СПИН -  това е моята диагноза, това е начинът, по който се представям пред всеки, който се осмели да се приближи до мен… И всички ме гледат като изрод, сякаш съм с извадени очи и душа. Сякаш всичко в мен е умряло… Не! Не е… Наистина не е – макар вирусът да яде от силите и живота ми, макар да ме кара да се чувствам изнемощяла и мъртва, аз все още съм тук и се боря, и не се питам колко още ми остава, а какво ще правя след година или две… Бъдещето – мисля, че там се крият всички отговори, както и в нагласата… Защо трябва да живея сякаш няма утре, когато мога да проектирам живота си с години напред. Какво от това, че тогава няма да ме има? Нали ще имам мечтите си? Нима те не са част от мен?
 След 10 години пак ще пиша това, но ще  разказвам за живота си и за мечтите си, но в друг свят… Откакто съм с клеймото СПИН, откакто нося порока в себе си, останах толкова сама, колкото не съм подозирала, че съществува…

Да, днес е първи декември, ден на борбата против СПИН, но за мен това е единственият ден, в който чувствам празнично настроение, защото след диагнозата всички близки забравиха за мен и единственият начин, по който празнувах, бе в болницата с абоката и системите… Коледа, рождени дни, денят на мама… Не това е начинът, не искам да бъда сама! Това е моят празник, аз съм спинозна и единственото, което  ми остана, е да празнувам дните си, защото нямам друго. Ясно е, че светът за мен се дели на спинозни и неспинозни, но няма как да очаквате да се борим ние – прокажените, за животите си, когато вие сами ни отритвате. Ние все още сме хора - обичаме, мразим и мислим да останем такива завинаги, независимо кой вирус живее в нас, независимо дали сме тук или някъде далече… Не ни забравяйте, не ни карайте да се чувстваме изоставени, не се плашете от нас – ние просто изкупуваме по-скъпо душите си!
 Честит празник, спинозни! Да чакаме следващия първи декември – само това ни остана!