Чистата любов осъжда на безсмъртие....
Мъничко сребърно кръстче се белееше на пода на празната, покрита с тишина стая на високата кула... Сякаш мълчаливо кръстчето напомняше, че нечия ръка бе изтръгнала от гърдите си вярата, бе я заменила за смъртта...
Човекът заживя над смъртта, захвърляйки кръста... Tой прие, че е недостъпен за нея... За Смъртта...
Вдигнехме ли кръста от земята, означаваше да положим осквернената божия любов върху тленната си плът... Може би ни очакваше изцеление, възкресение или поемане по пътя на безсмъртието...
...
През процепа на една от стените долетя малка птичка със сребристобяла гушка. Кацна близо до бялото кръстче и го погледна с човешки топлите си очи. Погали го с крилца, но шумът от щракването на металната брава на тежката дъбова врата я уплаши... Тя изчезна, както бе дошла...
Смесиха се няколко гласа... Групата спря и заразглежда с интерес паната по студените каменни стени на тясната стая... Само една от девойките не се вълнуваше от лекцията на екскурзовода... Очите и, с все още натежали сълзи, галеха влажния под.
Вцепенение бе обхванало мислите на девойката... Някъде по пътя към кулата бе изгубила частица от сърцето си...
Пътят на странника без сърце, с ограбена душа изранява нозете,разпокъсва душата...
Така разпокъсана се чувстваше и тя... В едно такова полусънно състояние чуваше едва доловимо разказа за нечия погубена любов...
Колко любови идваха и си отиваха, изхвръкваха като птици през решетките на човешката душа... Любовта за едни бе спасение, полет, жертване и себеотдаване, а за други страдание и тревога...
- Тук е била затворена млада жена, разделена от човека, когото е обичала. Останала и е само вярата, че един ден отново ще се съберат крилата на душите им, за да изхвръкнат през процепа на на стените от човешки предразсъдъци. Но не дочакала този полет и преминала в небитието. Разказват, че душата и се превърнала в птица, за да пази от зло сърцата на обичащите. - казваше бързо екскурзоводът.
- Знаете ли какво е любов? - мислено ги запитаваше девойката. - Очите ви са слепи... Да, стените ви заслепяват... Любов ли ще е, ако вдигна кръста, но не за себе си... За него... За този, който се нуждае от него... - мислено задавайки въпроси на останалите тя вдигна кръста.
И побягна... Кръстът бе нужен някому, който разговаряше на чашка кафе със Смъртта...
Не я спря и стоманената паст на връхлитащия върху и влак... Последна спирка... Но не и край на бягството към целта... До протегнатата и ръка кацна малка птичка със сребристобяла гушка... С по човешки топли очи се взираше в оня човешки стремеж към остойностяване на живота, чрез себеотдаване, чрез жертва...
Окървавеното сребърно кръстче бе положено върху тленната човешка плът... Някой получи право на възкресение... Защото чистата любов осъжда на безсмъртие...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
