Бавно навлизам в тунела. Сега ми се струва някак безкраен. Страхувам се. Ето, че в момента на отчаяние вече забелязвам искрицата надежда, вече се вижда бялата светлина. Наближавам я. Сигурно е хубаво отвъд нея. Дано е хубаво.
Господи, тази светлина ме пронизва! Крещя от болка, но без глас. Разкъсва ме без капка жал за крехкото ми тяло. И изведнъж... всичко спира. Дори дишането ми, дори времето. Всичко.
Ето те и теб, любима моя. Колко време те чаках търпеливо.
Нима е истина? Това неговият глас ли е, или просто плод на въображението ми? Не виждам никой около себе си. Сама съм.
Не, мила моя. Аз съм тук с теб.
Кой си? Защо не мога да те видя?
Има време, ще ме видиш.
Боли ме!
И гласът умира, но не и страданията ми. Тази светлина отново ме поглъща. Сякаш вече ме няма, умирам и всичко свършва. Още малко потърпи, още малко. Скоро болката ще спре. Изнемощяла от борбата, се примирявам и бавно затварям очи. Горчивият край наближава. Скоро... скоро... Мъките постепенно затихват. Не смея да повдигн ...