В диханието на ранния изгрев има толкова очарование, колкото в притихналите дивни нощи край морския бряг. Там, където времето винаги се спира да дочака мечтите. Посяда на  брега, на ръба на вълните, и чака, загледано в хоризонта, който е безкраен като него. Чайките прелитат наоколо, току кацат в пясъка и внимателно обикалят, търсейки нещо за хапване... Щастливи са те -  умеят да политат и да се стремят към безкрайността, там, където времето и хоризонтът се сливат и вече не се знае кое какво е... Там усещат свободата на безвремието, на тишината, на притихналите летни утрини и могат да си починат. Говорят си тихо и се смеят на глас... Понесли мечтите на белите си криле и носещи в човките си остатъци от любови, срещи, раздели, страхове и детски спомени... Поставят ги внимателно върху горещия пясък и ги пазят... Мислят, че могат да се преродят. 

 Ранобудното момиче се приближи към тях. Носеше в кошницата риба... Птиците го наобиколиха и зачакаха. Познаваха я. Срещаха я всяка сутрин там, на ръба на хоризонта, и вече бяха свикнали с присъствието ù. Знаеха, че тя им носи храна, а после те ù даваха това, което бяха донесли със себе си... Тя старателно прибираше всичко в кошничката от макове и върбови клонки и вечер мечтаеше, плачеше, смееше се и тъгуваше, разглеждайки подарените спомени... Мечтаеше да е птица, която да отнася човешките мигове далеч в безкрайността... Мечтаеше да е тишината, която предшества изгревите на слънцето, за да може да вижда отразените дълбини на морския сън. 

 Запъти се към дома. Не ù се тръгваше, но беше обещала на морето да се завръща всеки ден призори и да го утешава... То я обичаше, защото беше фина и никога не го насилваше... Отмиваше всички вчерашни меланхолии по изгрев и донасяше всички утрешни надежди по залез... Такова беше то - очарователно-дивно и безметежно-леко... Дремещо и развълнувано... Когато беше сърдито, морето мълчеше. Не искаше да я нарани. 

Тя го прегърна, а то я целуна... Чайките потеглиха към безвремието и не обещаха, че ще се върнат... Знаеха само, че ще пътуват дълго и нямаха нужда от нищо повече от това, което носеха... в човките. 

 Момичето помаха и изчезна на завоя на прилива, който понесе кошницата от макове и върбови клонки... Засуети се за миг и притихна... Споменът беше преживян.