Черното обгръщаше всичко. Нощта беше дълбока, непрогледна и тиха, сякаш времето само спря. В това черно имаше сила, но и тежест, която тегнеше върху душата. Беше време на размисъл, на сълзи и мълчание. Тъмнината криеше всичко, оставяше само въпросите, бягащи без отговори в мрака.
Но както нощта неизменно се прелива в утрото, така и черното започваше да губи своята плътност. В него се прокрадваха сиви нишки, като първите лъчи на зората, които пробиват тъмата. Тези сиви нюанси носеха със себе си нова надежда, подготвяйки сърцето за промяна. В тях имаше и тъга, и утеха- смесица от емоции, които свидетелстваха за прехода.
С времето, черното все повече отстъпваше пред сивото. В този междинен свят на полусенки, човек намираше спокойствие и разбиране. Сивото не беше нито край, нито начало –то беше път, по който минаваше животът, обогатен от опита и мъдростта, придобити в мрака. Сивото беше подготовка, изчистване на старите болки и рани, за да даде място на нещо ново и светло.
И ето че постепе ...