* * *
Среднощна разходка с моя най-добър приятел... ІV част
Като заговорих за котета, иска ми се днешният ден да не беше настъпвал. Изпитах най-големия ужас в живота си. Преди няколко дена забелязах , че моят котарак Том не се държи като друг път – игриво и закачливо, а, полегнал на една страна, не ми позволяваше да го пипна. Сложих го на пода, и - о, ужас! Той започна да влачи задното ляво краче. Обадих се на малкия си син и той дойде възможно най-бързо. След като го разгледахме, открихме една бучка на стомахчето му с големината на орехче. Отидох при д-р Костов – нашия уважаван ветеринар и приятел - и се оказа, че моят Том има пясък в бъбреците и не може да уринира. Наложи се да му поставят две упойки и да му сложат катетър. Това бил единственият начин да се оправи. Два часа и половина гледах мъките на горкото коте. Някой може и да си каже: „А, котка!" Това, обаче, е една малка безсловесна душичка, която изразява своите чувства и емоции, както може. Страдах от високо кръвно – той сякаш подушваше от разстояние, че на мен ми е лошо и винаги идваше и лягаше на сърдечната област. Малкото му телце вибрираше до момента, докато усетеше, че се чувствам поне малко по-добре. Затова, докато го гледах как страда си повтарях: „Милият той малък! Дано му се размине операцията.” Размина му се, но процедурите измъчиха малката душица.
Моите тревоги, обаче, не спряха до тук. В първата част ви разказах за малкия защитник на Рекс – Лъчо морски. Покрай преместването ни в новата квартира се наложи да остане в стария ни дом. На следващия ден, след началото на мъките на Том, малкият ми син се обади и разтревожен ми каза: „Мамо, Лъчо не е добре. Подул се е целия! Мамо, какво да правя?” Посъветвах го да отиде на ветеринар. След като изпълни препоръката ми, синът ми дойде у нас. Докторът казал, че Лъчи трябва да стои на топло. Ех, горкото малко пухкаво животинче – зарадва се за момент, Рекс и Том го наобиколиха, лизна ме по ръката и... издъхна. Сякаш е чакал до последно да дойде при нас и да ни напусне завинаги. Някой може и да ми се изсмее, че пиша тези неща – но аз съм на този принцип - който не обича животинките, дори и най-малките, не обича и себе си. Горкият малък той! Нека да е светло на малката му бяла душичка. Животните са истински приятели. Ако те можеха да говорят...
След като се разделих с Лъчко и оставих Томи у дома, молейки се за оздравяването му, отидохме още веднъж на село, за да дооберем останалата реколта. Малкият ми син се научи от татко да калеми дръвчета и трябваше да ги разгледа, изреже и зарине хубаво до пролетта. По пътя, естествено, имаше спирка за Рекс на Катюшата – скачане, прескачане, въргаляне в меката есенна трева. Като пристигнахме на село, отидохме в къщата на майка. И там се започна една игра. Ние тримата – майка, синът ми и аз - се заехме, всеки според възможностите си, да оправяме двора и къщата. Малкият Георги – да реже дърво и да подрежда по двора, на мен се падна честта да изрежа къпините по оградата и лозето. Хубаво - къпините криво ляво ги махнах, изподрах се цялата, но дворчето пред къщата светна. Стигнах до лозето – то малко, но нали не умея – сега какво ще правя. Седнах и си казах на ум: “Защо ти, Росанке, докато беше жив татко ти – не се научи, не го попита как се реже лозе?” Така е, докато са живи нашите родители, на нас ни се струва, че всичко е лесно и всичко знаем. Поседях малко и започнах да режа. Ще бъде цяло чудо, ако догодина имаме грозде. Ех, то се знае, ако има – значи правилно съм го подрязала. През това време наш Рексо, си намерил занимавка – в долната градина пасе малко магаренце. То - страхливо, нашият - и той. А пък и кога е виждал магаре в апартамента? Рекс лае, магаренцето реве – идилийка. Омръзна му и той застана до мен. В същото време, другият комшия - те като видят, че сме си отишли всички, сякаш се наговарят и ни идват на гости – та същият, води със себе си не много голямо куче. Рекс настръхна – отиде до оградата, подуши го, и започна да мята оная ми ти черна опашка. Гледам - и другото маха опашка. Едва тогава си отдъхнах, защото това означава, че няма да се стигне до бой. После установих, че другото куче е женско. Моят „джентълмен” просто я е ухажвал. Повъртяха се малко и моят син решил да ни снима. Този път и аз – „свекървата”, имам снимка с тази уникална двойка. Пък то се случи едно хубаво време - слънце, гората накичена разноцветно радост за душата и очите. Планината си е планина. Въздухът - чист, кристален, хората възрастни - отрудени, но приветливи. Не ми се тръгваше, но трябваше, пък и оставих болно коте в къщи.
Натоварихме багажа и тръгнахме към дома на татко, да дооберем останалото. Там се заговорих с едни наши роднини за историята на самото село - откъде са дошли първите жители, кога е построено самото село. Те ми разказаха, след това ми дадоха и една книга с думите: „Ти си раковченка и трябва да знаеш историята на селото си. То ти се пада по право да пишеш за него.” Благодарих им от сърце. Пък и майка ми даде снимки от едно време, един орден за храброст от войната на моя прадядо. Така, че някой ден ще напиша и за самото село. Но, да се върнем към Рекс – знаеше вече, че е идвал и започна да се върти покрай дръвчетата, да гледа нагоре няма ли да тупне нещо и той да го хване. Тоя път му излязоха криви сметките. Явно този ден беше за въргаляне из тревата – направих му естествено снимки , натоварихме багажа, той си знае мястото , качи се и потеглихме. През целия път беше кротък и послушен.
Това е моята малка история за малките домашни приятели – Лъчо, Том и Рекс. Пожелавам на всички от сърце да си намерят по един малък домашен любимец да радва дните и годините ви, които са останали на тази земя, в този живот. Здраве, щастие и успех в живота.
С уважение – Росица Иванова – Караман
Гр. Видин
© Сириус Надежда Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Харесва ми!Поздрав от все сърце!
-
ВАСИЛ - благодаря!
-
Хубав разказ за привързаността към домашните любимци!
Поздрави!
-
ЯНИЦА - благодаря!
-
Доста ми хареса разказа. Поздрави!
-
ЕЛЕНА - благодаря!
-
Прегръдка за написаното и любовта, с която е написано!!!
Не мога да цитирам точно, но прочетох... отдавна... - отношението към животните определя нивото на цивилизация...
Къде сме ние... на кое ниво...
Благодаря ти, Рос!!!
((( ))) -
КИНА - благодаря!
-
Мнла огнена Росанке, разказите за твоите животни винаги ме разчувстват.
Сигурно имаш още историйки които можеш да ни разкажеш. Ще ми бъде приятно да ги прочета. Пишеш хубаво, ще чакам! ПОЗДРАВ! -
ЦВЕТАН - благодаря!
-
Росанкеее,
белия и черния отел, дето го гледате по Видинско, Димовско и нагоре към границата и Раковица, се реже на чепче с две пъпки, памида - също, а дисертните сортове се режат на плодна пръчка - стрелка с 6-8 пъпки, след това редуваш отново две чепчета с по две пъпки и отново пускаш стрелка
, ето на тези стрелки се раждат големите и хубави гроздаци
Та, вече за догодина ще си знаеш...
Поздрави и усмивки! -
МАРГИ - благодаря!
-
Харесва ми!Поздрав!
-
МАРИЯ - ВЕСИ - благодаря!
-
Роси, хареса ми твоят разказ за преживяното. Томи вече е добре, нали? И чакам с нетърпение твоя исторически разказ! Поздрави!
-
ВЕСИ - благодаря!
-
Вече те запознах с моите "малки забележки". Никой не е застрахован от тях. Важното е да се учим от грешките си. Колкото до хуманното ти отношение към заобикалящия те свят, мога само да се възхитя на чистотата на помислите ти. Накрая, но не на последно място - приеми моето съпреживяване на болестта на котката ти и смъртта на морското ти свинче. Сигурно звучи пресилено, но когато беше малка, дъщеря ми плачеше за всяка мъртва рибка в аквариум с много такива. Ето защо, разбирам болката от раздялата с домашен любимец.
-
ДИМИ - благодаря!
-
Поздрав! С обич Дими!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Има може би пет-шест ценни изречения,поучителни, които се радвам, че прочеох, всичко останало е: Чакай да ти разкажа какво ми се случи вчера. Започнах да чета мисля, че беше първата част и беше обещаваща, но тук е доста разводнено. Мое мнение, също не искам да обиждам автора, но очаквах повече!