Червените Маймуни

                                                 Борислав Ичев

Името ми е Енрико Рамирес. Родом съм от Испания и съвсем откровено мога да кажа, че не се гордея с това. Това е дупка, която застава пред теб, препречвайки пътя ти към собствената ти изява. Тя ми показа що е безредица и несправедливост. Тя ме подтисна и подцени. Тя ми показа правилната кауза.

Беше годината, в която държавата ми тънеше в бездънна криза. Всичко се опираше на висшата ни аристокрация – още откакто се даде началото на Испания, кралят и кралицата си вирнаха носовете до небесата. Наложиха огромна част от приходите на държавната хазна да се внасят за лукса и пищността на домовете на по-видните аристократи и за публичните гонения и избивания на маврите. Улиците на Кордоба бяха все така пълни с просяци и хора с недъзи, насядали по земята, проследяващи с измъчен поглед десетките минувачи. Преди да навърша седемнадесет години си въобразявах, че хората просто ще забележат уменията ми с грънчарството и няма да е толкова трудно да просперирам, но сгреших. За жалост силните писъци на кризата заглушаваха моите желания. Баща ми почина и единственото, което успя да ми осигури, бе дома ни. Скоро дори и завещанието му ми бе отнето. Буржоазният глупак – Фелипе ла Тинес, който плати обилна сума за да срути къщата ми, сега вероятно се разхожда из кралския дворец с незаслужената си длъжност на оратор, която бе постигнал единствено чрез подкупи и измами. Боже, нямам думи да опиша омразата си към този негодник! Той бе символ за типичния „успял“ аристократ в тези времена. Понеже народът ни гладуваше, понякога се случваше да се организират въстания срещу  владетелите ни, но отново липсата на средства вървеше срещу нас и винаги бивахме потушавани. Брутално. Всеки опит за бунт бе потапян в кръв. На няколко пъти съм се разминавал със смъртта на косъм, но след четвъртия или петия опит за въстание вече ми беше все едно дали ще умра или ще живея. Ако баща ми беше жив да види двадесетгодишния си син безработен, беден и подритван от корупцията наоколо, щеше да заплаче с глас. Слава Богу, още не бях легнал, просейки на земята на някоя оживена улица, когато случайно се натъкнах на едно от елитните забавления на обществото ни – екзекуцията. Смъртната присъда явно беше на някакъв мюсюлманин, но това което грабна вниманието ми бе Ернан Кортес. Човекът, който внесе малко разнообразие в монотонния ми живот. На обесването той произнесе една доста прочувствена и вдъхновяваща реч, като с нея се опитваше да съблазни възможно най- много хора да подкрепят делото му. Твърдеше, че сме на път да направим велико откритие. Исканията му са били връчени директно на Фернандо и Изабел Кастилска и одобрени с незначими промени. Човекът притежаваше огромен хъс и бе готов да поеме към още неизучената Индия само за да търси Съкровището. Още вилнееха слуховете за чудовищата, които дебнат в бурните води на Тихия океан, но Кортес ги занемаряваше напълно, възлагайки идеята си за голямото откритие, което ни очаквало на тази нова земя. Твърдеше, че връзките му с аристокрацията ще облагодетелстват приключението ни и ние ще сме първите стъпили там след похода на Колумб, готови да дирят прочутото Съкровище, за което имаше слухове, че било град, пълен отвсякъде със скъпоценни  кристали, злато, величествени скулптори, ковчези с всякакви накити, огърлици, ценни бижута...

Толкова много бяха хората с държавен пост като моя, които едвам си намираха нещо за ядене, че се учудих колко бързо Кортес събра екипажите си пред деветте величествени кораба. „Градът на разкоша“ беше пленил умовете на всеки един от моряците. На път за Рая (така беше наричана тогава мистичната Индия) бяха поели само онези, които наистина бяха уловили магията на пътешествието и които бяха готови да се жертват в името на Съкровището. Така историите за Кракена, русалките и бурите на необятния океан просто минаваха покрай ушите ни и по никакъв начин не можеха да се противопоставят на силата на вярата в успеха ни. Като пълководец Кортес може би сред всички нас бе най- уверен. Съдейки по мощния му , енергичен и необуздан поглед, който ни отправяше на всяко едно от събранията ни преди потеглянето към Индия, силата на неговата вяра може би клонеше леко към лудост.

Отплавахме от  пристанището в Севиля с попътен вятър под жаркото слънце. Нямахме никакви координати, единствено посока , която сочеше вероятното положение на непознатия континент. Изминаха дни, може би седмици, в които се лутахме из спокойните води на океана. Всичко вървеше перфектно, докато изведнъж капитанът на нашия кораб- Алонсо Кинтеро не ни извести, че испанците са щяли да ни издирват като престъпници, защото Кортес малко ни бил спестил истината. Договорът, който той бил подписал с кралицата гласял, че той ще направи испански колонии в Индия и ще населява възможно най- голяма част от континента. Евентуално ако му остане екипаж, време и търпение за търсенето на Съкровището, тогава имал право да се заеме с него. Да, обаче Кортес и хората му имахме други намерения - никой от нас не искаше да се застоява на едно място и да не участва в голямото откритие. Приоритет беше откриването на Съкровището, а това начинание изискваше много търсачи, времето също ни притискаше и подчиняването на кралската воля още от началото бе обречено на неуспех. Залъгвайки по този начин испанската аристокрация, Кортес бе поставил тази мисия над живота ни и сега след завръщането от Рая обстановката в пропадналата ни държава щеше да стане още по-мизерна за нас.

Въпреки тази перипетия очите ни не слязоха от хоризонта. Не гледахме назад, а правехме крачки напред, към Индия...

Появи се и онзи момент на еуфория, когато Кинтеро рано сутрин ни събуди със силен вик, известявайки за наближаващата земя. Не може да се опише как се почувствах тогава! Емоциите бяха прекалено силни, дълги и преплитащи се – за първи път през целия ми живот виждах как се дава воля на ентусиазма ми и подобно на упорит кон, теглещ колесница, той ме водеше към мечтаното от мен Съкровище. Тогава всъщност се запитах – „Защо желая толкова силно това откритие?” и открих отговора –„За да мога да започна по-добър и  равностоен живот във висшите кръгове на обществото”. Но това не беше хубав отговор. Бях способен на подкуп, бях способен да бъда Фелипе ла Тинес! Но не беше само това ... Исках също да направя нещо завършено в живота си. Всичко, което някога бях започвал да правя бе прекъсвано и оставяно незавършено. Например желанието за сладко отмъщение спрямо Тинес и още един куп аристократи и благородници лежеше дълбоко в мен , саботирано от неизгодната ми , сиромашеска позиция... Всички бунтове, в които бях участвал се бяха провалили до един.

Тези размисли се появиха в момента, когато разтоварвахме корабите. Гол до кръста, с коса, вързана на опашка, аз се бях опрял на едно буре и гледах замислено гористата местност, която се откриваше пред очите ми. Хоризонтът бе изпъстрен с кораби отвсякъде и крайбрежието бе по-оживено отвсякога. Мястото, което бяхме избрали за пристанище, беше оградено със скали, а плажът бе златист и малък – на десетина метра от водната  линия започваше джунглата. Прекарахме няколко часа под силното слънце, пренасяйки раници със оръжия и запаси за пътуването, когато накрая с радост забелязахме, че сме изнесли всичко. Тъкмо мятахме багажите на гърбовете си и бяхме готови да потегляме, когато Кортес се изкачи високо на скалата от единия край на плажа и ни поднесе още една изненада. Заповедите му бяха високи и ясни, без капка насмешка в тях. Нареди да бъдат изгорени всичките девет кораба и на въпросите „Как ще се върнем?”, той отговори - „Ние не сме дошли дотук за да се връщаме. В Испания не ни очаква нищо добро.” И въжетата, с които корабите бяха вързани за  дърветата от джунглата бяха отрязани... И котвите бяха вдигнати... Бавно отдалечавайки се от крайбрежието корабите постепенно избухнаха във високи и бушуващи пламъци.

Докато разтоварвахме и изпепелявахме корабите аз се сприятелих с Николас де Ованто – гражданин от Саламанка, който споделяше история, подобна на моята. В подобни моменти приятелството и доверието е като кристалче, изграждащо бляскавата алея на нашето пътешествие. Ованто разправяше, че в Саламанка нещата били още по – зле за онези, които не били с благороден произход. Каза, че тъй като не е такъв кръстопътен или важен град, какъвто е Кордоба, администраторите и владетелите намалявали все повече и повече. Важност си придавали онези с богатството като дори и не се обявявали за властващи преди да започнат да се разпореждат. Те се водили като съветници на градските политици като всъщност корупцията отново била взела върхова точка и „съветниците” просто използвали високопоставяните аристократи, плащайки им обилно. По този начин се добирали до властта и така я извръщали към себе си. Отново имало масови екзекуции, безредици, хаос, тъмен кръговрат на парите и тотална алчност. В Саламанка Ованто ми каза, че бил актьор, но тази работа както и множество други била дотолкова изоставена и неценена от града, че финансово се определял като мен – обикалящ по улиците, търсещ си ядене...

Всички поехме през зелените гори и храсти, нагърбени с тежки раници и въоръжени само с по едно мачете, с което си преправяхме път през обраслите треви. Бяхме се разделили на групи - всяка със собствен водач и щяхме да се разпръснем на няколко посоки. Определихме си място, на което после да се срещнем и всичките седемнадесет групи от петнадесет човека се разделихме. Озовах се в една група с Ованто, а Кинтеро ни беше водач. Газехме в калните треви на джунглата, слешахме шумоленето на храстите и се наслаждавахме на причудливите песни на красивите птици. През цялото време си говорехме за родината ни и за живота си като откривахме все повече и повече допирни точки. Добре, че бях аз да записвам детайлите на гористата Индия, че иначе сигурно и помен нямаше да има от нас.

По едно време се случи нещо, което съвсем бяхме смятали за невъзможно. На лагера през нощта си бяхме опънали тенти и бяхме запалили огън, на който се печаха какви ли не меса, когато един от нашите бе ухапан от змия. Нямаше лек за онова, което щеше да му се случи. Пепър ле Хусто легна пред лагерния огън и видяхме двете дупки от змийската захапка. Знаехме, че има около половин час преди да започне да действа отровата, но не знаехме какво да правим. Нямаше и десет минути преди да започне да се издува ухапания му крак. И тогава изведнъж... Храстите зад едната тента се размърдаха. Един от по- снажните сред нас – Виктор Ферме - се отдели от лагерния огън и отиде да провери. И това беше моментът, в който едно червено, изгърбено човече изскочи от храста и с подскоци тръгна да обикаля около нас. Първичната ни реакция бе всеки да посегне към ножа си, но  Кинтеро ни предупреди  да не вадим оръжията си. Всички вперихме очите си в танцуващото индианче. Изглеждаше, че с подскоците си обикаляше само около стъписания Виктор, който единствен от нас беше изправен. Беше нисичко и имаше много интересна коса – като че ли бе сплетена на твърди плитки с намиращи се тук – там щръкнали пера от птици. Тялото му беше кльощаво и... Изрисувано... Явно бе, че истинската му кожа бе жълтеникава и тя си личеше по лицето му – то единствено не беше обагрено в аленочервената боя, с която бяха оцветени всички символи по тялото му. Да, почти навсякъде по тялото му имаше странни, червени рисунки, от които боята се бе частично размазала и то цялото лъщеше в червено. Беше облечено в някакви изпокъсани и провлачени части от дрипи, които не покриваха голяма част от тялото му. След няколко обиколки около Виктор, най – накрая застана пред него и поглеждайки нагоре си впи очите в неговите. Възцари се тишина и прекарахме около минута в очакване на нещо да се случи. Индианчето извърна погледа си от Виктор и погледна към нас. Поогледа ни хубаво и после се спря на лежащия Хусто. Без да казва нищо, със странната си скоклива походка, изведнъж то тръгна към нас. Някои се стреснаха и се дръпнаха встрани , но аз бях сигурен, че е безобидно. Стигна до нашия отровен и неподвижен приятел, клекна до него и започна безмълвно да оглежда подутия му крак. Съсредоточих вниманието си в лицето на пришълчето – беше кръгло, с малки, черни очички, изписани вежди и тънки устни. Гледаше, мърдаше устните си, докосваше раната и по едно време се изправи срещу нас и каза нещо абсолютно неразбираемо. Явно , че това беше проба и че е знаело , че не владем неговия език. Затова още като видя озадачените ни лица, бързо се изниза от лагера и се скри от погледите ни в един от околните храсти. Минута след изчезването му всички започнахме най – оживени разговори за него и за това какви ли са сънародниците му. Някои предполагаха, че това са нецивилизовани народи и съдейки по първобитния вид на онова индианче си нямат и представа за европейския свят. Други пък твърдяха, че са бежалци от закона или завоеватели и успешното им дезертиране тук и откъснатостта им от околния свят с векове подтикнала поколенията им да си загубят акъла. Във всеки случай аз бях поел към Индия без да предполагам, че тук може да има индианци.

        Нощта беше продължителна не само заради интереса, който появата на червеното момче беше пробудила у нас, а и заради последните мъки на Пепър Ле Хусто. Човекът издъхна с предсмъртните си желания, нашепвайки ни да не се отказваме от делата си и да не губим мотивация. Не си легнахме да спим преди да го бяхме погребали под едно от дърветата извън лагера. Сложихме кръст, направен от съчки и Ованто съчини един кратък стих, който с ножовете си гравирахме на надгробния камък. Сетне всички се прибрахме по тентите си и заспахме.

       На другата сутрин събрахме всички палатки и отпрашихме към дестинацията, на която се бяхме уговорили да се срещнем с останалите групи. Дали някои от тях се бяха натъкнали на нещо, подобно на нашето? Как ли щеше да реагира Кортес на новината за индианците? Това бяха въпросите, които изникваха в главите ни по целия път до сбирката.

       Събрахме се на една голяма зелена поляна. Тя стоеше като оазис сред големите дървета, бухналите им корони, високите, мокри тревища с какви ли не напасти в тях и екзотичните цветя, нацъфтели навсякъде по дървесните кори или насред тревите на джунглите. Поляната беше заобиколена от гористата натура на континента, но в нея тревата беше ниска и отсъствието на дървета и храсти подсказваше , че тя е идеалната за заседаването ни тук.

       Да, обаче този следобед се оказа, че Кортес е скрил още една истина. Всичките двеста и петдесет човека бяхме насядали по равната поляна и той бе застанал пред нас, когато ни разкри , че всъщност е чувал за населението тук. Бил се съмнявал в това , но от записките на Колумб имал едно наум за тях. Не ни казал, защото се опасявал , че това са глупости  и само са можели да ни откажат от пътешествието. От Колумб те са били описани като племена с усилена вяра в езичничеството и със силно застояло развитие на цивилизацията. Помислих си: „Езичници? Досега не бях виждал живи такива...”. Когато разказахме на Кортес за нашата среща с момчето – индианче, той не се изненада , а предупреди всички да се пазим от тях. Имаше много отрицателно мнение за тези народи. Принизяваше ги по разсъдък до нивото на животните и ги наричаше – „Червените маймуни”. Като че ли не ги имаше за различни хора, а за луди диваци. Те можели само да ни попречат с изследването на Индия и търсенето на Съкровището и затова трябвало да страним от тях.

        Освен темата за червените маймуни, се повдигна и въпросът за откритията на неколцина от другите групи. Стана ясно, че едни са открили скелети, просто захвърлени покрай пътя им, други са намерили свитъци и добре издялкани лъкове, огърлици, с накити от животински зъби, някои пък си въобразявали, че чували далечния тътен на музика. Но никой не се бе натъкнал на по – ясно нещо от нашето. Въпреки това, Кортес носеше в себе си една голяма кесия, в която положи повечето от откритията, включително и черепа от скелета. Убеди ни, че когато завършим похода, ще отворим тази голяма кесия и просто ще свържем парчетата на пъзела от открития.

       След онова събрание всички се разпръснахме отново. Но този път за по- дълго. Прекарахме седмици, правейки едно и също. Всеки ден звука от удара на мачетето с обраслата, зелена трева кънтеше в ушите ми. От време на време вдигахме по някой загубен артефакт, но това беше рядкост. Темите ни за разговор също се поизчерпаха. Много често се случваше да ни омръзне да се движим в екип и да кривнем от пътя. Да повървим малко из джунглата сами и да съзерцаваме красивата растителност или да се отпуснем на някой огрян от слънцето камък и да си починем от експедицията.  Е, естествено, после се връщахме и никой не оставаше назад. Бяхме изминали доста път от онова крайбрежие и пътищата ни много често бяха леко отъпкани и наподобяващи пътеки , което значително ни улесняваше. Загубих представа за времето – преди го зачитахме като дни , изминали след събранието, но дори и така им загубих бройката. За щастие не се натъкнахме на нито един от дивите зверове, които със сигурност дебнеха в джунглите .Единствените животни , които бяхме видяли бяха най – разноцветните песнопойни птички по клоните на дърветата, катериците , които със светкавична скорост прескачаха от едно дърво на друго, притичващите диви и оранжеви опашати лисици и едни безобидни същества, които лежаха по клоните на дърветата и поради заспалия им вид ги нарекохме „ленивци”.  За нещастие, двама от екипажа ни бяха повалени от болест, от която ги боляха костите , мускулите си чувстваха уморени, а устите и носовете им кървяха и някои от зъбите им изпадаха. Някои я нарекоха „болестта на кървящите венци” и казаха ,че тя често се появявала при моряците и изследователите заради оскъдната храна...Отново бяхме хванати неподготвени и двамата загинаха. Живеехме с широко отворени очи за местните диви зверове и за болестите, които не познавахме и не можехме да изцерим.

           Един ден бяхме тръгнали по следите на някакво място, показано на една избродирана върху камък карта. Честно казано, от доста време бяхме открили картата, която бе грубо гравирана върху камъка  и показваше място , изобразено като ковчег. Освен това имаше и една пунктирана линия, която пък стигаше до някакво копие и права,която минавайки през ковчега,  достигаше до някакво цвете. Трудно бе да се разшифроват означенията на крайните дестинации, но едното нещо , което знаехме със сигурност от нея бе, че всичко се ориентираше по камъка в центъра на картата. Оттам ние можехме да поемем във всички посоки без да знаем къде отиваме и дали ще е за наше добро. Три дена вече не откривахме нищо – вече започнахме да се разколебаваме дали картата показва действителни места. И тогава ми се случи нещо невероятно...

          Беше един от онези случаи, в които реших да се отклоня малко от пътя на групата си и да се поразходя из една от приятните, необуздани горички. Свалих тежката си екипировка с оръжията и запасите с храна покрай едно ручейче и останах само по риза, дълги панталони и шапка, които бяха като общо прието облекло за нас. Седнах покрай ромолящото, плитко поточе с прозрачни и кристално чисти води и започнах да събирам камъчета от дъното му. Бяха идеално загладени речни камъни , достойни за да носят спомените на Енрико за Индия. Затова си ги запазих за себе си и тъкмо когато прибрах и последното в раницата ми дочух как нещо се движи зад мен. Обърнах се и... Що да видя...

Пред мен стоеше още една червена маймунка. Този път изглежда индианчето беше момиче и беше досущ като онова, което бяхме видяли преди. Само че като че ли беше по – малко от него. Съдейки по ръста му давах дванайсет – тринайсет годинки. Иначе краските по тялото и облеклото му бяха толкова подобни на тези на онова момче... Незнайно защо, реших да го изпитам и да видя как ще реагира ако посегна към ножа си, препасан в панталоните ми. Индианчето изписука „Не,не,не,не,не”. Като попарен пуснах ножа, а то дойде при мен и ме хвана за ръката. „Ела”- каза то.

Хванати ръка за ръка с малкото момиченце, то ме поведе през някакви горски пътища, през които се налагаше да се катерим и да прескачаме препятствията на джунглата. Учудваше ме факта колко добре е запомнило тези места. И така към двайсетина минути безмълвно се провирахме през разни клони, проправяхме си път през високите треви и даже на един – два пъти ни се случи да попаднем на мочурище и аз да нагазя в него , мокрейки крачолите си до колената. Когато пристигнахме, цялата ми мисия на този континент се промени.

Попаднах на един изцяло нов свят. Излизайки от джунглата с индианчето съзрях първите признаци за подреденост в Индия. Колоритност. Култура . Вяра. Това бяха все думи описващи местообитанието на индианците. Живееха в нещо подобно на тенти като изключим факта , че бяха изградени от дървени рамки , за които бяха прикрепени и опънати платове, подобни на животинска кожа. Така всъщност от „палатките” им стърчаха оттук-оттам малки клончета, разклонения на пръчковите им рамки, а цветовете на платовете бяха най – разнообразни. Пътищата измежду тях бяха като че ли посипани със сол или прах – не бяха като досега срещаните кални пътеки. Между някои от дърветата бяха опънати хамаци, а други пък бяха отсечени за да могат да се поместят повече индиански домове. Само че по пътя не се срещаха само тенти... Имаше и огнища, красиво построени с високи и ниски камъни наредени  около тях. Срещаха се и дървета, израсли насред пътя, които бяха допълнително украсени с най – различни минерали, скъпоценни камъни, висящи пискюли и пера. Аз вървях по индианските пътища с обувки, а момичето – босо. Видях и едно дърво извън обсега на територията им, което бяха използвали за да закачат маските си на него. Те бяха много странни – като се започне от изобразяващи космати, рогати лица с големи и всяващи страх червени очи, та се стигне до тези, които бяха като карикатури на човешки лица – с кръгла уста, сякаш изразяваща учудване и блеснали жълти очи. Освен маски по тези дървета имаше и накити и гравирани в кората символи. Повечето им изделия бяха окичени на конци – най-разновидни пера и мъхове, които сега се повяваха от лекия ветрец. По пътя си минах и през огнища, около които имаше разхвърляни някакви паници и прибори за хранене, като паниците изглеждаха като половинки от кокосови орехи, а приборите бяха всъщност остри шишчета и грубо издялкани дървени лъжици. Трудно можех да различа в кои паници всъщност има храна и в кои – смес, забърквана я за рисуване по дърветата , тентите и телата им ,  я за някои от тяхните ритуали.

Индианчето ме поведе към една от малкото тенти, която наистина се отличаваше от останалите. Беше по-голяма , по – пъстра и материята, от която бе направен плата й, на пипане бе като на картина. Пред входа и имаше посипани какви ли не купчинки от прах като миризмата на сяра и развалени яйца бе много силна. Влизайки вътре, аз с моето местно приятелче се изправихме срещу още дузина индианци. Тентата беше толкова голяма, че мястото побираше още петима освен нас. На четири – пет метра от нас трима от тях се бяха хванали един други за рамената и гледайки се съсредоточено в очите, изричаха някакви неразбираеми думи. Кръгът от тримата индианци всъщност се състоеше от старец, жена на средна възраст и мъж на около тридесет години. И тримата носеха различни перуки, а този път единствения знак, който имаха по тялото си бе този на дланите им. Перуките на двамата мъже бяха по – щръкнали и с повече пера, докато тази на жената бе като на моето придружителче – твърди плитки, спуснати надолу със случайно наслагани пръстеновидни накити и кристалчета, окачени или на конци или на идеално изваяни малки, дървени обръчи. Встрани от тримата стояха други двама, които на възраст изглеждаха колкото мен – младеж, който в едната си ръка държеше дълго, ръчно – направено копие и момиче , хванало го за ръка, наблюдаващо с него ритуала.

Още при първите ни стъпки навътре в тентата, младежът с копието изведнъж живна, а тримата индианци останаха неподвижни. Изведе ни навън като хвана малкото индианче и го завлече на няколко метра от мен. Явно си мислеше, че разбирам техния език, а това не трябваше да достига до моите уши. Въпреки , че чувах слабо какво си говореха и не ги разбирах, ми бе ясно, че младежът се караше на малкото момиченце. Сетне го бутна грубо и то се разсърди , обърна ни гръб и си тръгна. Младежът дойде при мен, хвана ме за лакътя и вървейки нервно ме поведе към някаква друга тента. Влизайки вътре, той се поклони набързо и излезе, а аз осъзнах как жената , която стоеше сега пред мен не бе индианка...

Роберта Фелини или Бетси (така искаше да я наричам) беше красива жена, моя връстница. Живяла бе в това племе вече почти година и разбираше езика им, обичаите им, вярванията им. Разказа ми как е била дъщеря на италиански войник и как когато била малка, емигрирала с майка си в Мадрид и оттам научила испански. След време обаче, едно че корупцията започнала да си казва думата и друго че там избухнал страшен пожар. Отчасти градът бил обгорен, а Бетси заедно с майка си намерили спасение в родния си италиански град – Генуа. Тогава тя била около седемнайсетгодишна и Колумб набирал хора за изследването на Индия. Понеже за всички моряци и войници, които били повикани това било огромна чест, бащата на Бетси поискал да поеме на това пътешествие с вече почти пълнолетната си дъщеря. Речено-сторено. Когато Колумб достигнал до Индия, плавайки под Кастилски флаг, първият остров, на който попаднал, нарекъл Сан Салвадор. Стъпвайки на него той карал слугата си -  Томас Колт да води най – подробни записки за всяко тяхно действие. Така са били описани стотици растения , гледки и диви животни. А когато попаднали на тамошното население... Колт записал самите думи на Колумб – „За първи път на този континент попадаме на първобитни хора. Наблюдавахме ги отблизо и видяхме, че ходят голи с рисунки по тялото си, не знаят значението на желязото и не познават хладни оръжия.” И понеже Колумбовата идея била да следва кралската заръка и да прави испански колонии, се наложило да избие маса индианци по заливите на острова.. Многочисленият екипаж, наред с бащата на Бетси, следвайки заповедите на Колумб извършвали ужасни неща. Виждайки жестоките разчленявания на племената им, опожаряванията на домовете им, кражбите на събираните от тях билки, тютюн и какао, Бетси побягнала. Наложило се да бяга и от малкото останали индианци на острова, защото белегът , който им бе оставил Колумб ги бе накарал да слагат всички бели хора под общ знаменател. И така тя преплувала един от протоците, напускайки острова и „армиите” на Колумб и достигайки друга част на Индия, където на ръба на силите си намерила приют в ново племе. Явно, че „Червените маймуни” не били чули за бедствието, сполетяло другите индианци и с любов и любопитство приели бялата Бетси под крилото си. Хранели я с тяхна храна , посветили я в обичаите си и понеже не говорели друг език освен техния – тя отчасти започнала да го разбира. Започнала да вижда йерархията на тяхното племе. Тя не била нищо подобно на тази на държавното общество – по индиански принцип всеки член на племето бил ценен и красив като личност и с едно или друго можел да допринесе за пъстрото развитие на племето. Имало водачи, музиканти , възпитатели , войни , акушери , гадатели и прочее. Нямало затворници , екзекутори, благородници, аристократи, крале и кралици. Бетси каза, че и сега е така. Още когато видяла някои от моите другари усетила , че намеренията ни не са по-различни от тези на Колумб и помолила от племето да доведат поне един от нас за да му обясни всичко това. Когато свърши разказа си аз й предоставих моята история. Докато разказвах за Кортес и за похода, се досетих , че той беше заявил на онова събрание , че знаел за индианските народи от записките на Колумб... Ако беше така и наистина бе прочел за мнението и делата му спрямо тях, то Бетси беше права и той наистина гледаше на тях по същия начин както са описани в Колтовите дневници. И веднага се появи въпросът в главата ми „Дали Кортес би бил способен на същите жестокости , на каквито са били способни Колумб и екипажа му?” Мисля , че вманиачените му поглед и лудостта по Съкровището, долавяща се в поведението му ми подсказваха какъв е отговора... Когато Бетси ми каза , че племето било отворено за мен и съм бил добре дошъл, представите , които досега бе издигала за единство, сплотеност и равенство ми харесваха и аз бях готов да се присъединя към тях. Защо ли предпочитах племето пред Съкровището? Защото дори и да започна богаташки живот, пълен с равенство в по–високопоставените обществени кръгове в Испания или някъде по света, то той щеше да бъде изкован единствено от жажда за злато и корупция, а дълбоко в себе си знаех , че приоритетите в живота ми са далеч по-добри от това. Алчността щеше да ми осигури само равнопоставеност , без братството, любовта и доверието, които ми се бяха привидяли в примамливия блясък на златното Съкровище. Дилемата, зародила се у мен ме наведе на сериозни размисли относно мисията ми тук. Бетси беше като мен... А и бе толкова красива – русата й коса бе в такъв слънчев нюанс на жълтото, че наподобяваше индианските, светли пътища наоколо.Лицето й бе обсипано с лунички ,а като погледнех бистрите й, сини очи се връщах назад във времето, когато плавахме из необятните води на Атлантическия Океан. Каза ми, че отдавна си търсела другар не-индианец, с който да споделя подобно минало, с който да обитава необузданите земи на Индия без да сее раздор и да избива... Прекарахме една цяла нощ в тази тента , разказвайки си за индианците, пътешествието ми, Кортес и умрелите ми другари...Тази вечер аз наистина се захласнах по нея – имаше невероятен глас, с който бавно ме убеждаваше, че това бе моето място. Бях учуден от доверието, което  ми имаше тя. Докато избера дали ще остана или ще тръгна пак на похода на Кортес, Бетси ме покани да пренощувам при нея... Тя заспа, а аз останах буден цяла нощ, превъртайки през ума си отново и отново решенията за бъдещето си. В крайна сметка, на сутринта я събудих с новината, че оставам в племето и я поканих да се разходим в гористите покрайнини.

Повървяхме час – два през джунглата и тя подобно на онова индианско момиченце с лекота избягваше стърчащите, ниски клони на дърветата, прескачаше големите гьолове и се катереше по малките , обрасли с мъхове скали. Усетих , че за първи път на този континент се разхождах без да ми тежат оръжията. Чувството , че не бях въоръжен като че ли бе отпускащо...

Стигнахме до една малка полянка , закрита от сянката на високите, разцъфнали дървета. Излегнахме се на нея и тогава Бетси ми разказа малко повече за „Червените маймуни”.

Тяхното племе всъщност бе силно вярващо. Уповавали се на това , че през всяко трето поколение на рода Хуаму се раждал истински  ясновидец... Бащата на племето – този , който поставил началото му е бил първият. След това правнукът му продължил да бъде център на вярата като той всъщност бил даряван от боговете със силата да вижда Истината. Ясновидските му способности идвали от даровете на боговете – именно съставките Омни. Те пък били строго определен набор от гъби и билки, които за момента вдъхвали сила на заспалия баща Хуаму у наследника и му позволявали да вижда намеренията и емоциите у другите индианци и да получава видения за ключа към благополучното бъдеще на племето. В нощта преди да се появя се е родила такава наследничка и всъщност ритуала , на който бях станал свидетел е бил в нейна чест. Но той бил един от хиляда. Червените Маймуни си имали календар, който известявал за всеки техен празник и ритуален ден. Например, повечето от маските , окичени на дърветата се правели и използвали във времето , когато нямали ясновидец , който да им казва къде са злонамерниците или пък за комични цели – имали си и весели празници на смеха. Случвало се , макар и рядко , индианците да пленят някой див звяр , най – често тигри и мечки и вместо да го готвят , го поставяли в клетка и устройвали смъртни присъди на онези , които били нелечими случаи или които не искали да се повлияят от възпитателите и вършели злини. Момичето-наследник щяло да израсне пред очите на Бетси. Тя била нейната акушерка и грижите за нея й били повелени на нея. Бетси ми каза , че още от момента , в който съм прекрачил тентата й си представила как си поделяме тежкото задължение. Така съм щял да заема позиция в племето.

Това бе момента , в който тотално вече изключих всяка идея за търсене на Съкровището и се отлъчих от екипажа на Кортес. Отзовах се на поканата на Бетси и затънах дълбоко в красотата на Червените маймуни...

                                                   ***************************

Изминаха четири години.Четири години не чух ни вест ни кост от старите ми приятели и се отдадох на живота – мечта. Всеки ден слушах индианска реч , която така и не успях да разбера, нагледах се на какви ли не странни неща, наблюдавах индианските разбирания за театър , пушех тютюн , събирах билки и се катерех по дърветата на дивата природа, грижех се за животинките там – правех типични индиански поилки за птици и подслонявах лисици , сръчните ми ръце бяха идеални за изработката на капани за кошмари , късметоносители, мелнички на красиви сънища... Но най-важното от всичко – където и да търсех – никъде не можах да намеря надменната усмивка на Тинес , грозноватата картинка с просещите хора на Кордоба... Тук всеки се обръщаше към другаря си с усмивка и обичаите им бяха свързани само с добрите намерения на племето, които диктуваха , че щастието у всеки един е в следствие на вярата в Хуаму. Лола – момичето – наследник израстна пред очите ми. Още откак ни я връчиха като бебе, на нас с Бетси водещо желание бе да я отгледаме като наша дъщеря. Много обичах Бетси. Досега не ми се бе случвало да се влюбя така че да съм готов да преброя звездите за някого. Винаги прекарвахме доста време заедно и често ни се бе случвало да поемем за два – три дена нанякъде извън племето като веднъж бяхме достигнали крайбрежието... Чувството да вървя до нея по мокрия пясък, въпреки че нищо не си казваме, беше вълшебно, силно и неописуемо, уникално само по себе си. Лола също отнасяше голяма част от обичта ми. Тя беше като нормално дете, може би с леко по – жълтеникава кожа, тъмна коса и игриви черни очички, с които постоянно шареше насам- натам. Постоянно подскачаше като маймунка и си играеше с другите деца от племето. А когато станеше време за Малиуса – процесът на пробуждане на Хуаму, когато глътнеше Омните буквално за около час си губеше ума.. Започваше да сочи напосоки и да обяснява някакви неща на старшия индианец като от време на време по мъничкото й лице се изписваше я удивление и възторг, я страх , уплаха... И после всичко отминаваше. Всеки ден ходеше при гадателя , който пишеше книга – „Нюансът на лицемерието”, в която проследяваше живота й.

Един ден пред селото ни се появиха двама мъже - единият бе Алонсо Кинтеро, хванал през рамо някакъв негов ранен другар. Новодошлите изглежда не бяха търсили това място и бяха учудени от това че са попаднали на него. Понеже бяха бели пришълци водачът ни доведе Кинтеро до нашата тента с Бетси , а за пострадалия се погрижиха медиците. Кинтеро се учуди от това , че ме вижда тук , а не съм загинал някъде по войните с индианците. Изведе ме от тентата и оставяйки за малко Лола и Бетси заедно, аз тръгнах с бившия си капитан нанякъде , където той твърдеше, че се е състояла последната битка между хората на Кортес и индианците. Докато вървяхме натам Кинтеро намусено ми разправяше как лидерът им е започнал да коли и беси и дори да затваря в клетки индианците, а пламъкът в очите му така и не изгаснал. Племената , които срещнал по – на север не били толкова добронамерени към него , защото той започнал с частичните избивания на индианците и понеже ги смятал за по-ниски от тревата си въобразявал , че няма да се стигне до някаква грандиозна война , а то станало точно обратното. Подценените индианци започнали да отстояват и да бранят поколенията си като пребивали с пръчки всеки видян бял човек. Това подтикнало Кортес да направи най – чудовищната си стъпка , с която целял да ги откаже от войната с могъществото му и да ги елиминира като пречка на търсенето на Съкровището си. Пуснал двайсет групи с тежко въорежени войници с огнестрелни оръжия да минат надлъж и нашир по много от племената и нахлувайки вътре да им отвлекат децата. След това ги затворил всичките в клетки , присъщо на маймуните , за които ги считал и така около четиристотин индиански деца измрели от глад и болести...  Тъгата около погубените деца настървила още повече вярванията им и те се впуснали в последните кръвожадни битки за съществуването си. Много редки били случаите като моя, в които войници се съюзявали с местни и екипажът на Кортес постепенно започнал да става властен тиранин на тези земи – свиквайки с тайните на Индия към повечето местни болести били открити лечения , тигрите , мечките и другите зверове били лесно хващани и така испанските конкистадори изобщо не намалявали. Индианците нямали никакъв реален шанс срещу тях и бавно изчезвали от лицето на родината си... Сега Кортес бил изпратил Кинтеро и групата му да се погрижи тези части на Индия да бъдат „пречистени” от „Червените Маймуни”, а Кинтеро бе назначен отново като командир. Последната битка , която бе обагрила в кръв моите братя бе водил на този терен , на който сега стояхме и оглеждахме кървавите трупове , струпани на купчина пред нас. Гледката бе потискаща , измъчваща , сякаш крещяща с безброй викове в тъмната и тиха нощ. По едно време чух хриптене и покошляне и в далечината съзрях нещо ужасно – имаше човек , през чиито корем бе забит кол и така той буквално бе закован на едно дърво. Човекът бе още жив. Приближавайки се до него в тъмата на нощта едва успях да различа лицето на Николас де Ованто... Кинтеро ме дръпна на една страна и му се изплю на лицето. Каза ми , че както вървял на тяхна страна, Ованто се обърнал срещу тях и защитил индианците... В последствие го оставили тук да изгние и да стане храна за лешоядите. Моят приятел бе творец и далеч не заслужаваше подобна смърт. Понечих да извадя кола от корема му , а той съвсем безмълвно с трепереща ръка ме хвана за рамото. Спрях се и осъзнах , че с другата си ръка той бърника в джоба си в опит да извади нещо. Сетне ме погледна отново с онзи безмълвен и измъчен поглед изпод дългата до раменето му , сплъстена коса и бавно прилепи едно парче пергамент до гърдите ми. Взех го , но не можах да прочета написаното на него и се заех да прекратявам мъките му – изкарах пробилия го кол и положих тялото му на земята , изправих се и той впи последния си, изстинал поглед у мен. Единственото хубаво , което виждах в тази нощ бе факта , че не ми позволяваше да видя всичките кървища , с които бе обагрена тя. Кинтеро ме бе гледал през цялото време с един хладен поглед , осъзнаващ факта , че съм минал на страната на маймуните и че съм му станал враг. С него се разделихме като той ме извести , че утре ще прати хора да сринат и моето племе , а аз му казах , че ще ги очакваме. Прибрах се посред нощ и предупредих всичките си сънародници за предстоящата война. Всички реагираха бързо на моята новина и започнаха подготовките на бойците на племето ми – едни бяха с лък , други с боздугани и други дървени оръжия. През нощта събудих Бетси и Лола, целунах ги и им заръчах да се изпокрият някъде из горите Тилелейски и да се държат една за друга. Обясних на моята красива Бетси да не се обръща да ме търси , защото съм си намерил нещото , за което душата ми казва , че ще загина , но застъпвайки се за истинските обичаи на братството и на любовта. Обичаите на червените маймуни! Бетси ме разбра и през сълзи ми обеща , че ще спази заръката ми.

И сега стоя там...  Пред входа на дома си в очакване на Кортесовите войски да изскочат от джунглата и да се впусна в борбата... Гледам пергамента , който Ованто ми връчи и стиха, който бе написал на него прозвучава като песен в главата ми.

„Да покоря красивото аз опитах,

Към горския пламък тихо долитах,

Като искра на страдание причинител,

Като на  силна и властна  жажда зрител...” 

Предните храсти на джунглата се размърдват. Стискам силно двете брадви, които държа в ръцете и бавно прибирам творбата, която още звучи в ума ми ,в предния ми джоб на ризата, близо до биещото ми като за последно сърце. Пристъпвам напред.

„Нека делата на убиеца добродетел да открият,

Раните ми, с пареща, гореща вода да се  умият,

Пречистваща острите ми грехове болка да усетя,

И доколкото мога с разпокъсаните си крила

Отново да намеря устрем и пак да полетя...”

От храстите се подават лицата на бившите ми съюзници. Разкривявам си устата и издавам вик, с който с малката индианска армия се втурваме към нашествениците, неистово вярвайки в невъзмажната победа и възтържествуването на нашия вид любов и братство.

„Нека безпочвената ми вяра ,

Към народите на убитите,

Достигне небесната си мяра,

И не остане неоправдана...”

Крачките към смъртта ми намаляват. Противниците ни си вдигат пушките и започват да се прицелват.

„Нека делата на убиеца добродетел да открият..”

Тичайки напред , първият куршум ме пронизва, падам на земята. Чувам последните екове на вече загубената война около мен притъпени и отлитащи надалеч...

„Отново да намеря устрем и пак да полетя..”