* * *

Среднощна разходка с моя най-добър приятел...    ІV част

     Като заговорих за котета, иска ми се днешният ден да не беше настъпвал. Изпитах най-големия ужас в живота си. Преди няколко дена забелязах , че моят котарак Том не се държи като друг път – игриво и закачливо, а, полегнал на една страна, не ми позволяваше да го пипна. Сложих го на пода, и - о, ужас! Той започна да влачи задното ляво краче. Обадих се на малкия си син и той дойде възможно най-бързо.  След като го разгледахме,  открихме една бучка на стомахчето му с големината на орехче. Отидох при д-р Костов – нашия уважаван ветеринар и приятел -  и се оказа, че моят Том има пясък в бъбреците и не може да уринира. Наложи се да му поставят две упойки и да му сложат катетър. Това бил единственият начин да се оправи. Два часа и половина гледах мъките на горкото коте. Някой може и да си каже: „А, котка!" Това, обаче, е една малка безсловесна душичка, която изразява своите чувства и емоции, както може. Страдах от високо кръвно – той сякаш подушваше от разстояние, че на мен ми е лошо и винаги идваше и лягаше на сърдечната област. Малкото му телце вибрираше до момента, докато усетеше, че се чувствам поне малко по-добре. Затова, докато го гледах как страда си повтарях: „Милият той малък! Дано му се размине операцията.”  Размина му се, но процедурите измъчиха малката душица.

     Моите тревоги, обаче, не спряха до тук. В първата част ви разказах за малкия защитник на Рекс – Лъчо морски. Покрай преместването ни в новата квартира се наложи да остане в стария ни дом. На следващия ден, след началото на мъките на Том, малкият ми син се обади и разтревожен ми каза: „Мамо, Лъчо не е добре. Подул се е целия! Мамо, какво да правя?” Посъветвах го да отиде на ветеринар. След като изпълни препоръката ми, синът ми дойде у нас.  Докторът казал, че Лъчи трябва да стои на топло. Ех, горкото малко пухкаво животинче – зарадва се за момент, Рекс и Том го наобиколиха, лизна ме по ръката и... издъхна. Сякаш е чакал до последно да дойде при нас и да ни напусне завинаги. Някой може и да ми се изсмее, че пиша тези неща – но аз съм на този принцип - който не обича животинките, дори и най-малките, не обича и себе си. Горкият малък той! Нека да е светло на малката му бяла душичка. Животните са истински приятели. Ако те можеха да говорят...

     След като се разделих с Лъчко и оставих Томи у дома, молейки се за оздравяването му, отидохме още веднъж на село, за да дооберем останалата реколта. Малкият ми син се научи от татко да калеми дръвчета  и трябваше да ги разгледа, изреже и зарине хубаво до пролетта. По пътя, естествено, имаше спирка за Рекс на Катюшата – скачане, прескачане, въргаляне в меката есенна трева. Като пристигнахме на село, отидохме в къщата на майка. И там се започна една игра. Ние тримата – майка, синът ми и аз - се заехме, всеки според възможностите си, да оправяме двора и къщата. Малкият Георги – да реже дърво и да подрежда по двора, на мен се падна честта да изрежа къпините по оградата и лозето. Хубаво - къпините криво ляво ги махнах, изподрах се цялата, но дворчето пред къщата светна. Стигнах до лозето – то малко, но нали не умея – сега какво ще правя. Седнах и си казах на ум: “Защо ти, Росанке, докато беше жив татко ти – не се научи, не го попита как се реже лозе?” Така е, докато са живи нашите родители, на нас ни се струва, че всичко е лесно и всичко знаем. Поседях малко и започнах да режа. Ще бъде цяло чудо, ако догодина имаме грозде. Ех, то се знае, ако има – значи правилно съм го подрязала. През това време наш Рексо, си намерил занимавка – в долната градина пасе малко магаренце. То - страхливо, нашият - и той. А пък и кога е виждал магаре в апартамента? Рекс лае, магаренцето реве – идилийка. Омръзна му и той застана до мен. В същото време, другият комшия - те като видят, че сме си отишли всички, сякаш се наговарят и ни идват на гости – та същият, води със себе си не много голямо куче. Рекс настръхна – отиде до оградата, подуши го, и започна да мята оная ми ти черна опашка. Гледам - и другото маха опашка. Едва тогава си отдъхнах, защото това означава, че няма да се стигне до бой. После установих, че другото куче е женско. Моят „джентълмен” просто я е ухажвал. Повъртяха се малко и моят син решил да ни снима. Този път и аз – „свекървата”, имам снимка с тази уникална двойка. Пък то се случи едно хубаво време - слънце, гората накичена разноцветно радост за душата и очите. Планината си е планина. Въздухът - чист, кристален, хората възрастни - отрудени, но приветливи. Не ми се тръгваше, но трябваше, пък и оставих болно коте в къщи.

     Натоварихме багажа и тръгнахме към дома на татко, да дооберем останалото. Там се заговорих с едни наши роднини за историята на самото село - откъде са дошли първите жители, кога е построено самото село. Те ми разказаха, след това ми дадоха и една книга с думите: „Ти си раковченка и трябва да знаеш историята на селото си. То ти се пада по право да пишеш за него.” Благодарих им от сърце. Пък и майка ми даде снимки от едно време, един орден за храброст от войната на моя прадядо. Така, че някой ден ще напиша и за самото село. Но, да се върнем към Рекс – знаеше вече, че е идвал  и започна да се върти покрай дръвчетата, да гледа нагоре няма ли да тупне нещо и той да го хване. Тоя път му излязоха криви сметките. Явно този ден беше за въргаляне из тревата – направих му естествено снимки , натоварихме багажа, той си знае мястото , качи се и потеглихме. През целия път беше кротък и послушен.

     Това е моята малка история за малките домашни приятели – Лъчо, Том и Рекс. Пожелавам на всички от сърце да си намерят по един малък домашен любимец да радва дните и годините ви, които са останали на тази земя, в този живот. Здраве, щастие и успех в живота.

С уважение – Росица Иванова – Караман

Гр. Видин