Бързият от София е като часовник – винаги пристига с десет минути закъснение. Чудя се, защо не променят разписанието, та хората да знаят кога да го чакат. Да, ама той пак ще закъснява и така – докато извъртят часовника, казва Арам, комшията. Арам ми е комшия по сергия – вляво от мен, скрит зад окачени блузи, пуловери и бельо, той заявява присъствието си само с глас. Но пък какъв глас! Навремето кандидатства в музикалното училище и за малко да го приемат... но това е друга история. Вдясно, облегнат на своята количка, потропвайки с щипката, с която вади кренвиршите от тенджерата, мазно се хили Мангала. Не е лош човек Мангала, само дето като види някоя по-засукана булка и зяпва – аха да му падне ченето в тенджерата. Между тях съм аз. Продавам вестници –  вече трета година – след като се пенсионирах. Хем – казвам на жената – на чист въздух, хем някой лев към учителската пенсия, хем, както се казва, държа ръката си на пулса на обществото. Защото, по едно или друго време, обществото минава от тук, през гарата – кой пристига, кой заминава – с багаж или с ръце в джобовете, весели или тъжни, народ всякакъв. Обикновено, докъм обяд съм продал по-важните ежедневници. За следобеда остават списания и кръстословици, които напоследък не се харчат много, ама не ми се прибира у дома и чакам влака в четири часа, дето идва в четири и десет. По това време Мангала вече трябва да си е отишъл, но днес са му останали доста кренвирши за хот-дог и чака следобедния влак, с надеждата, че, макар и студени, ще ги продаде. Той не е циганин, ама е мургав и прякорът му върви. С Арам са като две страни на една монета – вечно на противоположни мнения, но винаги заедно. Препирните им край нямат – за жени, за политика и за какво ли не. Почти до бой са стигали. Ама веднъж, миналата зима, Мангала беше болен и няколко дни не излез е, а Арам място не можа да си намери – липсваше му.

         Влакът намалява, спирачките изпищяват пронизително, а по-нетърпеливите пътници вече отварят вратите. Интересно е да наблюдаваш поведението на пристигащите. Едни – уверени, явно са от града, хукват направо към автобусната спирка, други – озъртащи се за изхода на гарата – те пък са я по работа, я късни летовници. То, не е много за море, но хотелите работят, почивната станция на минералните бани - също. Средата на октомври е, хората са облечени с връхни дрехи, повечето в тъмни цветове, та гледката не е много пъстра. Арам улавя разочарованието на Мангала:

     - Хехе! Няма радост, а? Една гола кълка за цяр няма, а, Мангал? – Той е излязъл иззад купищата дрехи и се подпира на количката с хот-дог.

     - Ти по-добре си махни шкембето от количката, гониш ми клиентите – контрира го оня.

     Арам понечва да отговори подобаващо, но една бабка спира пред сергията му и, намествайки с ръка очилата си, се взира в стоката. С огромна усмивка, ококорил големите си арменски очи, той се запътва към нея. Престрелката е отложена, мисля си аз. Не за дълго, тъй като бабката поклаща със съжаление глава и се отдалечава. С половин ухо слушам подновената кавга и оглеждам оредяващите пътници. Имам си такава игра – гледам отдалеч някого и се опитвам по походката да определя, що за човек е, какво ще прочета по лицето му, когато мине край нас или спре, за да купи нещо. Обикновено познавам – спокойната, широка походка или ситнещите, нервни крачки подсказват какъв е човекът. Забавлявам се и сега с това, обзалагайки се със себе си – ще подхвърли ли онзи здравеняк левчето върху вестниците, сякаш дава милостиня или ще рови притеснено из портмонето, докато се чуди, какво ли има зад лъскавите корици на списанията. Прибирам парите за последния брой на ‘Блясък’ и поглеждам към перона. Последните пътници се изнизват към изхода.

        И тогава я виждам. Жена, обикновена жена, с малък куфар в ръка, вдигнала яката на шлифера си, се е запътила право към нашите сергии. Уж нищо особено, но нещо в стойката, в леко наведената глава, в ръката, дълбоко пъхната в джоба на шлифера, ме кара да се загледам. И не само аз – двамата кавгаджии са млъкнали и следят всяка нейна крачка, докато се приближава. Тя се поколебава за миг, после спира пред количката на Мангала, оставя куфара на земята и рови в джобовете си. Виждам добре лицето и едва, когато вдига глава, за да попита за цената на един хот-дог. Хубава е. Не красавица, но хубава, с меки черти и плътни, очертани устни. Косата и е кестенява, дълга, опъната назад в плитка. Някъде около четиридесетте, казвам си, докато я оглеждам, без да я зяпам като Мангала, който буквално е залепил очи на лицето и. Очаквам да изтърси някоя идиотска забележка за очите и, но той мълчи като пукал. От другата ми страна Арам също се е смълчал, с увиснала между устните му цигара. Сякаш времето е спряло – жената, взираща се малко късогледо в кренвиршите и ние, откровено зяпащи я, сме застинали в един миг, в една смешна композиция от млада жена и трима, попрехвърлили годините, мъже. После времето се пропуква и чувам гласа и – тих, но плътен, без грубите гласни от западните краища. Размърдвам смутено рамене – има нещо в този глас – едновременно мелодичен и натежал, сякаш от някаква неясна болка, която му пречи да звънне весело. Хот-догът е купен и тя пристъпва към мен, за да погледне списанията. Има нещо странно в нея. Уж е наблизо, а я виждам като в мъгла. Устните и са полуотворени в лека усмивка, но очите и са тъжни и като че гледат нещо далеч от тук. Забелязвам лека сянка под едното око, като отдавнашна синина, но не съм сигурен, а и не си позволявам да я разглеждам открито. Поглежда за миг към шарениите на Арам, усмихва се леко и се връща към списанията. Арам е съкрушен. Аз – щастлив. Не зная, защо, но ми се иска хубаво да ги разгледа, да постои при мен. Никакви, разбира се, мераци, не. Аз не съм Мангала. Но нещо в нея ме очарова, нещо необяснимо – дали меката и усмивка, когато ме пита за някакъв вестник или тихата, пастелна тъга в очите и - не зная.

         От унеса ме изважда клаксон. Неприятен, като всички клаксони. Жената трепва и се обръща по посока на звука. Ние, тримата, също. На тридесетина метра, надолу по улицата, пред онова, лъскавото кафене, е спряла синя кола. Не мога да определя марката, но е нова и хубава. Жената ми хвърля една извинителна усмивка, бързо взима куфара си и тръгва към колата. Магията изчезва. Арам, наведен над една стара дървена кутия, брои пари. Мангала тропа с капаците – прибира каквото е останало и се готви да тръгва.

    - Няма ли да тръгваш? – пита ме Арам, вече приключил със сметките – Я кое време стана.

   - Аааа... не, имам тук още някои неща, искам да се отърва от тях –  промърморвам.                                                                                                          

От нищо не мога да се отърва, това са стари списания, които премятам от близо месец, но не ми се тръгва. Мнгала вече бута количката по тротоара и Арам се забързва след него. Поглеждам към кафенето – от колата е излязъл висок мъж, спортно облечен, на около петдесет, доколкото мога да видя. Срещата между двамата е малко странна, като недобре отрепетирана сцена. Той леко разтваря ръце, като за прегръдка. Жената се навежда, за да остави куфара, но се поколебава, като вижда, как ръцете му увисват надолу. Един миг двамата стоят един срещу друг и се гледат. После тя все пак оставя куфара на земята и пристъпва напред, вероятно за прегръдка. Той прави малка крачка назад и посочва към една от масите на тротоара. Нездравото ми любопитство е наказано от двама хлапаци, които с плахи погледи, сякаш стъпват на пръсти, оглеждат няколкото списания с едрогърди хубавици. Следва броене на стотинки. Не стигат, но аз има давам списанието. Без друго няма да го продам, а не искам да пропусна случващото се на масата. Чувствам се засрамен. Дали пък тези три години на сергията за вестници не са ме направили като Мангала? Възможно е. Междувременно сервитьорката е донесла табла и сервира – кафе за него и някакво питие за нея. Докато той внимателно разбърква кафето и облизва лъжичката, жената го гледа. Не докосва чашата си, само го гледа. След това, явно, казва нещо, защото той стреснато вдига глава. Разменят няколко реплики – той, с поглед някъде встрaни от нея, тя – вперила очи в неговите. Мъжът се пресяга през масата и леко я потупва по ръката. Усещам реакцията и почти физически – рязкото дръпване на ръката, изправянето на приведените до преди малко рамене. В един момент дори чувам гласа и. Разговорът определено не е приятен и за двамата. Той се оглежда смутено наоколо, навежда се към нея и започва бързо да говори, сякаш се страхува да не го прекъснат. Жената е свела поглед и слуша, без да помръдне. Обясненията свършват, той я гледа с очакване. Тя не реагира и разтваряйки ръце в извинителен жест, мъжът избутва стола си назад и става. Известно време стои там, очаквайки нещо – дума или жест. После се запътва към колата. Преди да се качи се обръща – тя все още седи, с наведена глава, неподвижна пред чашата си. Остава така дълго, след като синята кола е заминала. След това става, без дори да е отпила от чашата. Прави няколко крачки неуверено и спира на бордюра. Притъмняло е, уличните лампи са запалени и в светлината на една от тях, току до кафенето, се вижда този самотен силует – с вдигната яка и ръце дълбоко в джобовете. След около минута бавно тръгва надолу по улицата. Куфарът остава до масата. Гледам след нея, докато се изгубва в тъмнината.

     Малко след това прибирам сергията и отивам до кафенето. Казвам на младата сервитьорка, че ще взема куфара – тя ме познава и знае къде живея. Пък и аз всеки ден съм тук. Прибирам се вкъщи с куфара и го слагам в килера – внимателно, изправен до стената. Макар да зная, че никой няма да го потърси.