Къде ли са снеговете на изминалите зими? Снеговете, които обличаха дървото на живота ми с белота и навяваха преспи със смисъл в тях. Имам спомен, за студена снежинкова утрин, която кара косата ми да настръхва, леденият под е като жарава за нежната кожа на стъпалата ми, а аз имам скучно, тегаво, просташки глупаво усещане за безсилие и въпреки това си мисля за вас... Искате ли да ви подаря сърце...?! Сърце, от което всяка вечер отрязвах по парченце, а то на сутринта пак се оказваше цяло, проклето да е...🖤 Сега е като кубче лед, бавно топящо се в чаша със забравена глътка уиски - пореден трибют на ампутирането му. Усещането за глад ме побърква, ранният час е убийствен, бъдещето невъзможно, а цигарите безкрайни. Компания сте ми вие - ненаситни, гладни, освирепели за чуждото нещастие твари. Меланхолията по устните ми няма почва у нас, но пък мога да ви кажа десет начина да получите по-добър оргазъм, ако е някаква надежда да върна искрата в умрелите ви зеници. Няма нищо по-тихо от неизказаните думи, от вината по устните прехапали раздвоения език. Затова ще надраскам мислите си на лист, тези, които остават винаги неизказани, защото просто, на никой не му пука за тях. Това е една от утрините, които никога не свършват. Къде оставих времето на илюзиите, когато си мислех, че съм гальовница на съдбата и всичко, което минава през мен е даденост. Къде оставих мечтите си, защо спрях да си спомням за тях, вместо да ги подбутвам мислено в ъгъла на забравата. Защо реших да живея с това, което имам, а не дерзая това, което искам. Защо наведох отново глава и реших да живея илюзорно, пребивайки до смърт всяка различна искра, напомняща ми, че съм още жива. Защо бях честна, добра, обичаща и раздаваща се, докато не остана нищо от мен... Дали не си въобразявам, че съм постигнала съгласие със себе си, че съм открила разковничето, - че трябва да бъда това, което съм и да живея това, което е. Имам чувството, че съм попаднала в едно пътуване, което не води до никъде и което свършва пак тук, откъдето е започнало. А всичко, всъщност, е песъчинка в окото на бурята. Дъждът отмива калта от заспалото ми его и слънчев лъч гали пърхащата с криле алтернатива да прогледна. А искам ли да прогледна? Две дупки зеят наместо очи, като на стара захвърлена кукла в изоставена сграда, облякла снагата си с църковен бръшлян и крещят за сълзите, които така и не видяха. Остана само художника, на очи и спомени, от трамвайната спирка на онзи град, в който никой не спи... и не сънува. След мен не остава нищо... Диаболичните мисли са ненужен отрязък от несбъднатите нужди. Иронията е твърде извратена, нали?