг. Нейните коси бяха гарваново черни, което е поредното доказателство за гадните шеги на генетиката. На моменти се чудя как така беше толкова близка със сестра ми! Коси черни като януарска нощ, а отвътре блондинка с талант. Всъщност единствения ѝ талант. Сами разбирате, че самото присъствие на тези две гореописани личности ми бе достатъчно за да се напия или да изпадна в сериозна мизантропична криза. На фона на тях ще е напълно излишно да споменавам за някой от останалите гости. Въпреки, че за Дора и Десислава имам какво да разкажа. Е-е-е-х...те бяха наистина талантливи, но това е друга история. На въпросното празнество изглежда, че именно заради тях двечките някак си инстинктивно душичката ми е предпочела да се напие вместо да го удря на мизантропия. Както казва един моя приятел: „Прекаления мизантроп и на хумориста не е драг“. В такива случаи е най-добре човек да се изразява максимално кратко, тоест без запетайки. Повече да слуша, наблюдава и анализира. Според сестра ми аз това го мога. Не ѝ вярвам, ама с редактора си човек не бива да спори. (Със зъболекар и съпругата си също.) Заради това онази вечер бях решил да си пия бирата, да слушам  псевдоинтелктуалните и маниаклани лафове на новото гадже на сестра ми, да се смея на съставно-сложните изречение на Христина и да флиртувам с Деси и с Дора, па с която каквото стане. След третата бира обаче започнах да посещавам кенефа по-често от колкото го правя за цял ден. Улових се, че се налага да прекъсвам разговора ни на най-интересните места, а като се върнех не можех да си спомня за какво си бяхме говорили. Типично за мен започвах трайно да се разсейвам и да обмислям някои нови идеи, които ми бяха хрумнали именно в тоалетната.  Вътре при другите ми ставаше все по-безинтересно, а пушенето на терасата все по-предпочитано. Гледах звездите и  си мислех без да обръщам внимание на силната музика и бърборенето на Христина. Усетих, че постепенно нещата отиват към една последна бира и „Чао банда“. Тогава точно сестра ми дойде при мен. Наговори ми ги едни от рода, че съм губел форма във всяко едно отношение; не съм пишел като преди, не съм се забавлявал като преди, дори не съм  флиртувал с девойките като едно време.

              -Ако си решил да продължаваш да пишеш някакви сериозните психологизми  - каза ми тя. – Поне се опитай да го опознаеш. Не се муси такъв.

            - Бе не ме кефи просто тоя. Гадже ти е ама ти казвам истината. Имам някакво усещането, че е кофти човек.

            Тя обаче се ядоса.

           -Слушай какво. Ще дойдеш в хола при нас, а утре с теб ще си поговорим относно темите ти в последно време.

.           - Много ли те притесняват темите ми?

            - Не е само това. Има нещо друго. Нещо много по-важно. Мисля, че се досещаш  какво, но също така мисля, че точно сега не е момента. – каза ми тя и отиде при другите. Аз знаех много добре за какво намеква, но съвсем умишлено ще ви го спестя.  Ако обаче сте се зачудили защо съм посещавал психолог знайте, че го направих заради нея.

            Останал сам в кухнята си извадих една цигара и я запалих след, което посегнах към хладилника за едно кенче, когато чух смях, който ме закова на място. Настроих любопитно уши. В стаята всички се смееха. Всички, включително и Христина. Заслушах се и установих, че психото беше предложил да играят една от ония псевдоинтелектуални игри, които уви са слабост на сестра ми. Условието ѝ беше да се опише всеки един от другите с едно единствено име-прякор-прилагателно. Засмях се и аз. На ум ми бе  хрумнало, че за Христина ще е подходящо Блондико̀ска и едва не се задавих с бирата от шегата си. След малко надигнах кенчето отново и опънах уши към хола. Чух гаджето на сестра ми, и изглежда той се обръщаше точно към нея:

              -Ти си редактор. Имаш речник. Лъчезарна си, но понякога не приказваш а бърбориш. Точно заради това ще те нарека Бърборина.

Ха-ха-ха...край...тоа типец ме уби...Изплюх бирата и избухнах. Ха-ха...ходиш с нея от два месеца, а уцели десетката със затворени очи...човече!!!

Мога само да гадая как е реагирала сестра ми, но гарантирам, че едва ли се е смяла така както аз се смеех. След малко я чух да казва:

-          Ами брат ми? Какво име-прякор-прилагателно би му сложил.

           -Брат ти ли? Хм... – замисли се той. – Ами той ти е брат, а ти си му редактор. Ти може би си онзи човек, който го познава най-добре. По-добре и от родителите ви. Ти познаваш не само човека, а и твореца. Ти познаваш неговия вътрешен св...

            - А-а-а-а- намеси се Дора. -  Не увъртай и  не забравяй условията!

            - Ох, добре – продължи той. – Аз не го познавам достатъчно добре, но с малкото реплики които съм разменил с него и ,както сега е или в кухнята или на терасата, бих го нарекъл...ъъъ...бих го...

            - Давай направо, човеко! – възкликна сестра ми.

            - Бих му дал име-прякор-прилагателното Вълчан.

            -Как? – Разсмя се тя.

            - Вълчан.

Когато го повтори всички започнаха да се смеят, а Христина започна да пляска с ръце и да повтаря: „Бърборина и Вълчан, Бърборина и Вълчан...“

Изведнъж ме хвана яд на тоя Юнг и се из дразних на сестра ми, за това че изобщо се е хванала с него. Реших да им отмъстя. Реших да опиша въпросните ни прякори в новела. В нея Бърборина и Вълчан щяха да бъдат имената на брат и сестра. Исках да опиша детството им през осемдесетте години на миналия век. Въобще просто да опиша мен и сестра ми такива, каквито сме били (поне в моите спомени де). Реших, че ще я изпратя на Десислава, Дора и Емо. (На Христина просто нямаше да има смисъл.)   

Сами виждате, че уж  даже бях започнал, но се получи друго, но знаете ли, въпреки резултата мисля да го изпратя на сестра ми!