Когато ти и брат ти станахте на пет, небето над село Бръшлян почерня от гарвани. Отначало кръжаха високо, после се снижиха и взеха да нападат врабците и лястовиците, гълъбите и синигерчетата. Накрая накацаха по покривите и оградите, овошките и лозята, царевичака и слънчогледа. Татко ти и дядо ти излязоха да ги пъдят с дълги тояги, а аз с треперещи ръце продължих да бъркам качамака. Сърцето ми се късаше – не от предчувствия, а от сигурна обреченост. Не ги спрях, макар да бях наясно, че усилията им ще идат на вятъра. Ужасът бе сковал езика ми. Знаех, че скоро ще загубя и мъжа, и сина си, че аз съм причината за това и най-вече – че нищо не мога да направя, за да предотвратя трагедията.

Бях избягала от нея през пет планини в шеста, бях се скрила с дядо ти в най-забутаното село – Бръшлян, където родих баща ти, а двадесет и пет години по-късно се появихте ти и брат ти. Надявах се да не ни намери, а в същото време се радвах на живота както никога преди, защото знаех, че дните на щастието ми са преброени. Минаха тридесет години без черни птици и без войни по земята. Тя бе просрочила двадесет годишния цикъл и това можеше да означава само едно – че упорито ни търси, за да си отмъсти.

Не можех да кажа на дядо ти, още по-малко на баща ти. Няма да узнае и брат ти, нищо че ти е близнак. Това е женска тайна! Предава се от баба на внучка! Закълни се да я пазиш доживот, колкото и дълъг да се окаже!

Черните птици си имат Повелителка. Обикновено си я избират – млада мома около двадесетте, огорчена от хората или отхвърлена от любимия си. Обаче не всяка, преживяла нещо лошо, става за тяхна господарка. Първото условие е да бъде озлобена срещу човешкия род, второто – да е готова на всичко, за да опази красотата си недокосната от неумолимото време. Макар да се случва рядко, и момата може да избере да стане Повелителка на гарваните, ако издебне момент, когато предишната им господарка отиде да се къпе в реката и успее да навлече черната й рокля, без онази да се усети. Мек е платът, красива – кройката с леко изрязаното деколте, разширяващите се ръкави, тясната талия, дългия шлейф. Прилепва като собствената ти кожа, можеш да я носиш векове, без да ти омръзне...

Не знам коя е била първата и кога е започнало всичко – сигурно още в зората на човешкия род, но преди петстотин години аз станах Повелителка на черните птици. Да, по-стара съм, отколкото можеш да си представиш. Не се пули така! Ако реши, Повелителката може да живее вечно, без да остарява. На всеки двадесет години – при появата на първите бръчици и първите бели косми, ознаменуващи зрелостта, тя призовава гарваните от цял свят и тръгва с тях да обикаля градове и села, държави и империи. Където мине, избухва война. Гарваните се хранят с плътта на убитите мъже, а бръчките на господарката им се изглаждат, косите й потъмняват и цялото тяло се подмладява.

След като станах Повелителка, отначало удържах цели петдесет години, без да предизвикам война. Сбръчках се като изсъхнала мушмула, смалих се и се прегърбих, та се наложи да ходя с бастун. Косата ми оредя и посивя, краката ми се изкривиха от старчески болести. Когато почина брат ми, загубих връзката си с човешкия род. Бяхме близнаци – както и ти с твоя. Отидох на погребението и си изплаках очите. По някое време през сълзи чух как роднините одумват хубавата ми рокля и се присмиват на несъответствието й със сбръчканата ми кожа. Нож се заби в сърцето ми! Та нали моята старост заплащаше мирът и живота им!

Очите ми изсъхнаха, а сърцето се вледени и изтръпна. Целунах студеното чело на брат си за последен път и си тръгнах. Още същата вечер призовах гарваните и както си бях с бастуна, закретах през нашето село, излязох и продължих през следващото и така нататък. Когато виждаха черните птици, хората ги взимаха за предвестници на глад и болести. Във всяко село и град се намираше поне по един самозван проповедник на бъдещото опустошение. Търговците веднага покачваха цените на стоките, богатите се презапасяваха и намаляваха заплатите на работещите по нивите им, че нали било криза. Бедните още повече обедняваха – до оскотяване и започваха да крадат безогледно и да убиват без да им мигне окото, ако някой се опита да им попречи. В отговор богатите начело с царете даваха неограничена власт на групи войници за поддържане на реда. Но това беше само началото. Омразата растеше като пожар до безумие, подклаждана от проповядвания страх. Настройваха се нации, класи, религии едни срещу други. Обвиняваха всички извън своята „група” за още неслучилото се зло. През вековете съм виждала какви ли не лудости. Някои се деляха по най-нелепи признаци като височина, цвят на очите и косата. В същото време гледаха с подозрение на всеки, който не споделяше омразата на своята „група”, набеждаваха го в шпиониране, съдеха го по кратката процедура, обесваха го или го обезглавяваха според обичаите си, а трупа или само главата излагаха на главния площад за назидание, докато се разложеше напълно. Оттам тръгваха болестите и епидемиите.

До пет месеца след като минавах с гарваните през дадено място, избухваше война. Без моите птици да са нападнали някой, освен врабци и синигери, без да са унищожили реколтата. Гарваните ядяха трупове само на вече убити от себеподобните си мъже. А моята кожа се подмладяваше, косата потъмняваше и се сгъстяваше, гърбът ми се изправяше, краката спряха да ме болят и захвърлих вече непотребния бастун. Заприличах на двадесет годишна мома и по-важното – почувствах се силна и здрава, а бях чукнала седемдесетте.

Хареса ми втората младост – дори много. Радвах й се повече, отколкото на първата, понеже бях познала болката на старостта. И взех да обикалям света на всеки двадесет години. Ходенето ми беше леко, а не както първия път – едва-едва с бастуна. Стигнах до извода, че Повелителката не трябва да занемарява здравето и красотата си заради добруването на неблагодарници. Още повече, че не бях виновна за нищо. Моите гарвани не причиняваха войните – хората само си търсеха повод да излеят натрупалата се в душите им омраза.

Векове живях извън човешкото общество – само с птиците. Не страдах от самота – гарваните са разумни същества и могат да говорят. Колко приказки съм слушала от тях, събрани от цял свят, колко мъдрости знаят и ги предават на малките си. Единственото нещо, което пазеха в тайна, бяха историите на предишните си господарки. Малко по малко загубих спомена, че някога съм била човек. Дори забравих собственото си име. Бях неприкосновената Повелителка на гарваните!

До онази съдбовна нощ, когато срещнах дядо ти. Помня, че ожаднях и понеже нямаше изворче в гората, по тъмно влязох в село Здравец и се запътих към кладенеца насред мегдана. От векове не се бях заглеждала в светещите прозорци на къщите, не бях виждала как човешките семейства, събрани на софрата, миролюбиво дъвчат насъщния. Далечни спомени оживяха в душата ми. На подобни трикраки столчета седяхме с брат ми и кусахме качамак от една и съща паница...

Побързах да отмина. Преди да изляза на мегдана, се огледах. Стори ми се празен. Отместих дървения похлупак на кладенеца. Тогава иззад другата му страна се надигна едър млад човек. Явно беше причаквал друга мома, та се стъписа като ме видя. Нещо трепна вътре в мен. Обаче се стегнах и спуснах менчето в кладенеца, все едно онзи го нямаше. Чу се плисък на вода. Изведнъж две силни ръце взеха синджира от моите и момъкът сръчно изтегли пълното менче и ми го подаде. Пих жадно.

„Не си тукашна, нали? Добре дошла в село Здравец!” – рече, без да съзнава колко безумно звучат такива думи, отправени към Повелителката на черните птици.

Благодарих му, изненадана от себе си – от векове не бях говорила с човек. Момъкът ме заразпитва имам ли хляб и място за нощувка. Кимнах утвърдително. Исках да избягам. Но той рече:

„Утре ми е сватбата. Заповядай да се повеселиш! Аз съм Момчил. Тебе как те викат?” – и понеже не получи отговор, издрънка – „Много хубав сукман имаш!”

  Бързо се отдалечих, съзнавайки, че всъщност не мога да си тръгна. Докато тичах към гората, в главата ми отекна отдавна забравеното човешко име – Гергина – да, така ме наричаха. Сълзи потекоха от очите ми, свлякох се на поляната и ревнах с глас. Беше ме яд на себе си – да хлътна по мъж – и то такъв, който се жени на следващия ден! Никога не е късно да станеш за резил! И на петстотин дори! Знаеш ли, че ако Повелителката на гарваните се влюби и реши да заживее при хората, трябва да се откаже и от птиците, и от вечната си младост? Аз го направих само за една нощ.

На сутринта се сбогувах с птиците, свалих черната рокля, облякох откраднат сукман и усетих, че вече не разбирам езика на гарваните. От селото долиташе писък на гайда – на мегдана се виеше младоженско хоро. Когато стигнах, се хванах до Момчил. От другата му страна подскачаше щастливата булка. Очите му заиграха като ме видя. Прошепнах в ухото му името си – Гергина, а после му предложих да избягаме заедно. Ръката му стисна силно моята. Пуснахме се от хорото, но не и един от друг. Булката писна и взе да кълне. Настана олелия. Избягахме и се скрихме в гората. Момчил ме остави за малко, за да отиде да вземе коня си от тяхната ливада.

Тогава я видях. Цялата в сълзи, изоставената булка тичаше между дърветата. После извади от пазвата си къс нож и го опря в гърдите си. Изпитах жал и вина, и понечих да се обадя. Но тогава долетя най-старият гарван. Чувах само грачене, но знаех, че й говори. Изтръпнах. Булката захвърли ножа, ядно съблече младоженската си премяна, стъпка я и повдигна от земята моята черна рокля. Облече я! Изпитах ужас! Новата Повелителка на гарваните се закле да унищожи неверния си жених със синовете и внуците му, докато затрие рода му от лицето на земята...

Нищо не казах на дядо ти, спотаих страховете си надълбоко. Бях щастлива с него до онзи ден преди петнадесет години, когато черните птици закръжаха над село Бръшлян. Следващите пет месеца не можах да заспя, за да не загубя дори и един миг с Момчил. Наблюдавах го в съня му и сърцето ми се късаше. Ходех да гледам и татко ти, но майка ти се плашеше, та се отказах. Побелях в очакване на трагедията още преди войната да отнесе Момчил заедно с единствения ни син.

Брат ти порасна и след пет години го чака същата участ. Изходът е само един: иди по горите да търсиш Повелителката на гарваните, издебни я когато отиде да се къпе и облечи черната й рокля! Вярвай ми, няма друг начин! Преди петстотин години и аз го направих, за да спася своя брат...