Когато ти и брат ти станахте на пет, небето над село Бръшлян почерня от гарвани. Отначало кръжаха високо, после се снижиха и взеха да нападат врабците и лястовиците, гълъбите и синигерчетата. Накрая накацаха по покривите и оградите, овошките и лозята, царевичака и слънчогледа. Татко ти и дядо ти излязоха да ги пъдят с дълги тояги, а аз с треперещи ръце продължих да бъркам качамака. Сърцето ми се късаше – не от предчувствия, а от сигурна обреченост. Не ги спрях, макар да бях наясно, че усилията им ще идат на вятъра. Ужасът бе сковал езика ми. Знаех, че скоро ще загубя и мъжа, и сина си, че аз съм причината за това и най-вече – че нищо не мога да направя, за да предотвратя трагедията.
Бях избягала от нея през пет планини в шеста, бях се скрила с дядо ти в най-забутаното село – Бръшлян, където родих баща ти, а двадесет и пет години по-късно се появихте ти и брат ти. Надявах се да не ни намери, а в същото време се радвах на живота както никога преди, защото знаех, че дните на щастието ми с ...