- Виж луната, не е ли красива?
Погледнах. Беше червена и по-скоро беше плашеща.
- Почти стигнахме – каза приятелят ми, с когото бяхме тръгнали да търсим нещо. След като се събудих веднага забравих какво, но в съня си знаех.
Повървяхме още малко през полето, огряно от червена светлина и скоро стигнахме до ниска, квадратна постройка с врата. Аз отворих вратата и двамата влязохме.
Беше асансьор, имаше само един бутон – стрелка надолу. Натиснах го и потеглихме. Изведнъж асансьорът рязко спря, осветлението премигна и нещо започна да дращи по стените. Сякаш отвън имаше чудовища с огромни нокти, които искаха да влязат при нас. Тогава приятелят ми се обърна и ми каза:
- Не гледай към луната!
Събудих се.
Първо си отдъхнах, защото разбрах, че чудовищата са били само сън. После обаче забелязах, че през прозореца влиза червена светлина. Станах от леглото, приближих се до стъклото и изтръпнах. Луната беше червена, точно като в съня ми. Кърваво червена. А в междублоковото пространство се бяха събрали много хора и оживено разговаряха. Още хора излизаха навън.
Върнах се при леглото, за да видя колко е часът, но телефонът ми беше изключен. Явно батерията беше паднала. И тъй като нямах друг часовник, като изключим компютъра, но той зарежда много бавно, опитах да светна лампата над леглото, за да си намеря зарядното. Лампата обаче не светна.
Бързо прекосих стаята и опитах да светна другата лампа, но и тя отказа. Разбрах, че няма ток. Тогава реших да се облека и да отида при хората навън.
- Какво става? – попитах един съсед когато излязох.
- Не знам – отвърна той – Видях, че всички са навън и излязохме и ние.
Тогава забелязах, че освен него навън са и жена му и двете му деца. Децата изглеждаха много изплашени. Както и родителите им.
- Нещо страшно е станало – каза една баба, която стискаше ръката на съсухрения си съпруг. – Няколко човека опитаха да подкарат колите си, но те не работят.
- Аз също ще опитам – каза съседът, а на съпругата си каза – Стойте тук.
Тогава децата се разплакаха, а жената го замоли да не ги оставя сами. В крайна сметка цялото семейство тръгнаха към паркираните наблизо коли.
- Какво става – чух някой, който явно тъкмо беше дошъл, да разпитва хората.
- Явно въздухът е замърсен и луната изглежда червена – обясни някой. А някакъв мъж попита:
- Добре де, тогава защо нищо не работи?
- Ами ако нещо е станало със слънцето? – попита един младеж. – Като в онзи филм с Киану Рийвс, където нещо беше станало със слънцето и всички измряха накрая. Имаше и извънземни.
- Извънземните ли са направили нещо на слънцето? – попита едно момиче.
- Не, извънземните бяха добри и бяха дошли, за да помогнат.
- И не успяха ли? Нали каза, че всички са умрели?
Момчето понечи да отговори, но тогава човекът, който беше предложил теорията за замърсяването каза:
- И какво може да е станало със слънцето?
- Някакво супер мощно изригване, или нещо такова – обясни младежът. – И аз не разбрах какво беше.
- Това не е филм – каза човекът със замърсяването.
- Какво става? – попита ме някой. Беше съседката от втория етаж, която имаше две котки и за това свидетелстваше миризмата на етажа. В момента и двете котки бяха в ръцете ú.
- Ами… - казах аз и се замислих. Не намери ли бабичката друг когото да пита – Не знам. Никой не знае. Май нещо със слънцето. Или е замърсен въздуха. Или са извънземни.
Съседката целуна едното коте по главата и каза:
- Ами аз ще се прибирам – и се върна в блока. Много хора бяха стигнали до същото решение и се връщаха по домовете си.
- Не запали – каза съседът, когото бях заговорил пръв.
- Всички се прибират – каза жена му, която носеше по-малкото дете в ръцете си. – Хайде и ние. Нина вече заспа.
Мъжът помисли, огледа отново хората, а сетне и луната и каза:
- Каквото има да става, ще стане. Няма смисъл да стоим. Предполагам, че с настъпването на деня всичко ще е ясно.
После се обърна към мен и каза:
- Ще се радвам утре да се срещнем и заедно да се посмеем над тази ситуация.
Той влезе в блока последван от семейството си.
Аз огледах останалите навън. Всеки имаше някого, с когото да сподели червената нощ, освен мен. Реших, че съседът е прав и се върнах в самотния си апартамент. А навън луната хвърляше червената си светлина.
Колко исках да имам някого до себе си. Като в съня. Дори съседката от втория етаж имаше котките си. А аз бях сам, компания ми правеше единствено страха.
Легнах си и зачаках утрото. Исках да заспя, защото предпочитах да умра в съня си. Исках да заспя, дори и отново да сънувах чудовища, защото нямах нищо против тях, стига да имах някого до себе си.
Защото, както разбрах в крайна сметка, самотата е най-страшното чудовище на света.
24.04.2009
НРО
© Михаил Костов Todos los derechos reservados