Черното обгръщаше всичко. Нощта беше дълбока, непрогледна и тиха, сякаш времето само спря. В това черно имаше сила, но и тежест, която тегнеше върху душата. Беше време на размисъл, на сълзи и мълчание. Тъмнината криеше всичко, оставяше само въпросите, бягащи без отговори в мрака.

Но както нощта неизменно се прелива в утрото, така и черното започваше да губи своята плътност. В него се прокрадваха сиви нишки, като първите лъчи на зората, които пробиват тъмата. Тези сиви нюанси носеха със себе си нова надежда, подготвяйки сърцето за промяна. В тях имаше и тъга, и утеха- смесица от емоции, които свидетелстваха за прехода.

С времето, черното все повече отстъпваше пред сивото. В този междинен свят на полусенки, човек намираше спокойствие и разбиране. Сивото не беше нито край, нито начало –то беше път, по който минаваше животът, обогатен от опита и мъдростта, придобити в мрака. Сивото беше подготовка, изчистване на старите болки и рани, за да даде място на нещо ново и светло.

И ето че постепенно, сивото също започваше да избледнява. Появяваше се първият лъч на утрото, който боядисваше всичко в меко, топло светло. Черното вече беше спомен, а сивото – преход. И с всяка изминала минута, светлината ставаше все по-ярка, докато накрая не се разстла като чист, бял лист.

Бъдещето бе пред нас-неопетнено, готово да приеме всяка мечта, всяка надежда, всяка нова стъпка. Белият лист, символ на ново начало, стоеше пред нас, чакащ да бъде изпълнен с нашите истории. Той беше обещание за утре, за светлина и за живот, който тепърва предстои.

В този момент, човек осъзнаваше, че независимо колко тъмна е нощта, колкото и да са тежки сълзите, винаги идва утрото, носещо ново начало. Бъдещето бе чисто, бяло и необятно – като празен лист, готов да бъде изписан с бяло перо и изпълнен с нови, светли мечти.