Имало едно време едно момиче направено от истории....

И един пиян баща, за който историите били загуба на време.....

И една майка, която макар да обичала истории, се страхувала да ги слуша.....

И едно Мече, което ги колекционирало.....

„Обичай ме сега!“ – изкрещя Адриана. „Не когато се усмихвам, не когато съм щастлива, а сега, когато се разпадам на парчета, когато истеричният ми глас те зашлевява в лицето. Сега, когато очите ми са готови да изскочат от орбитите си и са изцъклени в своята лудост. Обичай ме сега, когато любовта ти е нужна, сега, когато любовта ти може да ми помогне, сега, когато любовта ти може да изпълни предназначението си и да ме спаси от бездната. Моля те, обичай ме сега!“ – косата й чорлава, очите- тежки, гласът й отекващ в празнината около нея. Трескавите й пръсти дращещи по твърдата стена от време и въздух, опитващи се да създадат малък отвор, през който да излезе навън. „Обичай ме сега!“ – истеричният, отчаян звук удари огледалото, рикошира в гърдите й, съвсем мъничко в ляво от гръдната кост, там, където раненото й 50 годишно сърце потрепваше, покрито в тишина...

**************

„Само красивите успяват“, момичето, на 18 години, извади кутийка със сенки. Два цвята – син и бял. После кутийка с руж, от този дето му викат „прасковен“. Спирала. Черен молив. И бледо розово червило. Гланц.

Нареди всичко на малкото пространство на мивката, под огледалото. Повдигна поглед и се вгледа в отражението си. Късо обраната на врата коса подчертаваше изящна шия, но момичето смяташе че вратът й е „дълъг като на жираф“. И в нейните очи, това не беше комплимент. Силно начупена и бухнала отпред, прическата даваше лек обем на темето и покриваше високото чело, което, по незнайни причини, също бе недостатък в очите на момичето. Както и ушите. Щръкнали перпендикулярно от двете страни на главата. „Пеленгатори“.

Разтърси леко глава и започна да нанася грима – точно както я бе учила кака й Кета от втория етаж – лека синя черта на горния клепач и после бяла линия покриваща подвеждното пространство. Кака й Кета каза, че бялото под веждите правело окото да изглежда по дълбоко. Тя я бе гримирала за абитурентската й вечер и тогава, за първи път, момче й бе направило комплимент. Кака й Кета разбираше от красота.

Когато свърши, прибра всичко в малка чантичка, излезе от банята, седна до малката маса в кухнята и зачака.

Беше 4 часа сутринта. Денят на кандидат-студентския изпит по химия. Биологията вече бе минала и оценката бе отлична. Една крачка по-близо да мечтата да бъде хирург. Да спасява хора. Да бъде нужна някому.

Отвори малката кожена чантичка, синя на цвят. Вътре се мъдреше едно олющено черно портомоненце обсипано със златни звездички. Беше нейното „вълшебно“ наметало. Само  три на три самнтиметра, а от него се вадеше цял дъждобран – безцветен, обсипан със същите златни звездички. Подарък от майка й от преди много години. Купено от полякините на Евиния плаж в Бургас. Интересни неща продаваха тези полякини. Вносни.

„Нещо синьо, нещо старо, нещо ново“. Беше стара сватбена традиция, благословия за щастие и любов. В нейния свят, бе талисман, пазещ от злото. Както и новите й бели мокасини. Много удобни за бягане. Липсваше и само „нещо назаем“. Щеше да поиска нещо от леля си Руми, само да се събуди.

Изпитът се провеждаше в една от сградите на Медицинския Университет в София и започваше точно в 8 сутринта. За да не закъснее, трябваше да е пред сградата в седем – да се запише, да бъде настанена, да минат рутинните проверки, да се раздадат тестовете.

Вече беше 6 сутринта и трябваше да тръгва, когато вратата на кухнята се отвори и един среден на ръст мъж с рус мустак и воднисто сини очи запълни пространството с достолепието си. Изрядно изгладена риза и панталон, на чийто ръб можеше „да се разчекне муха“. Обувки с огледална повърхност. Дъщеря му си бе свършила задачите без да остави и най-малък повод за недоволство. Очите, все още зачервени от изпития предната вечер алкохол, излъчваха една от студените му самодоволни усмивки, които обещаваха липса на скандал, ако всичко върви по план. Неговия план.

- „Добро утро, татко“, дъщеря му стана от стола и с наведена глава му отстъпи мястото си на масата. „Ще трябва да тръгваме след малко, да не закъснеем“

- „Румяно, сипи едно кафе“, без да отговори на дъщеря си, мъжът погледна жената, седяща на двуместно кухненско диванче от другата страна на масата. Беше на средна възраст с прошарена дълга коса, вързана на опашка. Собственичката на малката кухня на единадесетия етаж в комплекс „Младост“, София.

- „Ей там е кафеварката, Жоро. Надявам се ръцете не ти треперят толкоз“, гласът на жената бе студен и саркастичен. Както и очите й. Личеше си, че не желае да прикрие по никакъв начин непоносимостта си към русия, изчеткан мъж, ухаещ на „Old Spice”.

Мъжът ехидно се усмихна и без да откъсва разводнения си поглед от жената срещу него, направи бегъл жест към дъщеря си и чашата с кафе вече димеше пред него на масата. Пръстите на жената пред него побеляха в стиснатия й юмрук. Осемнадесет годишното момиче стоеше право до печката, с наведен поглед и нервно потропваше от крак на крак. Минутите падаха като скали върху раменете й и я смачкваха все повече.

- „Тръгваме“, мъжът стана. Дъщеря му вдигна глава и го погледна с усмихнати очи, докато му отваряше вратата. И тогава се случи.

Лицето на мъжа потъмня. Цвета от воднистите очи съвсем се оттегли; те блеснаха с режещата острота на стъкло и болезнено се впиха в лицето на момичето.

- „Какъв е този карнавал по физиономията ти? Аман от курви! Отивай да се миеш!“ – тежкият му глас нараняваше.

Момичето се разплака, но незнайно защо, за първи път от 18 години, каза „Не“. Шамарът се извиси във въздуха, набра сила и се стовари като бич през лицето й, изсушавайки сълзите, но оставяйки ярка червена следа.

Всичко се разви като насън. Хора, които се опитваха да успокоят мъжа със змийския поглед. Малката кожена чантичка в синьо, изтръгната от стиснатите й длани. Паспортът й, прибран във вътрешния джоб на перфектно изгладеното сако на бащата. Вълшебния дъждобран на пода, а до него дадената назем химикалка “BIG”, тази, която трябваше да донесе късмет. Автобуса. Дългото пътуване назад, към Бургас, към двустайния апартамент в комплекс „Зорница“, чиито стени пазеха толкова насилие и тъга. Към сълзите, с които  изтичаха надеждите и мечтите.  Към Мечо, който никога нищо не казваше, но винаги бе на разположение да слуша.

 (следва)