Необходимо съобщение: Оказа се, че не съм го пускал тук. И реших да почерпя за имения ден с романа. Препоръчвам го и на вярващи, и на атеисти. Честна дума - на мен ми хареса и даже го четох

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Телефонът иззвъня нейде след полунощ. Очаквах го – тук телефоните те събуждат най-вече, когато си се отпуснал, но, разбира се, пак ме изненада. Ръждясал, продран, тенекиено-повръщащ звук… Да ви кажа – дори телефонът, който нашите монтираха, когато бях в единадесети клас, имаше по-чист глас. Макар оттогава да са минали поне стотина години, помня онова раздиращо звучене и дори понякога си мечтая да го чуя него…

Е, носталгия малко… И част от множеството мечти тук…

Надигнах се, сръгвайки Юлина, която се беше разпростряла като разпъната меча кожа върху тясното легло. Което ложе също не беше направено за удобство на тукашните хора. Успокоих се, че има и по-отвратителни места за почивка от нашите продънени пружини, със стърчащи краища, виещи при всяко неволно движение…

- Да! – изревах, без да ме е грижа дали някой в съседните стаи ще се събуди. Пък и нямаше смисъл – това беше третото позвъняване тая нощ, така че съседите вече го очакваха. И бързаха да задремят, тъй като до първите светлини в прозореца оставаше час и нещо, а не се знаеше колко пъти още ще ни събудят…

- Аз съм…

- Знам, че си ти! Но кажи кой… - изръмжах. Не разпознавах тоя размекнат глас, идващ като че от тинята на старо блато…

- Пламен… Пламен, бе…

Нямаше нужда да повтаря. Нито да добавя: „Приятелят…“

- Кажи, кажи… - нетърпеливо го прекъснах. Едно, че ми се спеше, второ, че там нямах абсолютно никакви възможности да му помогна с каквото и да било. И да намерех малко пари – колети там не приемаха, писма можеше да получава едно за черен ден, свиждания изобщо не се позволяваха…

- Днес ни четоха ново нареждане… Не мога повече, разбери… - изхълца той – Не мога! А днес казаха, че… Мога да дойда при вас за три дни. Ако някой ми подари тия дни от своите…

Три дни… Подарък… Какво говори?

- Обясни бавно…

- Да не прекъсне линията…

Възможно. Един от многото гадни трикове тук…

- Давай, давай…

- Значи, оказва се, че ти имаш пред себе си цяла вечност там – разбърза се той – И от тая вечност можеш да ми подариш три дни, които да преживея при вас. Отпуска…

Нямаше време за мислене. Пък и какво да му мисля? Нещата ми бяха толкова неясни, че не си струваше да се търси смисъла им…

- Три – три… Какво трябва да направя?

- Иди в Управлението…

И, естествено, разговорът прекъсна. На най-интересното място, без да успеем да си изясним кое и що, без да имам време да помисля дори…

Юлина отвори очи с прекъсването на разговора. Тук имахме толкова малко време за сън, че се събуждахме и от възможността да дремнем в тишината. Не исках да й отнемам времето, затова набързо препредадох буквално разговорът…

- Пламен? – попритвори тя едното око – Да, помня… Бил ти е кум… Само дето ти не знаеш с коя и кога…

Ох, това женско мислене… Не й стига, че нея избрах тук, че вече десет… Или единадесет… Или деветдесет години… Важното е, че живеем заедно…

-     Какви три дни? Как така ще вземат три дни от мен? От вечността?

Юлина също се замисли. Работата е  там, че ние сме тук за цяла вечност. Поне това се говореше на Земята, същото ни казаха и при пристигането. Вечност! Без начало, без край… А сега Пламен ми говори за три дни, които ще вземат от вечността ми. И аз какво ще правя три дни? Ще ми ги отнемат? Накрая на вечността, предполагам? Ще бъда изпратен при него? Като цена за дарението ми?

Три дни…

Ами… Като ще карам цяла вечност тук… Три дни… Дори там… Няма да са толкова много… А ми е приятел… Ще ги изтърпя. Заради него – я какъв глас има вече… Последното му обаждане беше преди два… Или три месеца… А може и преди няколко дни… Тук не само телефоните и леглата са разбрицани. Времето е хептен изкукуригало…

Погледнах Юлина:

- Хайде утре да говорим…

- Кога? – каза тя. И вярно – ставаме, хапваме, заминаваме на работа, виждаме се вечерта. За да заспим заедно…

- Ще видим… - легнах до нея. Тя се сви леко, после преметна крак върху мен. И да имаше намек – нямах сили и желание. Освен това някъде задрънча телефон – като конвулсии на железен петел в тенекиен съд…

2.

Чистилището е за такива като мен – без религиозни подвизи, но и без съществени грехове. Просто място за събиране на човешките отпадъци – склад на евентуални грешници. Или светци…

А в Ада събираха подобни на Пламен. Чийто най-голям грях беше епикурейството. Не пиеше, не пушеше, но с жените… Много си падаше по тях. Поне на Земята. Просто ги обичаше – всичките. Но – за малко. Коя за час, коя за ден, коя за цяла година. Веднъж дори се ожени за една, роди им се дъщеря и… Пламен не издържа диетата…

Поради което го изпратиха в Ада. Да, намери ме – и при тях имаше телефони. По-лоши от нашите – объркваха номерата, прекъсваха неочаквано, свързваха няколко разговарящи наведнъж…

И, представете си – в тоя хаос на Чистилището успя да ме открие. Поговорихме си, след известно време пак…

Нали ви казах – тук и времето е объркано. Веднъж ми заговори за нещо, помолих го да обясни, учуди се, защото вече сме го обсъждали, а след това внезапно телефонът прекъсна, разнесе се нов звън и той започна разговора, който е бил проведен помежду ни доста време преди това. На третия път се уточнихме за какво именно говорим…

Чистилище…

Никога не съм имал време да го разгледам. Сутрин ставахме, хапвахме набързо – каквото Юлина успееше да приготви. И каквото печката й позволи да направи. Тая заран печката не гръмна, не загоря, не задимя, не се разпадна на части. И успяхме да натъпчем набързо в гърлата си нещо като палачинки. Казвам „нещо“, защото по закона за вселенската гадост, солта внезапно изчезна от съдинката и се наложи да поръсваме жълтите тънки кръгове с морска вода от крана, та да имат някакъв вкус… А защо тече това от чешмата, не питайте…

После тя се затича към спрелия за момент автобус, в който – о, какво чудо! – имаше празни места. С горчивина си помислих, че това е грешка – няма начин стотина метра след спирката автобусът да не спре, а вратите му да не могат да се отворят…

Аз тръгнах пеша. Местоработата ми беше наблизо, та от първия ден се чудех знак за каква беда ще е  това. Засега всичко беше подозрително наред…

Продавах вестници. Да, да – всякакви издания, дори имаше и „Адски вестник“. Както и „Свети вестител“. Но от Рая пресата пристигаше рядко, а виж страховитият адски медиен продукт – почти всеки ден…

Навремето, малко след пристигането ми, ме извикаха в Управлението. Висока – най-малко стоетажна, кафяво-жълта сграда, в която се събираше цялата бюрокрация на Чистилището.

- И какво сте работил доскоро? – запита ме служителката, облечена по нашенската чиновническа мода: дълга пола, блуза с басти, на главата шапка, а на ръцете избелели ръкавели…

Когато й казах, че съм бил учител, тя се позасмя, погледна в „Правеца“ насреща си /не знам какво виждаше, но наистина формата беше на „Правец“/ и каза класическото:

- След тая ви работа би трябвало да ви пратим в Ада, за да видите що е Рай…

Усмивката се стопи и тя бързо нареди:

- Има заповед за назначаването ви като продавач на павилион АВС – 4444…

Плахо сведох глава – още бях шашардисан от бързия преход, от неочакваното посрещане, от внезапното прозрение, че ще съм тук цяла ВЕЧНОСТ… Вечност!!!

- Ще продавате вестници и списания… Хубава работа… просто се учудвам, че за един учител са направили подобно назначение…

Та – ето ме оттогава…

И тая заран барачката, в която продавах вестници, беше разбита. Не, че имаше нещо за крадене в нея. Но… Традиция…

В началото виках полицията. Идваха. Две коли - туткави, бавни, тромави полицаи. Пред които ония от „Кийстоун“ изглеждаха Шерлок Холмсовци. После спрях да си губя времето. Но дойде шефът – Йози, и ми каза, че не бива да правя така. Трябва да се обаждам в полицията, да давам показания, да очаквам какво ще свършат дебилите в униформи. Традиция…

Както, например, е традиция цял ден пешеходците да се блъскат в колички, бутани от чистачи, и да се спъват в купищата боклуци по улиците. Две такива бяха спрели пред барачката. На тях се подпираха Хенри и Томас – стари приятели, които цял ден обикаляха района около градинката, а вечер се напиваха в кръчмето на ъгъла…

- Хайде, де… Закъсняваш… - укори ме Томас – Полицаите вече идваха, протокол писаха, даже и показанията ти записаха – аз им ги казах…

Благодарих им, бутнах вратата и погледнах пакета с вестници върху рафта. И този път не бяха го откраднали. Та щеше да се наложи цял ден да продавам стока, която никой не иска. Накрая на деня пък ще трябва да ходя чак до дирекцията, за да внеса парите от цялата продажба. Пак традиция – хората не искаха лъжите, но бяха задължени да ги купуват. И – купуваха…

Голямото Всевиждащо око всичко забелязваше. А никому не се щеше да бъде наказан някак си заради неизпълнение на правилата. Не се знаеше как, но – възмездието идва винаги. Кога човек ще си счупи ръка или крак, кога ще си прехапе езика, кога ще бъде принуден да легне в местната болница… Възмездието винаги идва…

- Томас, - казах, но и тримата разбирахме, че говоря и на Хенри – Застани малко напред… Така, така… Хенри, а ти от другата му страна…

Минувачите влизаха с наведени глави в капана -  завиваха покрай Хенри, свиваха надясно до Томас, вземаха вестник, оставяха парите. А после идваше най-гадното – да приемат редовната доза вестникарски локуми. Задължителна. Както и другата доза – в кръчмето. Но за нея имаше друг час – привечер…

Да, във вестниците беше пълно с лъжи и измислици. Но – трябваше да се четат. Което аз – нямаше смисъл да се кая, все някой ден ще ме засекат и ще ме накажат – твърде често не правех. Или, ако четях – не поглъщах текста, а си позволявах коментари. Най-често отровно-саркастични…

- Хенри, - казах, докато по обяд пийвахме кафето – какво ще кажете, ако започна да издавам вестник?

Томас и Хенри ме погледнаха изумени. Това си беше истинска ерес – вестници издаваше някой, но нито заехме кой е, нито смеехме да попитаме. Щом, обаче, системата го подкрепя и задължава да четем НЕГОВИТЕ вестници, значи изобщо няма смисъл да мисля за конкуренция…

- Бе, ти… - каза Томас – Не беше много горещо днес. Отде тая идея?

- Не може, не бива хората да са информирани само от един… И то каква „информация“…

Хенри ме погледна:

- Аз се научих да ги чета. Пързалям поглед, мисля си нещо, стремя се да не закача не изречение, а буква даже…

- Именно! За това ли са вестниците? Те трябва да се четат, да дават стимул за мислене…

Томас тихо каза:

- Не забравяй Окото! И помисли – толкова време се учихме да не четем, ти искаш пак хората да го правят? Да им създадеш проблеми? Да се замислят? За Чистилището, за реда тук, за системата, за нас даже…

Въздъхнах. Прави бяха. И защо исках да си докарам беля? Не е ли по-лесно – значи по-полезно – да живееш според правилата. Каквито и да са. Но те уреждат кое как трябва да бъде. А нови правила… Докато ги разбере човек, докато запомни, докато свикне… Сега всичко е ясно – работа, развлечение, сън. Накъсани, отрупани с малко или много неприятности. Но – сигурен ред, никаква опасност от потресаващи реалността идеи…

Важното е ти да си добре. Или – поне да си свикнал.

3.

А аз трудно свиквам. Нрав… Колко проблеми имах заради него по онова време… На Земята…

Някак си не мога да схвана основното правило на щастливите хора – оцелявай! Не живей, оцелявай…

Защото животът е разнообразен, изисква интелигентност, дава възможност сам да си го строиш. А оцеляването е еднотипно приспособяване – колкото по-мимикриращо, толкова по-добре…

Освен това, животът изисква поемане на отговорности. Ей го – на втория ден след поставянето ми в барачката, реших да я направя привлекателна за публиката. Намерих парцали, донесох вода в кофа, започнах да мия прозорчетата…

Веднага край мен взеха да спират минувачи, а двамина дори изоставиха боклукчийските колички и заеха места в предните редове. Коментираха работата ми, обсъждаха дали съм нормален и кога ще започна да чистя така и асфалта…

Когато отидох за нова кофа с вода, някой или някои бяха възвърнали барачката в стария унил вид. Спрях изненадан – тогава все още се изненадвах, попитах:

- Кой… И защо?

Тълпата се разотиваше – бяха видели всичко. Натам знаеха – трябваше да клюмна, да се откажа, да се примиря. Само двамата с количките останаха. Така се запознах с Томас и Хенри…

А на другата сутрин повторих… И на третата…

След което се отказах…Външно, показно, демонстрирах, че съм приел правилата на хаоса. Докато се огледам. То, човек от круша да падне, най-напред се освестява, оглежда и тогава става…

Да, можеше да предизвиквам неизвестния/неизвестните. Даже подозирах кой е – вече знаех за Всевиждащото око, за задължителните вестници, за единственото ядене, което сервираха в кръчмето, за типичните дрехи и обувки, за правилото „Спазвай правилата!“…

Но не виждах смисъл от дребното дразнене на този, който щамповаше манталитета и поведението на хората. Най-напред трябваше себе си да опазя, а после…

Поради което и тая вечер отидох в кръчмето. Не си падам по алкохола и кръчмарските мезета – винаги лоясали, винаги скърцащи…

Томас и Хенри вече ме чакаха. Появи се Юлина – автобусът й спира обикновено отсреща, до парка. Този път ги изненадал – шофьорът подминал спирката и се наложило да се връща пеша. Не протестирала. Отдавна й е ясно, че нищо не зависи от шофьора, а си е част от живота тук – леко гаден и дразнещ…

На грубата дървена маса имаше няколко халби с топла бира, хляб, наденички, които като че гледаха човека в очите, а след третата халба направо намигаха…

На пейката до моите приятели седяха мъж и жена. Също част от компанията. Засега. Тъй като в Чистилището вечни приятели няма. И винаги се намира нещо, което да ги раздели – колкото по-стари приятели са, толкова по-шумна причина…

- Здрасти, Сара! Здрасти, Ади! – казах без да ги поглеждам /да не предизвиквам оня зад Окото, макар че…/.

- Сядай! – и дребничкият Ади бутна към мен едната халба. Сам той смучеше някакъв светъл концентрат от малка чашка /една празна вече чакаше до ръката му/, запалил беше вечната цигара и майсторски я прехвърляше от ъгъл в ъгъл на устата си. Жена му – едрата чернокоса Сара, мълчаливо вдигна ръка за поздрав…

- Как мина денят? – прошепна Юлина…

Свих рамене. Еднообразие, скука, притъпяващо очакване да дойде краят на работното време. Тя също замълча. И при нея тая – потискащата сивота. На Безкрайността…

Натам настъпи мълчание. Пийвахме бавно пивото, някои хапваха от мезето, аз предпочитах хляба, който внимателно разчупвах. Защото част от забавлението на тоя свят беше внезапната изненада със забравени вещи в храната. От миши топчета до цели носни кърпи… А за надениците не мислех – там можеше всичко да има…

Някой се тръшна тежко на отсрещната пейка – така, че дори височкият Хенри подскочи. Нямаше нужда да поглеждам. Иван винаги закъсняваше – я с някого се скарал по пътя, я с друг се сбил, я с трети направил въргал…

- Наздраве! – изхъхри той и обърса с ръкав тръгналата от носа му кръв…

- С кого тоя път? – рече Ади…

- А, ти оня да видиш… Кажи, Ванка – обърна се той към младия човек, застанал зад гърба му. После му посочи мястото до себе си – Сядай! За бой те няма, ама тук…

Младежът тихо прошепна:

- Не обичам насилието… Днес се биеш, утре убиваш…

- Ами как иначе се живее, бе момче? Това е животът – постоянен сблъсък, постоянно сражение…

Понякога си мислех, че зад Иван се крие някой пълководец, свикнал да решава проблемите си със сила. А може да беше и нова форма на някой неандерталец…

Но иначе беше приятен и дори веселяк. До момента, в който спирачките му отпускаха. Често си мислех – каква ли тежка ще е раздялата с него. Защото всички очаквахме компанията ни да се разпадне – прекалено дълго се задържахме заедно. Просто… Законът за световната гадост…

Но засега бяхме заедно, разговаряхме за какви ли не глупости, отговаряхме на поздрави, Иван стана два пъти да се бие и после доволен се връщаше…

Минаха доста познати от района – Абрахам и приятелчето му Джон, дядовците Чинги и Тими, които бяха общи работници в близката детска градина, Изабела и Давид…

Вечер като вечер. Като други вечери. Като всички вечери…

Обещаваща да остане такава до края на Вечността…

4.

На другата заран минах през фирмата и предупредих шефа – налага се да отида до Управлението. За един документ. Та…

- И смяташ, че ще ти отнеме само днешния ден? – попита ме той скептично – За всеки случай, отбелязвам и за утре, че съм ти дал отпуск…

И се подписа върху разрешителното…

Така е при нас – за всичко трябва документ. Вие няма да повярвате, но всеки работещ получава сутрин три разрешителни за посещение на тоалетна, две за почивка от половин час, едно за хранене. И, отбивайки се в което и да е хранително заведение, връчваш на продавача поне две от разрешителните. Ако си решил, разбира се, да съхраниш това за тоалетната – не се знае кога и къде ще ти потрябва…

Управлението се намираше в огромната кафяво-сива сграда – точно в центъра на  мегаполиса. И сега се опитах да преброя етажите. И сега нейде към стотния им изгубих бройката. И сега не можах да определя колко квартала заема…

Влязох през един от многобройните входове и се запътих към най-близкото гише. В прозорчето подадох всички разрешителни, молбата ми, кратки сведения за Пламен…

След това трябваше да чакам за евентуално разрешение да бъдат приети документите. Колкото трябва – може и до вечерта, възможно и за следващия ден…

Застинах едва ли не с крак във въздуха, когато при обръщането си назад, чух гръмкия глас над ухото:

- Номер 040753, явете се на гише 752/345…

Толкова бързо?

Зад стъклото на гише 752/345 седеше сух, мрачен, безизразен дявол. Той поклати рога и каза:

- Ето…

След което ми подаде молбата, върху която с големи букви беше изписано: „Да“, заверено с печат…

Не може да бъде… Чак пък такъв късмет…

То късмет си беше, че попаднах на дявол. В Управлението сменяха често чиновниците. Тук изпращаха провинили се дяволи и ангели – едни от Ада, други от Рая. И, както се говореше, най-добре беше да попаднеш на дявол. Защото ангелите бяха примерни, почтени, искаха да изпълнят задълженията си правилно…

Поради което човек попадаше в адска мелница – превъртаха го бюрократичните колела, докато всичко стане така, както някога някой тиран е искал да модернизира инквизицията…

А дяволите си бяха опортюнисти – караха все накриво, играеха си, забавляваха се. Нищо не пречеше бедната жертва да бъде завъртяна от смерча на закона – ей тъй, за кефа на чиновника. Но най-често се прелиташе бързо по стълбичките на Управлението – като контра на началствата, смятащи, че ще тормозят посетителите и често оставащи разочаровани от пробивите в системата…

Както и да е, Пламен беше получил моите три дни от Вечността. И, както пишеше в малкото съобщение до мен, трябваше да го посрещна на другия ден, в десет заранта, на станция Тъмно, да го приютя три дни, а на четвъртия точно по същото време да го предам на същата станция. На моя отговорност…

Фактически цялата бумащина беше обработена за час и нещо. И имах пред себе си цял работен ден. Както и следващия – но него щях да прекарам с приятеля. А тоя ден…

Погледнах мъкнещите се като старци с гастрит автобуси и се отказах да пробвам късмета си. Тръгнах пеша. Минах през Големия площад, свих по кривите улички и попаднах на Тихия пазар. Където имаше всичко – само да можеш да го платиш. А аз можех да си купя доста неща. Точно преди три дни спечелих от лотарията…

Да, да – и аз не повярвах, когато видях номера на билета ми. Тукашната лотария се върти непрекъснато – сутрин, обед, вечер, та даже и нощем. Има много играещи. То и без това човек няма на какво друго да разчита. Доста печелещи. Но и няколко пъти по толкова губещи. Аз също пробвах в началото. Придобих класически опит – три или четири печалби, внезапен пристъп на убеденост, че ще ударя джакпота, залагане на всичко и…

Поради което скептицизмът ми надделя. И спрях. Юлина се мъчи доста повече. Но накрая и тя се усети…

Е, ние бяхме изключения. Повечето хора непрекъснато играеха – залагаха, залагаха, залагаха… И печелеха по няколко часа надежда. Докато суровата реалност довеждаше при тях нова надежда – за следващото теглене.

Обаче, преди три дни нещо ми подсказа да пробвам пак. За последен път, както си казвах винаги при подобен усет. Разбира се, че взех билет… И, разбира се, че не спечелих. Но мойто лично дяволче започна да чегърта скептицизма ми, проби дупка, та в мен нахлу вяра в следващия тираж

Спечелих…

Не беше много, но и не бяха малко сребърниците. Реших да ги скрия, да ги запазя за зор-заман. Но след вчерашния разговор с Томас и Хенри имах друга идея…

Та минах през малкия пазар. Оглеждах се, търсех, избирах…

Накрая се прибрах у дома с две малки торбички и една тенекиена кутия. На вратата ме пресрещна Марин – домашният шпионин. Всяка сграда имаше един или дори двама щатни шпиони. Те се стараеха яростно в желанието си да изпъкнат пред Оня, дето е зад Окото. Веднъж дори вратата на жилището ни с трясък се сцепи – Марин в желанието си да  чуе по-добре разговора, беше натиснал върху й като пиян бик матадор на коридата…

Та Марин ме срещна и веднага посегна към покупките:

- Охо! Какво си купил? Похвали се, де… - и аз, и той знаехме отде и защо е интересът, но правилата изискваха аз да съм наивен, той да е тарикат…

Протегнах ги:

- На, разгледай… От утре минавам на работа в медицинския център, та ми дадоха да се обучавам върху едни карантии – рязане на черва, пробиви на стомаси… Само гледай да не се изплескаш, че са малко така…

Дори шпионите се боят от външно, видимо, оцапване. Затова Марин едва ли не отскочи, бутайки торбите по-далеч от себе си. И бързичко ме отмина…

А аз се качих до нашия етаж – както и очаквах, асансьорът пак беше повреден. И останах опасно сам…

https://genekinfoblog.wordpress.com/

Изключително интересни - неправилни и май предпоследни - коментари -https://genekinfoblog.wordpress.com/