Намирам името Гина за много хубаво. Винаги ми звънкаше в устата всеки път, като кажех: „Лельо Гинче мама ме прати за една глава лук, че забравила да купи“ или „Лельо Гина Емо у дома ли е?” (Без него бяхме за никъде.) Всички обичахме леля Гина. Тя никога не се караше. Никога не навикваше и никога не я чух да изстрелва срещу мен онова задължителното „Да знайш, че ше кажа на ваште“. (Сигурно защото живееха на последния етаж.) Вечер обикновено точно тя беше тази, която подаваше глава през прозореца и викаше: „Емко айде прибирай се, че ще изстине яденето“. Емо веднага изоставяше всякакви занимания и хукваше, като междувременно ни питаше къде ще бъдем след половин час. За всички ни тогава беше ясно, че Емката щом хапне, пак ще излезе. Съвсем друго яче обаче стояха нещата ако вместо Емко тя го нарече: „Емиле!” Тогава той се опъваше и започваше най-великия пазарлък на света: „Стига де мамооо!...Айде още малко!... Пет минутки само“ Тогава нямаше как да не се стигне и до задължителното в такива ...