Пътят към Йерусалим

минава през Голгота,

а пътят за Голгота

започва от Тук.

Модерният термин за рязкото скачане в леглото, учестеното дишане, ужасения, разконцентриран поглед, потните мишници и страха, заседнал в гърлото като спазматичен тремор, е хипнагогия. Това е състояние на прага на съзнанието, когато си бил буден прекалено дълго и, ясно и отчетливо, пред теб се разиграват събития, в които сън и реалност са преплетени до уеднаквяване. Лекарите ги наричат хипнагогни халюцинации. Но повярвайте ми, това състояние няма нищо общо с халюцинация. Това е зловещата реалност на Лимбо – пустия, празен свят в който се рееш без да можеш да се издигнеш до Рая или да паднеш до Ада. Светът, в който не можеш да намериш покой, защото имаш несвършен дълг, но и светът, в който нищо не може да бъде променено, защто вече се е случило. Това е светът, в който си невероятно уморен, и същевременно до полуда жив. Усещанията изгарят всеки нерв по кожата ти. Обонянието ти е настръхнало. Зрението ти е набодено с нажежени карфици. Стотици. Хиляди. Връхлита те синестезията, където един звук, или далечен мирис те пренася в спомен..... сладко-соления вкус на кръвта.

На мръсния под на бензиностанцията лежеше тялото на тънко момиче, същото, което вчера усмихнато й подаде кафето и каза: „Безплатно е.“ Говориха кратко. Момичето сподели, че завършва тази година и ще кандидатства медицина. Тя сподели, че медицината й е била детска мечта и пожела успех. Това беше вчера. Днес, сега, в този ужасно нереален момент, притискаше тъмно синята риза на полицейската си униформа до слабичките, не напълно развити гърди на момичето и трескаво бършеше кървавата пяна, хриптящо извираща от гърлото й.  Някъде отдалеч виеха сирени. Някъде, още по-отдалеч, някой я дърпаше за ръката и обясняваше нещо. Чуваше откъслечни думи. Звуци без смисъл. Момичето бе само на 17 години. Целият живот бе пред нея – всичко прекрасно и всичко грозно. Грешките, победите, всичко изтичаше изпод пръстите на полицайката преди да е съществувало. Несбъднат живот като червена лава. Като изтрита с гумичка история. На стойност 150 долара.

Ако всичко се бе случило 6-7 часа по късно, наличността в касата можеше да бъде близо хиляда долара. Дали това щеше да направи акта по-малко отвратителен? По-оправдан? Огледа се. Бавно, целенасочено и цинично. Мислено започна да поставя пластмасовите картончета с номера, използвани за отбелязване на доказателствата, намерени на сцената на престъплението. Отвореният регистър зееше пуст. В дясно, на пода се въргаляха няколко монети и един почернял от пипане книжен долар, по който се виждаха червени капчици. По всяка вероятност кръв. Две смачкани кутии „Камел“ малко преди изхода на магазинчето. Дупка от куршум в стената зад регистъра. Още една. Трета. Огледа се за гилзите, но видя само две. Парчета строшено стъкло до витрината. Сиво-червено-черна кърпа за глава с рисунък на Мики Маус, на не повече от крачка от безжизненото тяло на момичето в ръцете й. „Може би ще намерим някой косъм в кърпата“, помисли тя и продължи да се оглежда. Нещо просветна от ляво на намигащия Мики Маус от кърпата. Протегна врат и видя малка черна обеца с безцветен камък в средата. Хладнокръвно отбеляза, че обецата не принадлежеше на жертвата – тя нямаше дупки на ушите. Но имаше кръв. До безжизнената ръка лежеше малкото ключе от регистъра. Неизползвано. Ненужно.

Усети как съзнанието й започна да рисува картини – ярки сцени, в които си представи маскирана фигура със сиво-червено-черна бандана и усмихнат Мики Маус попадащ точно на челото. Държеше полу-автомат. Не каза и дума. Просто натисна спусъка. Първият куршум удари тънкото чернокожо момиче зад тезгяха точно в средата на торса, оставяйки прецизна дупка. Представи си траекторията на патрона - как прониква в тялото на момичето, разкъсва кожата, разбива гръдната кост, откъсва малка частица от дясната артерия и се успокоява в прегръдката на десния бял дроб. Представи си времето, за което кръвта е изпълнила гръдната кухина и е удавила белите дробове. Кратките минути в които състояние със сложното, прекалено дълго наименование „хемопневмоторакс“ е причинило спазматичното изхвърляне на кръв през устата. Представи си агонията в останалите без въздух слабички гърди. Догади й се. От металния вкус на червените капчици, пръснати по устните й. Ако бе пристигнала само две-три минути по рано....

Саяна. Крехкото телце в ръцете й някога имаше име. Саяна. И името имаше мечти.

Пропитата с кръв униформена риза потрепваше между дланите й и бездиханната гръд на девойката с розовата тениска. Мисълта, че тениската вече не е розова прониза съзнанието й с режещия звук на болката. Гърдите й се затвориха в спазъм и тялото й се отпусна в нечии униформени ръце. Зад спуснатите й клепачи, между двете слепоочия, се блъскаше един отчаян патрон, калибър .556, бумтеше, трещеше, гневен и неразбиращ случилото се, питащ „Защо?“

Няма тишина без звук и няма звук, без тишина.