Мина се седмица, откакто разпънаха цирка и някакви идиотски пеещи влакчета и гондоли точно срещу блока ни. Вече имаме тикове и нервни спречквания заради неспирната чалга, която се лееше оттам. Толкова ли ни било търпилото? Една седмица шум – и айдееее, отиде семейната хармония. Освен това, разбрах, че той ХЪРКА! А вчера сутрин той ме замери с обвинението, че и аз ХЪРКАМ! Боже, и всичко това от един цирк се отприщи….Добре, че ще го вдигат утре.
Утре, обаче, дойде, а циркът и чалгата – останаха за още две седмици….. Тогава миролюбиво предложих:
- Роско, дай да си купим тапи за уши. Така поне ще спим.
- Аз не мога да търпя такива работи! По-добре да ида в детската стая.
Нещо ме жегна в сърцето.
- Ама, то детето се оплаква, че и там се чува…..
Той мълчи намусено.
- Да не би ….,подемам аз с половин уста…
- Стига си си въобразявала глупости!, не ме оставя да довърша, - просто искам да се наспя една нощ! Без музикален фон!
Казва го, но знам, че не е само това. Излизам на балкона и чалгата ме поглъща лакомо. Паля нервно цигара. Напук. Той все ме критикува за пушенето. Да ходи да спи където иска! Аз как търпя? Да се съблича като змия кожата си, където му падне? Да не си прибира чиниите, да не си оправя сутрин леглото……Няма да продължавам, че се наострям съвсем. Сега чалгата му крива. Предтексти разни. Защо не ми каже?
Той също излиза на балкона, поглежда ме гузно, придърпва ме и ме прегръща.
- Защо бе, мило така се тровиш? Нали ми обеща, че няма да пушиш повече?
Гласът му като мед…..Каква съм патка…. Оставям се в ръцете му.
- Добре, няма вече, наистина. И на мен ми е гадно.
- Знам, знам. Ако искаш, да отидем всички при майка, докато се разкарат тези идиоти. Тъкмо ще си починеш от домакинска работа.
Хвърлям цигарата, и тъкмо да отговоря, от съседен балкон се чува крясъкът на друг изнервен:
- Абе изродииииии! Ще дойда да ви накълцам на парчета! Ще ви опуцам като пилци! Спирайте тоя кючек, че мамицата ви ще разгоня!
Напушва ни смях. Роско надниква да види кой е. Два етажа под нас бившият горски Петков се разпенил и размахва въздушна пушка. Като ни чу да се смеем, вдигна глава и пак завика:
- Какво се гигилчите вие бе? Аз и вашта мама ще….
- Ама Петков, понечва да обясни Роско, ние също искаме да спрат. Дай по-добре да си обединим силите и да измислим нещо.
Погледът на Петков засия, връцна се той и след две минути вече звъни на нашата врата.
- Хлебаров, давай да им кръцнем гръцмуля на ония отсреща. Толкоз са ми накривели, че ……, и размахва пушката.
- Чакай, чакай, успокой се малко, и ми дай тази пушка. Тук не ти трябва.
Петков поръмжа малко, но я пусна.
- Ето, сега е по-добре. Пък и кого ще стреснеш със сачми? Виж, моя пищов е друга работа, усмихва се загадъчно Роско, и смигва на Петков.
Аз, обаче, знам за какво говори. Един нелегален пистолет, останал още от баща му. Има само 3 патрона. Той си го пази в дипломатическо куфарче със шифър, като някаква реликва. Само понякога го вади да го почисти. Ами ако наистина е решил да го използва?
- Абе, Роско, той тоз пищов изобщо не може да гърми, предизвиквам го аз.
- Ти откъде знаеш?
- Ми ти си ми казвал, че няма патрони за него, пък и откога не е стреляно с него?
- Трай сега и гледай!
Стана и се запъти към гардероба, където стои куфарчето. В това време Петков ме гледа въпросително и ми показва с ръка – да не би да е куку?
След малко Роско гордо носи оръжието и трите патрона.
- Ей сега комшо, ще им кръцнем кабелчето от разстояние, хи-хи-хи…
- Ти па, с тая въшка. Не можеш уцели оттука, категоричен е Петков.
- Роско, недей с тия детинщини. Ами ако погрешка застреляш някого?
Опитвам се да го спра , но в очите му прочитам едновременно пълно заинатяване, желание да се изфука като точен стрелец, и решимост да се справи с проблема като един истински мъж.
- Петков, можеш да помогнеш, ако идеш да туриш едно бяло парцалче на кабела ей-там, в тревата. И да ми дадеш знак кога да стрелям., казва Роско и пак му смигва.
Съседът изведнъж се въодушеви, и хукна да изпълнява задачата.
- Роско, моля те, откажи се докато е време, настоявам аз
- Стига ма, Наде, Нищо не може да стане - нали Петков ще ми даде знак. Само така ще се разкарат копелетата.
В знак на протест запалвам още една цигара. Той не ми обръща никакво внимание, залисан в набелязването на целта. Внимателно зарежда патроните. Петков вече е на място, закачил парцалчето.
Първият изстрел изтрещя така силно в ухото ми, че си изпуснах цигарата в скута и си подпалих роклята. Добре, че наблизо имаше чаша кола. Ливнах я върху себе си и зачаках втория.
- Бууум!!!
Роско се кискаше като хлапак, обаче чалгата продължаваше да гърми. Прицели се внимателно, и
- Тряаас!
Пред очите ми шатрата на цирка бавно започна да се спихва, после се килна на една страна и плавно полегна на земята. Отвътре се чуваха писъци на деца, цвилене на коне, крякане на гъски и други неидентифицируеми звуци. Чалгата най-сетне спря. Петков стоеше там наблизо и зяпаше с нескрито задоволство настаналата суматоха. Изпод шатрата се заизмъкваха хора и след кратко колебание се разпиляваха като подплашени пъдпъдъци.
Леко изненадан, но очевидно удовлетворен от резултата, мъжът ми се подсмихваше ехидно и гледаше победоносно. Знаех, че не е уцелил. Че това е някакво безумно съвпадение. Че по някаква щастлива случайност никой не пострада. Но си замълчах. Да не му нараня гордостта. Просто демонстративно си запалих още една цигара.
На другия ден Роско ми призна, че патроните били халостни. Затова пък Петков носел със себе си брадвичка, с която секнал едно-две от опъващите шатрата въжета……..
© Николина Недялкова Todos los derechos reservados