В края на 90-те години Търговище не беше така пуст и изоставен от младите хора. Това важеше особено за крайните райони и квартал „Запад - 3”, където все още кипеше живот и ставаше нещо. Построени за нуждите на местния военен завод, 11-те панелни блока бяха дом предимно на работници и техните деца, като нито едните, нито другите бяха пример за образцов и благочестив живот и неслучайно кварталът им беше известен сред останалите им съграждани като „Дивият Запад”.
В неработни дни като днешния „Дивият Запад” винаги се активизираше. Примамени от  приветливото пролетно слънце и необичайно високите за началото на април температури, народът излизаше от невзрачните си жилища. Някои от мъжете се събираха на групички на дървените пейки пред входа, на масичките на кварталното магазинче или в местната кръчма, където обсъждаха надълго и нашироко политическите партии, после българския футбол, а сетне пак партиите. Други от тях прекарваха часове под старите си руски автомобили, опитвайки се да отстранят някаква дребна повреда, псуваха и накрая се отказваха. Тук-там по остъклените тераси жени приготвяха вкусни гозби и наблюдаваха с интерес и внимание случващото се навън. Децата преобладаваха в цялата тази картина, може би защото по това време Интернет все още не беше така достъпен и използван. По-малките момчета играеха мач на шосето пред блока, сложили по две парчета от тухли за врати, а момичетата скачаха на ластик или си подаваха топка. По-големите, техните какички и батковци, се събираха на групички около близкия бункер и обсъждаща шумно някой нов филм или песен, смееха се гръмко, побутваха се и се закачаха. От широко отворените прозорци на някои апартаменти кънтеше силна музика, предимно чалга - от песни на Глория и Слави Трифонов до по-непознати турски и ромски мелодии, отличаващи се с бавно тежко звучене и дразнещо, непоносимо изпълнение на вокала, по-скоро виене, отколкото пеене.

В такива хубави слънчеви дни малко хора не се показваха навън, но все пак имаше и такива. Красен беше един от тях. Пренебрегнал чудесното за разходка време, той се беше прегърбил над малка дървена масичка, която ползваше за бюро и преглеждаше усърдно опърпан учебник по биология за 10-ти клас. Около овехтялата книга имаше още няколко износени учебника и помагала, куп листи формат А4, няколко евтини химикалки и чаша липов чай, от която Красен отпиваше, за да се укрепи и ободри за продължителното четене.
Погледнат отстрани, учещият представляваше необичайна гледка. Красен беше нормален на ръст, но много як, набит и здрав физически, с леко топчесто лице и твърд поглед, черти, които го оприличаваха не на бъдещ лекар, какъвто мечтаеше да стане, а по-скоро на борец или щангист в средна категория. Безспорно той беше наследил физиката на баща си, едър и груб човек, шлайфист от дълги години във Военния завод, но само това. Меките черти на лицето си, очарователната усмивка, благия и добродушен нрав и голямото си сърце, Красен беше взел от майка си. Когато преди години тя беше още жива, всички от квартала им се радваха, казваха му, че ù е „одрал кожата” и едновременно с това го съжаляваха заради баща му, който още оттогава пиеше по много и беснееше и за най-дребните неща.

Красен тъкмо отпиваше последната глътка чай, когато някой звънна на входната врата. Това леко го учуди, понеже не очакваше никого освен Нели, неговата съученичка и съседка от горния етаж, но тя трябваше да мине за учебника си чак след шест. Погледна през шпионката и видя баща ù - висок, слаб, леко оплешивяващ мъж, който, чакайки, прелистваше обемист тефтер и дъвчеше нервно синьо-бяла химикалка.
Красен отгатна, че вероятно събира пари за сметките на входа и отвори вратата.

-       Хайде бе, Краска, няма цял ден теб да чакам  –  смъмри домоуправителят току-що показалия се, след което плъзна пръст надолу по разграфената страница, за да намери колко трябва да му се даде. – Вие не сте плащали за този, че и за предния месец. Значи пет и пет, десет хиляди трябва да ми дадеш! (Тогава още българският лев не беше деноминиран)

-       М-м, добре – почеса се Красен над лявото ухо, - но може ли по-късно, че татко го няма в момента.

-       Е, по-късно, ама аз няма да минавам по сто пъти! Къде е Христо, пак ли се налива в кръчмата?!

-       Ами, не знам, излезе малко преди обед... Но чакай да видя, може да е оставил някакви пари.

-       Добре, чакам – въздъхна бащата на Нели, след което, хапейки припряно устни, закрачи тежко напред-назад.

Красен провери местата, където съществуваше вероятност да намери нещо. Първо погледна на кухненския шкаф, но там имаше само празна кутия цигари „ВТ” и две използвани клечки за зъби, после прерови работните дрехи на баща си, но пак без успех. Огледа набързо и в останалите стаи и скоро разбра, че няма да открие и лев. Затова отиде до холовата секция, отвори най-горния шкаф и извади изпод едно родопско одеяло тъмнокафява дървена кутия. Тя беше голяма колкото пощенски плик, изпъстрена като черга в най-различни цветове и краски. Използвана някога за бижута и други ценности, сега в това шарено сейфче Красен криеше спестяванията си, които след няколко месеца щяха да покрият разноските му за кандидатстването в Медицинският университет. Той беше събрал немалка сума, като незначителна част беше от баща му. Красен помагаше на доста хора от квартала, предимно на изнемощелите стари хора, но и на по-заможните съседи, които смятаха за ненужно да се товарят в почивните си дни. Цепеше дърва, прибираше въглища, чистеше и подреждаше мазета и тавани, а насреща често получаваше малка, но така необходима за него сума.
Красен сграбчи отгоре по-дребните банкноти и отброи пет по две хиляди, след което затвори кутията и я върна обратно в шкафа.

-       Успях да намеря – усмихна се Красен и подаде пъстроцветните хартийки с лика на Кольо Фичето на домоуправителя.

-       Браво на теб! – похвали го иронично той и започна да ревизира парите, които бяха в ръцете му. - Два, четири, шест... А, тука и някакво пликче ми даваш, к’во е това вътре, детелина?

-       То е мое, сигурно е било между парите. Но това вътре не е просто детелина, виж, четирилистна е – посочи му доволно младият човек и я прибра в джоба на анцуга си.

След като оправи сметките, Красен се върна над учебника, въпреки че вече никак не му се четеше. Погледна стария механичен часовник, който цъкаше на раклата и реши, че ще е добре да поучи още час. Започвайки обаче, усети лека отпадналост и предпочете да не продължава, затвори учебника и се изпъна за малко на пружинения креват.
Не беше минала и минута, когато се чу захлопване на входната врата. Красен се ослуша и чу тежкото дишане на баща си. После погледна през процепа на леко отворената врата на стаята и видя тромавото вървене на Христо, на когото му беше трудно да се движи в права линия и се търкаше по стените на коридора. Красен не се обади. Той избягваше всякакви контакти с баща си, когато беше пил и затова не издаде нито звук. Познаваше добре навиците му и беше сигурен, че след като се дотътри до хола, Христо щеше да се тръшне на дивана, да пусне телевизора и да заспи до пет, най-много десет минути.
Така се случи и този път. Красен наостри слух и след като се увери съвсем, че оттатък е тихо, се надигна от леглото и разтегна ръце назад, за да се раздвижи след продължителното четене. Тъкмо се залови да прибира разхвърлените по масичката учебници, когато мощен рев от другата стая го прекъсна:

-       Красене-е-е! Къде си ве, гнидо проклета!

Красен застина на мястото си за секунда, но знаеше, че няма къде да бяга. Въздъхна с примирение и погледна към хола, стана и тръгна натам.
Намери баща си проснат на единия фотьойл, главата му беше клюмнала надолу, а дясната му ръка висеше безжизнена отстрани на облегалката. Когато се приближи до него, той го погледна с омаян поглед и му измърмори с дрезгав глас:

-       Къде си се скрил, ве? Що не идваш, като те викам?

-       Бях в мойта стая, но веднага дойдох, като те чух – отговори спокойно Красен.

-       Пак ли си се затворил оттатък като някой плъх – изръмжа Христо, наблюдавайки сина си със силно кръвясал поглед. – Всичко живо е излязло навън, само ти, кадъната, си се заврял в нас.

-       Налага се, изпитите наближават, а аз съм доста поизостанал с подготовката си.

-       Какви изпити бе, тиквеник! Още ли не си си избил тази муха от главата?!

-       Оф-ф, пак ли почваш – махна с ръка Красен. – Даже не ща да те слушам вече!

-       Щял да ми учи – продължи Христо, възмутен от налудничавите планове на сина си. – То така ако ставало... „Всяка жаба да си знае гьола” са казали хората... Доктор ще ми става... Амсалак!

Красен беше извърнал глава настрани и не слушаше злостните нападки на баща си. Христо забеляза това и след като разбра, че няма да има друго опълчване срещу неговата дума, отпусна солидното си тяло на фотьойла. Красен си помисли, че присъствието му е вече излишно и се запъти към вратата.

-       Къде тръгна сега?! – внезапно вдигна глава Христо.

-       Отивам да гледам телевизия в мойта стая – отвърна равнодушно синът му.

-       Я вместо да лежиш, върви ми стопли един боб! – заповяда главата на семейството и посочи кухнята с пръст. – Няма само за украса да те държа... И вземи солницата като идваш насам!

Красен стопли една чувенена чиния от бобената яхния, която беше в хладилника и я занесе на баща си. После се върна за хляба и солницата, като си спести и едно допълнително разкарване, вземайки бурканчето с лютите чушки. След като му сервираха, Христо се отлепи от облегалката на „трона” си и се надвеси върху току-що стопления боб. Сложи му малко сол, разбърка го мудно и загреба от чинията със супената лъжица, която се губеше в огромната му ръка.

-       Поне да беше го стоплил като хората – изсумтя Христо. – Изглежда и затова не те бива.

-       Най-вероятно е така – съгласи се престорено Красен, след което стана от табуретката и тръгна към стаята си, игнорирайки напълно поредните цветущи изрази, които се сипеха по негов адрес.

Той се излегна и почуства значително облекчение, когато отпусна тялото си върху стария креват. Скоро усети как се унася и протегна ръка към вехтото одеяло, захвърлено на другия край на леглото. При това усилие чу леко шумолене, идващо от лявата страна на долнището му и се сети за четирилистната детилина, която беше забравил в джоба си. Той извади малкото найлоново пликче и се загледа в нея. Преди години майка му го уверяваше, че тя наистина носи щастие и може да помогне за осъществяването на всяка една мечта. Красен не вярваше на народни поверия, макар че му искаше това да е истина. Дълго време остана загледан в четирилистното растение, мислейки за своите стремежи и желания. Представяше си как е приет в Медицинския университет, как ходи на лекции и упражнения, как се смее с новите си приятели. И още как се разхожда с Нели из морската градина на Варна, как двамата вървят по плажната алея и се любуват на морските вълни, застанали един до друг на някоя буна. Рисуваше в съзнанието си и други чудни картини и пейзажи, които бяха толкова неизпълними и далечни за него в този момент.
„Всичко, което човешкият ум може да си представи, той може да го изпълни” беше казал някой. Тази мисъл ентусиазира Красен и му даде надежда, че неговите фантазии не са чак толкова непостижими. После стана от леглото, отвори наново учебника по биология и започна да чете.

*  *  *

-       Краси, я по-ведро – усмихна се Нели и го сръчка закачливо. – Всичко ще бъде наред, ще видиш!

-       Дано... Всъщност, все ми е едно вече...  Да става к’вото ще – отметна апатично ръка Красен и се загледа през стъклото на автобуса, който се движеше бавно по широкия булевард заради проливния дъжд.

-       Изчакай да видим резултатите. И аз можех да се представя по-добре, но какво да се прави. А пък ти и за изпита по биология така говореше, а успя да изкараш шестица – погледна го Нели дяволито с големите си кафяви очи и го перна лекичко с пръст по носа.

Като че ли беше вчера, когато Красен и Нели държаха изпитите си във Варненския медицински университет, а ето, че дойде кулминационният момент -  да научат оценките си и по химия и да разберат дали ще бъдат приети в желаните от тях специалности.  Те слязоха на „Чаталджа”, отвориха чадърите си и тръгнаха към учебното заведение.
Времето беше доста лошо. Небето беше тъмно и мрачно, духаше вятър и валеше силен дъжд, който като че ли нямаше намерение да спира скоро. Неблагоприятните климатични условия не притесняваха Нели, която не спираше да дърдори и да разсмива Красен с шантавото си чувство за хумор. Той се изумяваше на олимпийското ù спокойствие и се чудеше как може да бъде толкова хладнокръвна в миг като този.
След около пет минути те стигната сградата на Ректората, където на специални табла до стълбите бяха изнесени списъците с резултатите. Вмъкнаха се сред десетимата проверяващи и затърсиха своите имена.

-       Тук са имената до „Л” – забеляза Нели – Ще отида от другата страна.

Красен ù кимна, въпреки че в този момент нито виждаше, нито чуваше нещо около себе си. Сърцето му биеше ускорено, а дланите му се потяха от нарастващото вътрешно напрежение. Имаше чувството, че главата му ще експлодира и това ще сложи край на вълненията му, когато за щастие намери името си. Погледна съседната графа и видя оценката – шестица. Красен отстъпи две-три крачки назад, правейки място на няколко току-що появили се момичета, и се опита да осъзнае това, което беше видял. Вече нямаше съмнение – завидният резултат от изпита по химия му гарантираше място сред малцината, които имаха привилегията да запишат специалност „Медицина”.
Той въздъхна с облекчение, сякаш огромен товар падаше от плещите му. После погледна към Нели, която ухилена до уши вече беше вдигнала победоносно свития си юмрук.

-       Успяхме, Нели – промълви все още зашеметен Красен и протегна ръце към нея.

Тя го прегърна силно и му прошепна:

-       Нали ти казах... Всичко ще бъде наред!

Дъждът беше спрял. Вятърът беше затихнал и духаше едва-едва, увличайки се в невинен танц с листата на дърветата. Облаците започнаха да се разкъсват и скоро слънцето щеше да се появи. Защото дори и след най-поройния дъжд то винаги успяваше да изгрее.