Черният ангел….

Глава 7

-Така е. – усмихнах се аз. – Това важи и за теб. Трябва да изпера тениската си от лигите, които ми остави за спомен.

Той се разсмя и си върна вниманието на хлапетата. За съжаление се наложи да седна до него, но аромата на бърканите яйца и препечените филийки ми даваха стимул да изкача и Еверест в момента. Само след секунди нападнах храната като дива лъвица плячката си. Минаха няколко минути, докато забележа, че и тримата ме наблюдават.

-Какво?

-Ана, сигурна ли си че си добре?-попита ме Риа.

-Да. Чувствам се превъзходно!

-Какво решихте за днес?-попита Мейсън.

-Мислех да се разходим с Риа.-каза Нейтън и хвана ръката й и топло й се усмихна, а тя се изчерви като домат.-Ана, искаш ли да дойдеш с нас? От утре ще ходя в офиса с Мейсън и ще сте постоянно заедно, така че може би днешния неделен ден е идеален да излезем заедно. Какво ще кажеш?

Това момченце си играеше с огъня. Не можех да отрека, че очевидно се държеше с Риа като с принцеса, но много добре знаех какво иска едно осемнадесет годишно момче от приятелката си. И все още не можех да пренебрегна факта, че той е причината да съм в капана на Мейсън Ръш.

-Ама разбира се. Защо не!-усмихнах се.

-Може ли и аз да се присъединя?-попита Ръш.-Щом Ана, ще е с вас съм убеден, че преживяването няма да е за изпускане.

-Не!-сопнах се.- Те поканиха мен, а теб никой не те е канил!

-Притесняваш ли се от мен?-обърна се той и ме погледна с онзи поглед…след който краката ми не се подчиняваха на нищо, освен на него.

-Съвсем не. Просто зает човек като теб сигурно си има планове!

-Свободен съм днес. Очаква ме тежка седмица и искам да се насладя, изцяло и всеотдайно на деня.-гласът му наблегна на това изречение и аз прехапах долната си устна, за да не въздъхна. Та този мъж сякаш ме докосваше най-безцеремонно и безсрамно с гласа си. Бях преплела поглед в очите му и дори за миг забравих, че хлапетата са на масата и вероятно стават свидетели, което дори не знам какво е.

-Ами добре!- каза Нейтън, който ме извади от бездната, в която затъвах.

Браво на момчето. Намеси се точно навреме, преди мозъка ми да стане на желе. Дори не исках да си помислям, за коментарите, които Риа щеше да направи. О, да. Тя щеше да го направи! Не би пропуснала такава златна възможност.

-В такъв случай, какво ще кажете да си направим една въздушна разходка първо?-предложи Мейсън.- Днес хеликоптерът ми е свободен, а и пилота е на разположение.

-Да!-прихна Риа.-Винаги съм искала да летя с  хеликоптер.

-Така да е!- веднага я подкрепи Нейтън.

Двадесет минути по-късно се чудих с какво да прикрия бледото си лице. Всеки вампир би ми завидял за цвета на кожата ми в момента!

Странно… бях наистина нервна. Не, защото бях нервна, а защото не бях сигурна каква е причината за това. Дали е от вълнение, че ще видя прашния, претъпкан, зареден с престъпност и пълен до дупка Ню Йорк или затова, че Божествения ще бъде с мен,т.е. с нас! Ама разбира се! Как не се сетих?! Сто процента е заради града!

За пръв път, осъзнах колко се старая, за да изглеждам добре. Заради града! Точно така! Не можех да се разхождам по улиците на Града като селско момиче. По дяволите… Нямаше да ходим, а шяхме да летим! С хеликоптер!  Как може да нямам една по-прилепнала тениска! Това е нелепо! Къде ми е бил умът, докато съм си събирала багажа?! А, да - в дневната!  В главата ми бе пълен хаос и на всичко отгоре Мейсън Ръш  образуваше бели петна в съзнанието ми. Това е още един обезпокоителен извод, който написах на сметката му.

Дългата ми руса коса поне блестеше от сутрешния душ и с помощта на малко спирала успях да подчертая сините си очи. Всъщност мисля, че успях да придобия по-зрял вид. Избрах си любимите дънки, които ми бяха като втора кожа.

Когато отидох в дневната, където трябваше да се съберем се притесних за бляскавия под от мрамор – щях да се разложа като течен шоколад на филийка, когато видях Мейсън Ръш, облечен с черен деним и колежанска тениска с надпис „Харвърд“. И най-лошото бяха слънчевите очила, с които приличаше на картинка от най-лъскавото списание.

-Изглеждаш приказно, Ана.-усмихна се той, докато аз се надявах, ченето ми да не опира твърде видимо на пода.

-Благодаря. Къде са Риа и Нейтън?

-Горе, на площадката.

Той ми посочи с ръка асансьора и натисна копчето. Докато чакахме, не пропуснах възможността да отпусна напрежението с деликатен словесен спаринг.

-Хора, като теб не могат ли да ходят?

-Хора като мен?!- засмя се той.- И какви са хората като мен?

-Парадиращи с богатството си.

Вратите на асансьора се отвориха и се качихме в кабината. О, не! Сега разбрах, защо във всички филми асансьорите са повод за секс сцени. Твърде малко пространство за твърде много… електричество. Надявах се електрониката да не се повлияе от напрежението в тялото ми.

-Не парадирам.-тихо каза той и се обърна към мен.-Аз съм публична личност, Ана и мисля, че летенето с хеликоптер ще ти хареса повече, от следящите ни папараци.

Точно щях да върна подобаващ отговор, но пристигнахме на покрива.  Вратите на асансьора се отвориха точно на хеликоптерната площадка. Витлата на машината се въртяха и създаваха страшна въздушна струя. Видях Нейтън, Риа и пилота, които носиха от онези слушалки с микрофоните. Не знам защо, но се изплаших. Шумът, височината, струята и страхът от непознатите неща ме превзе. Заковах се на място. Дори се каних да направя крачка назад. Усещах как паниката започна да се надига в мен. Дясната ръка на Мейсън Ръш ме прихвана за кръста, сякаш с този жест ми казваше да се опра на него ако се тревожа. Не ме придърпа към себе си, но докосването му ми даде куража, от който несъзнателно се нуждаех. Обърнах се към него. Усмихнат гледаше напред и очакваше от мен да направя крачка. Докато бях до него страхът ми се прибра отново в онази мрачна пещера, от която бе дошъл. Не знам дали беше илюзия, но имах чувството, че мога да направя всичко, докато този мъж е до мен.

Тръгнахме към машината заедно. Послушно изпълних всички инструкции и вече летяхме тридесет минути. Усещането бе феноменално, а гледката- приказна. Минахме ужасно близо край Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на Свободата, както и около небостъргача с огромни букви „Ръш Тауър”. Всичи освен Мейсън ахкахме и правихме снимки с телефоните си. Как можеше да е такова дърво?! Е, за него може би е ежедневие, но в момента не можех да мисля за него. Летенето изпълни тялото ми с твърде голямо количество адреналин. От доста време насам се чувствах опиянена и щастлива и си повтарях, че не е заради мъжа сложил ръка зад гърба ми.

Намирахме се в един яхтклуб или поне така ми казаха. Сградата меко казано приличаше на космически кораб от стъкла с изумителна гледка към океана. Разбира се още щом видяха Мейсън веднага ни настаниха на най-прекрасната маса. Всичко тук беше свръх голямо, свръх скъпо и свръх идеално! Това беше „Свръх Мястото“! Трябваше ми известно време да се климатизирам и реших да го направя в дамската тоалетна! Нейтън и Риа си гукаха. Бяха погълнати един от друг. За миг се загледах в в тях и наистина видях две половини от едно цяло. Риа беше много нежна и красива във виолетовата рокля, която й бях подарила миналата година. Имаше безупречна стойка и с лекота се справяше с етикета на масата. Много се гордеех с нея. Беше  запомнила всичко, на което ни учеха в приюта. Наблюдавайки я как се усмихва и се смее на всяка дума на това момче, успях да прогоня част от страховете си. Нейтън се топеше до нея и дори не забелязаха, че се изнизвам от масата. За щастие Мейсън също беше задържан от един мъж, който явно държеше да изкаже мнението си по някакъв въпрос. Докато вървях натам през коридор, който приличаше на изложбена зала в Лувъра, силно се надявах да не се спъна и да унищожа нещо, за което може би ще се наложи да продам някои от крайниците или органите си, за да го изплатя. Ако някой ми звъннеше в момента и ме попита къде съм, нямам представа дали щеше да ми повярва. Намирах се в рая на тоалетните! Всичко беше от горе до долу в мрамор и стъкло. Ухаеше на скъп парфюм и имаше какви ли не екстри! Имаше резервни тениски с логото на клуба, парфюмчета и всякакви мини козметични продукти, които могат да потрябват на една жена. Не се сдържах да погледна дали тоалетната не е от сребро, а тоалетната хартия със златни нишки. Отворих вратата и надникнах. Най-после разочарование! Вече се бях притеснила, че не се намирам на тази планета. Май беше грешка да дойда в тоалетната. Щеше да е чудесно да подишам малко чист въздух. Когато влизахме в това архитектурно творение, забелязах няколко пейки отвън, сред дърветата. Отправих се натам. Времето беше прекрасно, макар горещо. Ето защо пейката под онази дебела сянка ми се видя като оазис в пустиня. Дори не разбрах кога съм се настанила и съм започнала да играя на любимата си игра на смартфона си. Това бе най-ефикасния начин за изключване на съзнателната мозъчната активност в будно състояние. Даже успях да мина онова ниво, което играех от седмици.

-Хах!-ахнах аз и с любопитство подхванах следващото ниво, защото очевидно доста бях задобряла.

Почти го минах, когато някой се прокашля. Оставаше ми толкова малко да го мина, затова вдигнах лявата си ръка, за да дам знак на човека срещу мен да задържи за момент.

-Какво правиш по дяволите?- Мейсън ме наблюдаваше с поглед, който не беше пълен с топли чувства.

-Играя.-едва казах, тъй като тотално се огънах от студения му поглед.

-Играеш.-гласът му този път беше като бръснач.

-Аха.

-Знаеш ли от колко време играеш?-докато задаваше въпроса си, прокара ръка през косата си, сякаш едва се сдържаше да не избухне.

-Аз…

-Ана!-гласът на Риа, направо трепереше от тревога, докато с Нейтън приближаваха.-Къде беше? Търсим те от половин час!

Изчаках я да седне до мен и да ме прегърне, тъй като се притеснявах да се изправя до Ръш.

-Излязох за момент. Нищо не е станало.

-Защо не ни каза?-попита Риа.

-Остави ли сме охраната в пентхауса. Не е добра идея да се разделяме.-каза Нейтън.

Мейсън се обърна рязко и  тръгна към клуба без да каже нищо. Ядосан ли ми беше?! Затова, че съм излязла за малко?! Я стига! Това беше повече от нелепо. Да бях чихуахуа щях да имам повече свобода. Що за властен тип! Кретен!

-Да не съм се омъжила за президента, без да съм разбрала?! Та аз съм на пейката пред входа, Нейтън! От няколко часа съм в Ню Йорк и от около час в този клуб. Едва ли някой ще се занимава с мен.

-Хайде, да хапнем.-Риа усети, че започвах да набирам мощ за избухване.- Гладна си, нали?

-Хайде.

Ако до преди час и половина правихме снимки и се смяхме в хеликоптера, то  сега явно не бяхме в яхтклуба, а на някоя панихида. Ядосах се, когато чух мъжа от масата срещу нас да повишава тон, защото ми пречеше да слушам разговора на жените зад мен относно последните модни тенденции при домашните любимци. Господи! Това наистина е абсурдно!

-Това няма ли да спре вече? – троснах се аз.

-Ана, просто много се разтревожихме.-опита се да ме успокои Риа, която буквално крещеше с поглед „Моля те, не сега”.

Въздъхнах и реших да нея поставям в неловка ситуация пред Нейтън. Продължихме да храним с великолепна храна, от която щеше да остане отливка на небцето ми. За щастие обяда приключи и се отправихме към хеликоптерната площадка. Наистина съжалявах, че съм причината да разваля ведрото настроение, но в крайна сметка какво толкова бях направила?! Да не би да съм убила някой?!

-Мейсън беше страшно изплашен. За пръв път го виждам, да издава каквато и да било искрена емоция.-тихо каза Нейтън.

Дори не усетих, кога бе застанал до мен. Риа и Мейсън вървяха напред мълчаливо. Тя изглеждаше толкова мъничка и нежна до този изумителен мъж.

-Всичко е било напразно. Няма причина да се впряга толкова, че да скапе цялото настроение, Нейтън.

-Наричай ме Нейт.-усмихна се той.-Явно знаеш твърде малко за него.

-По скоро нищо.

Той се засмя и продължихме да вървим.

Полетът до апартамента на Ръш беше не по-малко впечатляващ от предходния, но тотално ме изтощи. Осъзнах колко съм изморена едва, когато се прибрахме в Соломоновия апартамент. Устремих се към леглото моментално, щом вратите на асансьора се отвориха в жилището. Не исках да губя време в разговори, защото бях сигурна, че след малко ще се строполя като чувал с картофи. Трябваше да си почина добре, за да успея да анализирам всичките си емоции и преживявания от този ден. Сигурно се бих се превърнала в златна мина за някой психотерапевт. Видях възглавницата си и се хвърлих в легото. Заспах на мига, а слънцето още не беше залязло.

Устата ми беше пресъхнала от жажда. Никак не ми се искаше, но трябваше да отворя очи. За мой късмет, в стаята беше тъмно, но се виждаха прелестните светлини на града. Станах и потърсих пантофите си. Не ги открих, което ме подсети, че не съм си у дома. Надявах се да успея да изприпкам бързо до кухнята без някой да ме види и да ме задържи в разговор. Просто исках да си заспя по най-бързият начин. Взех едно одеалце и се наметнах с него. Тръгнах към кухнята и се ядосах на мрамора, който беше леден. Бързо си налях чаша вода и я изпих на един дъх. Налях си втора и докато я пресушавах видях светлина, идваща от друг коридор. Беше тихо, така че предположих, че е доста късно. Въпреки това светлината в коридора събуди любопитството ми. Оставих чашата на плота и тръгнах натам. Видях открехната врата в дъното и разбира се надникнах. Сърцето ми спря.

Това беше кабинета на Мейсън Ръш. За разлика от другата част в апартамента, изглеждаше топъл и уютен. Имаше огромна библиотека от пода до тавана и голямо старо бюро от масивно дърво. Беше заринато от документи, но въпреки това бяха прилежно подредени. По средата имаше отворен лаптоп и лампа, от която идваше светлината. На стола зад тази прекрасна мебел беше Мейсън Ръш. Спеше. Носеше черна тениска, която бе от някаква еластична материя, тъй като подчертаваше перфектно изваяните му мускули. Беше се облегнал назад и бе вдигнал на главата си чифт очила, с които умирах да го видя. Бях сто процента убедена, че ще бъде още по-неустоим. Като привлечена от магнит влязох в стаята. Исках да се насладя на прекрасната гледка отблизо. Приближих се и огледах изваяните му ръце да стоят отпуснато на стола. Беше бос и носеше долнище на пижама освен тениската. Изглеждаше толкова земен и истински. Лицето му бе приказно. Светлината от лампата го правеше да изглежда още по-красив и неземен. Цялото ми същество копнееше да го докосне. Трябваше да се убедя, че всичко това не е плод на развинтеното ми въображение. Умът ми не можеше да повярва, че този мъж искрено се бе тревожил за просто момиче като мен. Но сега не можех да мисля за това. Бях се устремила към него, без да мога да се контролирам. Докоснах леко с устни слепоочието му. Наистина не исках да го будя. Свалих одеалцето от раменете си и го наметнах върху него. Трябваше да събера всичката воля, която притежавам, за да изляза от тази стая.