Езикът му водеше свой живот. Сякаш имаше в устата си своенравен жребец, оседлан, но изкушаван от природата си, желаещ горите и свободата си, често го хвърляше от седлото си. Не искаше да говори красиво, още по-малко пък със страст. Опитваше ли се да каже нещо обикновено, мънкаше, накъсваше се фразата му, пелтечеше. Кога подигравки, кога съжаление будеше. Отпуснеше
ли се на порива си, ваеше светове, омагьосваше, прелъстяваше. Искаше му се да изтръгне този език, само неприятности му създаваше. От училище: подигравки, изолация. Много се възползваха от наивността му, а всъщност дори не беше наивен, говореше като такъв, понякога. И страшно ставаше, когато сам се отдадеше на усещането на думите си. Губеше представа за реалността, като през ноздрите му излизаше душата. Без чувство за време и пространство се озоваваше отново в онази гора, край онази хижа, край лагерните огньове. Всичко беше и същото, но и различно. Сенките бяха дървета, а дърветата техни сенки, някои се смееха. Късаха се от см ...