Таксиметровият шофьор включи брояча и натисна педала на газта. От летище „Едуард Логан“ в Бостън качи само един пътник. Около петдесетгодишен афроамериканец,

абсолютно копие на Куба Джуниър. Дори го попита дали не е актьор, но на човека явно му беше дотегнало от този въпрос и само кимна отрицателно. Пътуваха в мълчание близо четвърт час, докато мъжът изведнъж не изтърси:
   - Бихте ли спрели до някаква аптека, че имам страшно главоболие?
   - Да, господине. За съжаление не мога да ви изчакам, защото тук е забранено паркирането.
   - Няма проблеми, ще хвана друго такси – плати и слезе на " Commonwealth Avenue".
    Аптекарят имаше сипаничаво лице и коса в тон с бялата си престилка. Той търпеливо слушаше малко момиченце с къдрави руси коси, което изглежда не знаеше какво търси тук.
   - Господине, може ли да взема лекарство – чудо. Аз ще платя – и размаха пръстчето си, за да покаже, че не желае подаяние.
    Въпросът явно изненада възрастния мъж, видял какво ли не и той намести несъзнателно очилата си.
   - Съжалявам, малка госпожице, но тук не продаваме чудеса. Ако искате да купите някакво лекарство, трябва да кажете името му.
    Момиченцето се натъжи от неговия отговор и заплака.
   - Чух татко да казва..., че имало нещо в главата на малкото ми братче и само чудо би
могло да го спаси и ...аз дойдох тук – на места прекъсваше думите си от хълцане.
   - Разбирам, но за съжаление не мога нищо да направя – по всичко личеше, че този
човек още от детските си години не вярваше във вълшебства.
    Туристът явно заинтригуван от тази ситуация заговори детето.
   - Здравей, момиченце! Как се казваш?
    Тя беше тръгнала да си ходи, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето ѝ, но се поспря, за да отговори:
   - Аз се казвам Алиса..., а брат ми... – Майкъл – и направи няколко крачки към него.
    С тъжното си лице, русите коси и красивата бяла рокличка на цветя изглеждаше досущ като ангел.
   - Аха, като „Алиса в страната на чудесата“. А колко парички имаш?
   Момиченцето бръкна в джобчето на рокличката и извади няколко монети.
   - Ако са малко..., може да намеря още.
   Мъжът преброи парите и после ги мушна в джоба си. Бяха точно долар и дванадесет цента.
   - О, не! Мисля, че са достатъчни! Защо толкова искаш да помогнеш на братчето си?
   - Вярно е, че Майкъл сега ми е сърдит, защото счупих неговия робот без да искам, но аз го обичам и много се надявам да му помогна и да се излекува – беше спряло да плаче и само една издайническа сълза се криеше в миглата на окото му.
   - Хайде да ме заведеш сега при Майкъл! Да видим ще мога ли да направя нещо.
    Родителите на Алиса отначало се шокираха при вида на непознатия човек, когото дъщеря им доведе, но все пак го поканиха във всекидневната. Човекът побърза да ги успокои.
   - Извинете за моето посещение, но вашето момиченце ми разказа за болестта на Майкъл. Нека ви се представя, казвам се професор Бенджамин Алегзандър, работя като завеждащ неврохирургия в болница “Дженерал” в Линчбърг, Вирджиния. В Бостън съм по покана на медицинския университет, за да изнеса лекция на тема: “Допустимо поемане на риск в неврохирургията”. Сигурно недоумявате защо ви говоря всичко
това... – направи малка пауза като разглеждаше слисаните им лица. – Но бих могъл да помогна на вашия син.
   - Господине, не знам кой сте и защо искате да помогнете, но в болницата ни казаха огромна сума, която моята здравна осигуровка не може да покрие.
   - Е, вече разбрахте кой съм, а вие сте? – попита лекарят.
   - Казвам се Джон Бъроуз, а това е съпругата ми Елинор.
   - Вижте, господин Бъроуз, на мен вече вашата дъщеря ми плати – усмихнат извади монетите от джоба си. Може ли да ми разкажете за какво става въпрос? А после искам да видя всички изследвания до момента.
   - Професор Алегзандър, сякаш сам Бог ви изпраща при нас – гласа му потрепна от вълнение, а очите се навлажниха. Елинор заплака. - Синът ми е на четири годинки и преди няколко дни му поставиха диагноза краниофарингиома - тумор, разположен до хипофизата. Казаха, че това е много рядък вид рак на мозъка.
   - Вижте, господин Бъроуз, в този рядък тумор има едно хубаво нещо. Той е локализиран и неговото отстраняване, почти сигурно означава цялостно излекуване на пациента - бащата погледна лекаря с надежда и топлота, каквито само изпадналият в пълна безизходица може да изпитва.
    Професорът разгледа документите и отиде в стаята на момчето.
   - Как се чувстваш, Супермен? – пошегува се Бенджамин. Размени още няколко думи с детето Преди да тръгне каза:
   - Довиждане за сега. Аз ще се обадя да уточним подробности около операцията и ще ви чакам да дойдете.
     Два месеца по-късно семейство Бъроуз, докато прекрачваха прага на болница  „ Дженерал“ в Личбърг, Вирджиния видяха в небето  дъга. Бяха убедени в този знак на съдбата, че всичко ще мине добре.  
      Професор Бенджамин Алегзандър извърши уникална операция, за която дълго щеше да се говори в медицинските среди. След като Майкъл излезе от упойка, Джон, Елинор и Алиса отидоха да го видят. Въпреки превръзката на главата, момчето погледна весело към сестра си и каза:
   - Не си мисли, че ти си е разминало за робота – думите накараха всички да се разсмеят.
   Тези хора вече знаеха, колко струва цената на надеждата. Точно долар и дванадесет цента и едно голямо сърце, което да повярва в нея.